rioja's visions

Птиците на безпокойството

2012-01-23T19:22:00.003+02:00

Този гняв, любими, не може да ме понесе
тежи като хиляда врани
накацали по голите ми клони
вечер се вие над главата ми
и глъчката му обикаля преките
връхлита зад гърба ми в заведенията
завърта ме из парковете в паника
и грак се сипе върху мене като камъни
очаквам враните да връхлетят

нощес със думите повръщам нокти и пера
това са птиците на безпокойството ми,
на моя срам, на моя гняв, на завистта ми:
ята погребани във шкафовете,
дочетени и върнати на библиотеката,
затворени в буркани врани,
които ферментират сгънати

един ден, любими, бурканите са гръмнали
и гледай :
това ято наброява хиляди,
които кръжат над улицата ми
готови да нападнат
и всеки крясък плющи като шамар
полита като камък към витрините
и всяка дума изкарва от устата ми пера,
стъкла, павета, найлони,
които се завиват на ята
развиват нокти, клюнове и почерняват.

Този гняв, любими, тежи върху тополите
и зрее,
но няма да окапе,
той се готви да лети
и всеки който чуе крясъка му
има право да ме обвинява.

Проклетата порта

2011-12-12T02:18:00.000+02:00

защо ли не затварят тази порта проклетите съседи?

всяка нощ глутницата успява някак да приклещи котка.

понякога намира се да метне някой саксия

или керемида

и куцащият котарак се скрива под някоя паркирана кола

но тази нощ е късно -

звукът напомня от далеч на детски смях,

излязъл по погрешка от гърлото на сдавено животно -

избликващо пренебрежение към степаните козини

на тези, които просто следват инстниктите си

така е лесно да повярвам, че не съм видяла

как всяко куче дърпа на своята страна,

измислям си накуцващо животно,

скрито в мотора на стара лада

измислям си, че утре сутрин няма да го има този труп

лежи до мен животното - живо, треперещо,

покрито още със ледената лига на смъртта

но как ли ще заспя сега със котката и кучето у нас?

не спирам да се питам кога инстиктите ще надделеят?

кога ще се пречупи крехката преграда,

кога ще се кършат вратове,

кога ще се вадят очи?

оставам будна.

слушам как дома ми хърка, мърка и сумти блаженно,

готов във всеки миг да се завърне към първичното

кръвопролитие

оставам будна да затварям до безкрай

проклетата порта.

В ухото на бурята

2011-11-08T20:25:00.002+02:00

това животно, което се е свило в ухото на бурята
лежи във залата,
не смее да завие,
дори и подкрепено от оркестъра,
годините нанасят кръговете си отгоре му
това животно се е сляло с пода
не смее да помръдне
да се докосне до краката на оркестрантите
това животно цял живот трепери под тръбните столове
с наведена глава
копнее своето изгонване

това животно - жълто куче
скрито под столовете на симфоничния оркестър

това животно чака с наведена глава
все някога да си заслужи поне боя
уверено, че има за какво
ще го изритат
като мръсно куче
защото е мръсно куче
това животно
легнало да спи
в ухото на бурята

представяш ли си да се намъкне
във симфонията бездомно куче ?

Ребра

2011-11-07T18:59:00.000+02:00

Слушай :
Тялото е китара, ребрата струни,
зад тях диша щастието,
свито като котчица
върху краден матрак
в изоставен пристанищен ресторант,
нотен ключ за леденото утро, мили мой,
слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
зад тях се разливат топлина и влага,
и предизвикват неудобство,
по-силно от ръмжащия мотор на ферибота,
сред вълнението верните ноти звучат погрешно.
Мили мой, слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
които оцеляват въпреки солата и солта
докосвам струните
сърцето резонира.

Череп

2011-10-26T22:13:00.002+03:00

Под острите скали на вълнолома

видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

скрито между кожите на сепиите

кофичките от фрапе

внимателно положено

върху гнилата морска трева

търсех къщи, в които да се прибера

само за нощ, докато утихне бурята.

Домовете са черупки,

телата - църкви,

в които се молим на вятъра

да спре да рита по стъклата.

Събирах

убежища в джобовете си

домове все още пълни с мирзма на плът

здрави и грапави като солта в това море,

което къса мрежите на разума

под острите скали на вълнолома.

Внимавах къде стъпвам.

Видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

църква може би

или череп.

На този остров,

където и да паднеш

ще се счупиш.

дванайсетминутна метаморфоза

2011-10-26T22:11:00.013+03:00

Когато се променям,

винаги чакам на светофара,

гълтам есенен въздух,

не мърдам.

Нощите настъпват

като бомби от небето.

По улицата бягат хора и пищят,

скрили главите си

от кестени и падащи листа.

Задръстването е паническо

тътнат разкъсани следобедите.

Годините така започват,

застинала на светофара,

усещам натиска на нови крайници.

Не мърдам.

И колко подходящ е воят са сирените

за радостта на кокала

пробиващ кожата.

Не мърдам -

треса живота

затварям магазини

пълня тролеи с оскотели от ужас

тичащи, плачещи, възмутени.

Викам

с новите си дробове.

Толкова бавно викам

в онова време

на хриле, опашки и гръбнаци,

толкова бавно,

тътна като барабан,

кожата ми се тресе и стене,

тролеите свеждат глави,

пред ужаса на тези ципести криле,

които разкъсват кожата.

Колите пушат и ръмжат.

Само един комин усеща времето си

и пада.

Световна война

2011-10-26T22:11:00.012+03:00

В понеделник донасям смъртта в чантата си
на бюрото ме чака поредната битка.
Тези военни години са мокър бетон -
или ще затъна, или ще се отпечатам,
и всяко копче на сакото се върти,
но без гласът да се усилва.

Мълчанието - сива армия
тече надолу
и няма намерение да завладява
тези поля и седмици,
а само да ги срине из основи.

Вадя от чантата камъни.
Бъркам.

Падането на гласа

2011-10-26T21:43:00.004+03:00

На мястото на тялото си
видях червеношийка
краката й - по-тънки от косите ми
тръпнеха.

Опитах се да прочета вика си
в кръглите очи
дали при всеки полет
пренася падането ми?
Може ли птица да се превърне в камък?
Да паднат от небето изречения?
Да се омачкат крилете на желанието
като хартията от баница,
която въпреки скованата прилежност
се приземява извън кошчето.

На мястото на тялото си
видях червеношийка,
а те са сиви, нервни птичета -
освен ако ги гледаш в полет.

търсене на тялото

2011-08-10T14:42:00.001+03:00

Понеже частите на тялото не са направени да пасват,
ако дъждът отмие съзвездията по гърба ти
няма да си ти.
Не мисля, че ще те позная
ако ти се счупи зъб.
Ако изгубиш мигла
образът ти ще се пръсне на парчета
като луна
изпусната при танц.

Когато търся тялото ти
в тъмното
събирам в шепи
прашинките натрупани в леглото
това
ако не е закуската
със сигурност си ти.

Крака

2011-08-04T12:55:00.002+03:00

На 27 -
нито минута спокойствие.
Онази част от мен
с подложения крак,
надвисналата нужда да се спъна,
да не стигна.

Когато си помисля,
че всичко ще се нареди -
секунда невнимание ми стига.
Секунда оптимизъм -
цял живот идиот.

Мечтая за себе си
със счупен нос.
Да бях внимавала по тези тротоари -
ще казвам
и ще бъда извинена
за всичките си неспособности.

Най-лошият ми враг
е крак,
подложен напреко през мен,
успея ли да го прескоча
изпитвам нуждата да бутна нещо
и да счупя...

На 27 -
израсна и поредният - нечетен.
Имам достатъчно да ходя
и да се препъвам,
имам достатъчно за да се ритам с тях.

На 27
дори стоножката се справя някак.
И върви.

смъртта и тя е част от тялото

2011-07-30T20:26:00.000+03:00

смъртта и тя е част от тялото
пораства в гущероподобните ни ембриони
очаква да задиша, да запулсира,
когато сърцето се размърда за пръв път,
развива се с години,
разгръща се из нас,
обгрижвана от нашите тела,
зашита в кожите ни,
разтворена във вените,
бял шум по нервите,
навсякъде
пълзяща на обратно през червата
запушваща носа, ушите,
отлага се по зъбите,
срутвва сводовете на стъпалата ни
огъва и пречупва дланите
расте, подпира ни отвътре,
понякога без нея
не бихме били живи

смъртта и тя е част от тялото
очаква да се спукат кухините,
в които я износваме
един ден,
когато сме особено щастливи,
ще се родим от нея

или пък няма.

Тавански прозорец

2011-07-16T15:10:00.002+03:00

Гарвани, гълъби, ангели -
всякаква пъплеща гад,
която пълзи
каца по покривите,
пищи
дебне момчето от денонощното
да продаде кутия бисквити

градът не диша
подготвя се се за удара на обеда
от рано сутринта

тролея не може да го извлече
нито до рая нито до ада

събуждат се по пейките,

жените
излизат на прозореца с оранжеви лица
тържествено сипват вода
във нищото

говори на цветята

2011-07-04T15:32:00.000+03:00

сънувах, че опитвам да говоря с моята азалия
тя беше полумъртва на балкона
бях изпросила удавения й живот
от някаква сергия за без пари

звънях на някакви обяви
по телефона ми продаваха
добре оформени мъжки гласове,
плътно-вибриращи като крем карамели

повтарях им :
не ме интересуват вашите тенджери
вашите застраховки
вашите енциклопедии
вашите органични козметики
вашите вибриращи прахосмукачки
вашите йонизатори за въздух
вашите хапчета от водорасли

искам само да знам
ще живее ли
цветето, което се мъча да откупя от смъртта
може ли нещо да живее
само защото съм поискала
желанията ми могат ли да пуснат листа
упорството ми да разцъфне
почвата на убежденията да заздравее
около паметта и корените

ако й говоря
ще живее ли
ще ме благослови ли с липсата на отговор
с добре разлистеното си съгласие
мога ли просто да кажа на нещо да живее
и то да ме послуша
да заповядам на азалията -
тя да се подчини...

сънувах, че се мъча да говоря по телефона
с моята азалия,
да я попитам дали не смята да умре
събудих се с усещането, че съм звъняла на баща си.

зарастване

2011-06-21T01:32:00.003+03:00

някои нощи сме толкова зли
над нас луната виси
като захапана бяла череша
без капчица кръв
някои нощи вием
като пияни, подивели оплаквачки,
отворили устите си като гиганска рана.
понякога се къса ципата в която сме увити
заедно
една жена оставя плодовете да окапят
къса листата за сироп
вари ги,
червената боя не може да прикрие
отровата на нощи като тази
по клоните висят задушници
легенди за изтровени сватбари
счупени зъби
ако преглътнем само
усещаме дървото да изниква през ушите ни
задръства гърлото ни
някои нощи костилката загнива
разкъсват срастналия плод на две

в такива нощи наглеждай черешите си
за двоен плод.

do you still feed the animal

2011-06-10T21:08:00.003+03:00

там, където е погребано животното

където заравях семена

където поливах нищото

мъртво петно във скута

където в ярост забивах теслата

в бананови обелки и динени кори

влачех листа и клони като порой

дни наред чаках нещо да изникне

кълнях твърдата пръст

усещах ужаса на камъните

натиска на времето

точно там

изникват чудовища

крехки са

Лошата кожа

2011-06-10T18:52:00.002+03:00

и векове наред наричам кожата си лоша

макар да пиша себе си по нея

оставям буквите на яростта си

и изреченията на погнусата да зреят.

Тя заслужава само черни точки,

тази лоша кожа,

тя се запушва,

лицето ми заплашва да избухне,

да изтекат от него буквите,

да се пробие пергаментът,

събрал молитвите на сочещият пръст,

да се подуят наставленията

и проповедите да се обелят.

Как може една кожа да е лоша?

тя търпи епохите,

прегръща знаците,

побира отпечатъци и букви,

не се оплаква от бележките в полетата,

тихо очаква да я прочете,

някой,

който един ден ще я нарича книга.

дробове

2011-06-09T20:36:00.000+03:00

Не е съвсем нетърпимо -
дробовете са мълчаливи вълци,
клечат и дебнат зад решетките
да се разкъсат.

Не е съвсем нетърпимо -
вечер във тази клетка,
черните храчки на автомата за кафе,
заседнала във гърлото бръкалката.
Глътни монетите.
Мълчи.

Не е съвсем нетърпимо,
дробовете са вълци,
обръщат чашката със дъното на горе,
и виждат само вой.

Не смей обаче да ги пускаш -
ще те убият и разкъсат,
ще те надуят като гайда,
колко години са преглъщали
акустиката на тези коридори.

Студград

2011-05-19T22:24:00.003+03:00

Една нощ, когато не се познавахме добре, слушах неравното му дишане в Студград, това беше най-близкото. Бяхме се прибирали заедно вече много пъти. Обикновено хващахме рейса преди да се завърти около центъра и сядахме един до друг. Говорехме само когато аз задавах въпроси. Той не беше много по говоренето. Обикновено гледаше разфокусирано с онези негови борово-зелени очи. Никога не съм виждала други такива. Всеки път, когато го питах нещо, усещах колко не съм на място, колко не разбирам, колко ми е лесно в моя свят, за който се слиза на моята спирка, пресича се влаковата линия, минава се покрай къщи с дворчета и приятелски настроени помияри, поздравяват се съседите, които са наизкарали скари и телевизори по терасите, въпреки непрестанните дъждове на онзи август, влиза се в къщи без помощта на ключ.

Какво ли можех да го питам, без да получа почти беззвучен от срам отговор, баща му изчезнал при раждането, майка му в затвора за данъчни измами, защо по дяволите учи в семинария, и предполага ли това всекидневното поглъщане на опаковки хапчета от аптеката, паркизани, диазепами?

Рейсът обикаля около центъра, и понякога, когато не се сипе поредния порой, виждаме някои от познатите ни, тръгнали към тоя или оня парк с бутилките в ръка. Той винаги е толкова спретнат, във все същия кат дрехи, който суши незнайно как след всеки дъжд на това поройно лято, аз сменям лице след лице, прическа след прическа, време ми е – на седемнайсет съм. Когато навън се лее порой по предните седалки често се натискат двойки. Понякога само краката им стърчат към пътеката. Някои пътници поздравяват с наздраве, когато се качат. Някои шофьори им отговарят с плоските си бутилчици. Фаровете и рекламите са толкова блестящи и разтегнати под всичката тази вода, ние сме толкова застинали в невъзможността си да се докоснем, той е толкова идиотски красив, ангелски деформиран от пубертета, с големи мургави китки и устни по-дебели от моите, с това чело, върху което може да се построи цял град, примерно студентски, седим на съседни седалки в автобуса, но ясно е, че никога няма да се докоснем. Понякога се разревавам под дъжда, все едно съм го гледала в някой филм, но всичко трае докато пресека линията. Релсите отразяват индустриалните лампи, мъглата сияе, всичко е златисто като челото му на Гара Пионер.

Друг път слизам от рейса в топли нощи, отърсвам се от вечно нещастния му поглед, и уверено влизам в „дискотеката“, която уж се случва нощем на Дианабат. Дискотека няма. Има охрана, силно пуснат чил-аут, и разни идиоти, приятелите ми от квартала, които са наскачали в басейна въпреки забраните. Гардовете в костюми обикалят водата и псуват. Понякога така изчакваме да се съмне, после посинели се втурваме да пием чайове у някого, най често у нас, лежим на терасата ми под първите слънчеви лъчи и се хилим неясно на какво. Нито веднъж не посмявам да го поканя при нас.

Понякога се втурвам тичешком от спирката към къщи – хрумнала ми е поредната стихотворна глупост, вдъхновена от него и бързам да я запиша. Тетрадките ми от онова лято са пълни с борово-зелено и златно, с мургави кожи и индийски очи, със всякакви намерения да спасявам изгубени ангели от техните злобни, крадливи, надрусани батковци. Батковци, които по случайност ходят с най-добрата ми приятелка Поли и в резултат тя се дрънка с какво ли не, обръснала си е главата и си е пробила флешове, от които направо не искам да знам какви неща текат.

Една нощ партито, на което сме били, имаше тогава едни партита пред президентството, партито свършва по-рано, защото над София се излива поредния порой. Диджейката трескаво прибира пулта, сгъва дъската за гладене, върху която е пускала, товари всичко в ладата-комби на един от каше магазините за секънд-хенд дрехи и отпрашва. От цялата компания около мен остава само Поли, втурваме се в един вход, той влиза точно след нас. Водата нахлува изпод вратата на големи вълни, качваме се стъпало след стъпало, смеем се нервно, слушаме как градушката трещи по паркираните коли, включват се аларми. Поли се мъчи да изсуши дългата си коса в подплатата на суитчъра си. Моята е достатъчно къса, две три тръсвания стигат, но усещам как пяната за коса, отмита от дъжда, се стича надолу по врата ми и оставя след себе си обриви, обриви. Двете с Поли се хилим истерично, кудкудякаме въодушевени от силата на пороя. Някакви съседи надничат от апартаментите си да видят какво става. Нямат сърце да ни изгонят. Навън е лудница.

Водата стига до третото стъпало във входа, преди онова от вън да се превърне в нормален дъжд. Той продължава да стои, опрян на стенната, ние с Поли сме седнали и почти сме го забравили вече. Изведнъж утихва. Чуват се плясъци, капки, от хаоса изплуват заставките на телевизионни предавания, домашните разговори, някъде лае малко, сприхаво кученце.

„Марин, приятно ми е“ подава ръка първо на Поли, после на мен. Чак тогава ли го забелязах? Почти невъзможно, но със сигурност, не бях погледнала към него преди това. Бяха години, когато еуфорията от музиката, дъжда и недоспиването ни се струваха по-важни от всичко, или поне по-поносими от това да преодолееш стеснителността си и да зяпнеш някого в лицето. Другото е ясно - мокри кецове, навити крачоли, тениска с надпис, коса на иглички, червена раница с повреден цип.

Една нощ празнуваме нечий рожден ден в едно дворче. Момиче облечено в шушляци повръща ритмично, до нея друго със синя коса хълца и се хили на равни интервали. Звучи като музика. Всички се смеем. Върти се някаква бутилка водка с диазепам. Само аз не пия. Марин пие и за двама ни, гълта хапчета като бонбони, но колкото повече пие, толкова по-възпитан става. И по-тъжен. Донасят касетофон, пускат техно. Няма повече на какво да се хилим. Моята обръсната Поли и Сашето се целуват все едно лицата им са се превърнали в някакво морско чудовище.

С Марин сме се качили на едно дърво. През деня, когато този двор не е „свърталище на наркомани“, децата водят тук бащите си, те донасят дъски, чукове, триони, пирони, започва се едно коване, едно рязане и рендосване и ето така се е появила тази къщичка в клоните, където сега седим, мълчим, и гледаме веселбата от високо. Аз естествено драскам поредния текст на песен с поредния маркер, „I'm alone and dissatisfied and someone else is alone and dissatisfied...“ . Той милия не знае и грам английски, идва от някъде си, от северозапад, уж да си търси работа през лятото в София, и спи в Студград, в някаква стая, в която до скоро се е влизало само през прозореца. Сега Сашето е сменил ключалката. Опитвам се да го зарибя с музика, но той замислено следва линиите на дървото с един от дългите си пръсти и, в момента, в който една от тайфата се качва при нас, слиза да поговори със Сашето, който най-накрая е отлепил лицето си от моята приятелка.

„Афтърпарти в Студград“, казва Сашето и ни повежда по нощните булеварди. Купуваме им вафли, защото нямат пари, а са гладни. „Откакто сме в София“, изтъква Сашето не без известна гордост, „живеем на вафлички с лек крем и крадени ябълки“. Вафлите ги купуваме ние, ябълките не знам от кого ги крадат, едва ли си имат собственици тези ябълки там в Студград.

Петима сме. С нас върви някакъв тип в найлонови шорти и джапанки. Говори за казармата, колко благотворна била, как особено на Марин би му била полезна, такъв какъвто е кльощав, сдухан, без самочувствие и с тия нездрави влечения към наркотиците. Той е петият. Иска да му го каже на Марин право в очите, но Марин както винаги е зает да си зяпа в краката. Изобщо не искам да си представям какво вижда там.

Такива с джапанки като него са ми най-противни. Говори по целия път. Бихме могли да вървим и да си мълчим, да гледам Марин как неуверено стъпва по блестящия асфалт, да изследвам големите му мургави ръце, шията, скулите, но Джапанките не млъква и не млъква, пиян е, иска да ме впечатли, направо ми се гади от шляпащите му джапанки, шумолящите му шорти и гелосаната му коса. Продължава за казармата, сега ни трябвали подготвени, млади войни да ни пазят от турците. Марин изостава. Подозирам, че го прави нарочно, за да не върви с нас. Забавям крачка. Неприятникът започва да нервничи да ни юрка. Поли и Сашето, които са високи, са се превърнали в две черти върху златния асфалт, някъде на следващия светофар.

Сега и тримата се влачим изнервящо бавно. Раницата на Марин в един момент се разпада напълно – вътре няма нищо, само една тетрадка и пакета вафли с лек крем, с последната вафла вътре. Вдигам ги от земята. „Ето това в казармата никога няма да го допуснат“ опява петият. „Там ако не ти е в ред инвентара веднага те пращат в карцера. Така се става мъж. А не като тука, кирливи истории.“ На „инвентара“ се обръща към мен и повдига вежди сластно. Ще ми се да го загубим. Ще ми се да го блъсне кола и без това си вървим по платното. Докато оправям ципа на скъсаната раница, поглеждам Марин с крива усмивка. Устните му са се напукали. Челото му блести повече от асфалта. По никакъв начин не ми отговаря. Айде бе, само мене ли ме дразни тоя?

По пътя ни са моста, под който спи моят квартал, Техническия университет с дивите ябълки, там сме спрели, пълним си раниците, Поли и Сашето вече никакъв шанс нямаме да ги настигнем. Марин посяга към клоните и изведнъж замръзва. Стои така, и стои, и вече петнайсти път го питам, какво има, клоните се поклащат леко, скърцат един в друг, вече сме набрали достатъчно ябълки така или иначе, сяда бавно на земята. Мълчи. Типът с джапанките излиза от храста, където е пикал. Юрка ни. Марин седи, продължава да гледа ябълките и клоните, аз стоя, продължавам да гледам него. Раницата ми тежи. Вътре има килограми и килограми. Коремът ми се е подул от толкова много ябълки, боли ме, чува се, чува се по-силно дори от гласа на Марин, когато най-накрая казва „змии“.

„Какви змии бе, я се стегни“ зашляпват Джапанките, но аз си представям какво му е, макар никога да не съм била в тоя свят, представям си внезапните изкривявания на реалността, когато клоните на ябълките се превръщат в змии, които ще те захапят, или асфалтът се издига и спада, все едно диша, така си го представям аз с идиотския си челен опит от астигматизма и богатите теоретични познания, събрани покрай веселите романи на Ървин Уелш. Ето сега, години по-късно ще си го призная : привличаше ме това което правиш, интересни ми бяха хората, които взимат разни неща и халюцинират, бях готова да ги придружавам във всичките им приключения, да изслушам всичките им истории, да ги запомням вместо тях, всичко, само не и да пробвам.

В Студград блоковете бяха напълно еднакви, разположени по напълно еднакви улици, кръстосани под напълно еднакви прави ъгли. Сега са изникнали всякакви архитектури от пластмаса и вълнообразна ламарина, нови блокчета, супермаркети, дискотеки, пред които задължително ще ти счупят носа, паметни плочи на убитите пред дискотеките, тротоарите са напълно затлачени от лафки, дюнерджийници, пици на парчета, таксита, патрулки, от всякъде мига, свети и трещи, нощем по улиците има повече хора, отколкото денем. Тогава не беше така. Особено точно през август. Имаше високи треви между блоковете и между тях трябваше да си проправяме път като във джунгла, крачолите ни набити с осили, оплетени в къпини, блоковете стояха тъмни, имаше кучета, имаше някаква абсолютно отчайваща тишина, единствено луната осветяваше соц-катерушките, погълнати от растителността и промените, всичко изглеждаше синьо, застинало.

Онази нощ накрая стигнахме до блока, нямаше портиер, нямаше нищо. Студград изглеждаше напълно изоставен. Коридорите миришеха на урина а по стените - толкова много за четене, всякакви истини за живота, от които на човек му идеше направо да се гръмне. Коридорите в тези блокове са странно извити. Никой не може да ме убеди, че Студград не е специално проектиран да поглъща жителите си и да ги унищожава. Когато накрая потропахме на една врата, от вътре се чу „Разкарайте се, ебем се!“ и после нищо. Гласът беше на Сашето. Коремът ме сви още по-зле, всичките тези градски, зелени ябълки, едно кило, две кила, не знам колко кила, по дяволите, но в раницата ми трябва да носех още седем, Джапанките се изниза към собствената си стая, а ние двамата останахме пред вратата, измръзнали, облечени във всичките си дрехи. Аз клечах сгъната от болка, Марин стоеше опрян на касата, от вътре нищо не се чуваше, представих си как са ни излъгали, как всъщност си седят вътре облечени, чай са си направили, говорят си някакви неща, просто не ни искат, смеят ни се.

„Ела“ каза Марин, „ще си намерим друга стая“ и започна да изпробва вратите. Повечето бяха заключени. Беше тъмно по коридорите, напразно щраках лампите. Какъв чай, то нямаше ток. Не сме сменяли етажа, но завихме нелогично много пъти преди една врата да поддаде и да се отзовем в нашата стая. Три легла с голи дюшеци. Мръсен прозорец през който, направо обидно, светеше единствената работеща улична лампа в Студград, плакат от концерта на The Shrine в Индиго, не само същият, но и на същото място като в една бивша моя панелна стая, в която викога вече нямаше да влизам, купчина циментови и тухлени отломки, сметени точно в центъра, като изоставено огнище.

Това бяха години, в които не приближавах хората, колкото и да ги харесвах, всъщност, особено ако ги харесвах. От трите легла избрах това под плаката. Другите две се допираха глава към глава. Легнах върху раницата с ябълките, вместо възглавница. „Лека нощ“ казах и нахлупих слушалките на ушите си. Естествено тръгна същата песен, песента от която бях писала на дървото, естествено, защото по това време още ползвахме уокмени. Той също е легнал. Не знам. Бях с гръб. Бях с гръб и си мислех за концерта на The Shrine, за стаята, която вече нямаше да е моя, за хората, които нямаше да видя, за това как той ще стане, ще прекоси жълтия правоъгълник на пода и ще легне зад мен, ще ме прегърне, ще пази гърба ми, ставаше ми все по-студено, тресях се, ябълките убиваха и миришеха гадно дори през гумената импрегнация на раницата, коремът ми се гърчеше в безумни спазми, музиката виеше все по-криво в ушите ми, докато накрая напълно спря. Бяха и години, в които батериите свършваха доста бързо.

Тогава, той вече е спял. Слушах го как се задавя на сън. Дишаше неравномерно и бързо. Чудех се от наркотиците ли е. После усетих цялата мъка на това лято, на това място, цялото лутане, преобразяване, цялата безсмислица да се мъча да ставам нещо, когато току що съм престанала да бъда нещо друго, усетих се изгонена, осъдена да изкарам остатъка от живота си в тая стая, с отломки цимент оплетени в косите и вечно подут корем, усетих как целият свят се взира в мен осъдително през огромния мръсен прозорец, как не мога да го измъкна тоя човек, усетих как трябва да бягам веднага, да си се върна в моя си живот, веднага да хвана някакъв рейс обратно към нормалността, веднага, веднага. Започваше да се съмва. Изсипах ябълките на леглото до главата му. Обикновено не ми стискаше да гледам хората, които харесвам в лицето. За пръв път можех да го разгледам така подробно, този Марин, когото бях последвала в Студград напълно ненужно. Свит като малко дете затънал в пружиненото легло почти до пода. Лицето му беше гладко и спокойно, ясно беше, че е същество от друга планета. Миглите му бяха отвъд въображението. Дланта ми се оказа твърде малка - не успя да покрие челото му. Беше студен.

5,32 Сутринта

2011-05-16T12:49:00.003+03:00

понякога не се прибирам
със години
като бездомна бродя из кварталите
- вкъщи ме чака смъртта.
седи на масата
тиха, вбесена,
свила гнева си в корема ми
странно как отвън изобщо не си личи.

вкъщи ме чака смъртта
да види оценките ми от този живот
повтаря присъдата
имаме само някакви си години
преди животите ни да се срутят,
само някакви деца, внуци, стихове,
преди нещо да ни посече
преди напразно да миришем
забравени по шкафовете шалове
във опит да възстановим дъха

не се прибирам със години
като бездомна бродя из кварталите
стигам понякога доста далече,
до Триград,
до океана,
до границата,
след която самолетите не могат да летят,
птиците падат,
трамваят гази кучето, пищя,
приятелите се разбиват на земята,
или изчезват,
някой бяга по улицата
изпуска човешка глава,
границата,
след която плътта се съсипва, омеква, кърви,
пломбите падат,

и там лежа в леглото си,
впита в теб,
дишам те,
ти спиш,
аз продължавам като бездомна
да бродя из кварталите на този страх,
не смея да се върна у дома,
знам
и тази нощ някой се е прибрал.

Чухалче

2011-04-11T23:13:00.002+03:00

сутрин,
е седем и трябва да се става
тялото просто отказва да се отлепи от теб
лежа оплетена в последните завивки на съня
почти отчаяна под тежестта му.

представям си те

на стоп на магистралата, наведен
над странния предмет край пътя
повтаряш в сегашно време "колко е красиво"
очите му оцъклени като цели вселени
побират камиони и облаци,
банкет за мравки на банкета,

понеже си толкова висок,
все едно се кланяш
на купчинката перушина
разрошвана от преминаващите тирове.

представям си как
се мъчиш да проумееш
извънземното край пътя -
денят прикрива истинските причини за смъртта.
дали пък просто, не е заспало,
там горе на небето,
подобни птици пикират като камъни -
към седем сутринта,
когато сънят е най тежък.

просто е паднало -
сутрин понякога се плаша, че всички птици ще паднат от небето.

виждам, тогава, облаците прах
усещам как не смееш да го докоснеш,
стоиш вцепенен в края на чуждото време.
ако се беше свил до него
дали пък нямаше да се размърда
да изпълзи до печката и да свари кафе?

Гърло

2011-04-07T20:38:00.004+03:00

в края на лятото
окапали листа запушват гърлото
кичурите й се трупат в мивката
момчетата са голи дървета,
няма за какво да се хванеш,
а тя какво е, в случай че
лицето й добива зъби,
вратът й - жили,
темето - истина,
ако показва пред света
доскоро непознати територии,
където е центърът на болката,
където е костта,
където не е потъвала,
не е била докосвана,
където не е входът на пещерата
нито бучащата вода на ужаса,
застиването преди да осъзнае болката...

защото центърът на болката стои на пътя -
отмине ли го,
достигне ли самата болка, тя ще заглъхне
ще се разтвори в ужасната вода.

Вътре

2011-03-31T15:30:00.001+03:00

Често усещам, че сърцето ми е стая -
съвсем, съвсем малка,
може би карцер,
където винаги ще те смущават
външните шумове,
ръждивите течове,
теснотията и тъмнината,
и винаги ще думка някой по стените.

Но все пак
сърцето се разтяга като люлка,
подът е топъл,
винаги можеш да се свиеш
там.

Понеделниците са тежки

2011-02-21T19:44:00.000+02:00

Понеделниците са тежки -
понякога влачим по няколко години под една мишница.
Събуждаме се тинейджъри със солено около очите,
сутрините настръхват от кеф, ако имаме музика,
а ако случаят е противен бавно катерим хълма,
слушаме как кафето се втурва из нас
наквасва изсъхналите ни мозъци,
пъхтим тежко в един глас със тролеите,
мъчим се нещо да фокусираме от този град.

По обед усещаме някаква влага,
гласът ни става все по стабилен,
настъпва бетонна уместност,
знаем отговорите на всички въпроси.
Тежим си на мястото, дето се вика,
докато се мъчим над мазните петна на супата
съвсем професионално.

Следобед съвсем натежаваме,
бузите ни увисват до пода,
толкова много грижи, толкова много лампи,
толкова много скръб се търкаля на вълма под бюрата
или по дъното на чашите с четвъртото кафе.
Лицето ни е притъмняло.
Очите, зачервени, залязват.

На мръкване животът забравя на къде е тръгнал.
Фонът - отблясъци и светофари ни свети на дълги.
Крачим щастливи като старица,
която всичко е видяла и забравила,
последните 40 по-несъществени години...
Като старица понесла единствено ружа по бузите си,
с криви глезени и изправен гръб,
забравила торбата със продуктите на понеделника.
Крачим кокетно усмихнати,
на нещо, което още преди да се събудим,
сме забравили...

Гнауа

2011-02-16T19:27:00.004+02:00

Още помни този ритъм,

който препъва сърцето,

обърква стъпките,

ритъмът който превръща дори салтата на берберите

в изметнат смъртоносен полет

право на долу, в кръга на подивелите мъже,

право на долу към сухата червена земя.

Ритъмът, който задавя площада със пясък и страх

стяга дробовете между стените на медината,

извива се болезнено със писъка на зурната,

или пък този на жените,

побеснели до дъното на пръстените си гърла,

ритъмът, който държи града на нокти и световъртеж.

Още помни пясъкът залепнал по клепачите

на пустинната буря,

думите на непознат език,

които скърцат между зъбите й,

хиляди ръце, които я дърпат в разни посоки под тътена на гнауата,

искат и предлагат неща, които не разбира,

влачат я по все по-тъмни проходи

между боклуци и съкровища,

където се разминава с качулки без лица,

където ароматите я блъскат

като студената вода на океана,

като виелица от пясък и тръни,

като тълпа приклещена между стените на сокаците.

Все още сънува градовете,

приклещени между стените си,

огромната червена пустош на пътищата,

облаците, които се вдигат да изтрият планините,

жените, които се огъват с деца привързани на гръб,

и кървавите им, къносани ръце,

слепите просяци, които я проклинат на непознат език,

или лежат в средата на шосето

за да продават портокали.

Сънува, че се разминава със смъртта -

мъж без лице в берберска роба,

сънува черепа на риба, лежаща на площада,

морските таралежи съхнещи в ниската януарска светлина,

сънува този ритъм, дошъл от бурята,

от пясъка,

от кухата земя,

прескачащ удари,

докато се спъне

тогава обвивката й се разпуква

и изтича -

червената сърцевина на кактус.

Свети Валентин, бате

2011-02-15T21:14:00.000+02:00

Лежах и чаках да ме намериш

с лице като пържола

лице като черен дроб

лице като спукан мехур

отнесло юмруците на часовете

шамара на деня

ритниците на самосъжалението ми.

Лежах и чаках, ако може,

да умра

представях си

поне за малко

да умра

как по гърба ми никне трева,

лицето ми почива в хладната пръст

да умра, ако може, за малко,

докато мине и тази буря.

Представях си,

поне за малко, да изчезна.

Да стана някакъв си, най-малкия болт,

крепящ най-никаквият елемент

в гигантската машина,

нещо невидимо, но все пак на мястото си.

Обаче такава упойка не е измислена,

за това те чаках да ме спасиш.

Ти си ме чакал някъде другаде,

на този ден, на който всяка година

обичам да се мразя

до смърт.

За това накрая ти звъннах за помощ:

Донеси кърпички,

парацетамол,

донеси миризмата си

да има какво да дишам,

скелета си,

да има на какво да се подпра.

И хапчета, хапчета...

Донеси парацетамол.

В края на стиха

ти си виновен за двете сърца :

рисунките ти по стъклата са забраната

държаща ме на разстояние от тези глупости.

Леталото

2011-02-04T23:59:00.001+02:00

Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,

да я видим как лети,

скърцат ли пантите й,

гънат ли се крилата й

издържа ли на натиска,

има ли баланс,

ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат

нещата, от които е скалъпена,

по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,

дали ще лумне ярко или ще запуши,

не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината

всички, които

цъкат с езици,

опипват болтове,

пробват пружини,

навират се под крилата,

въртят самоделните перки,

накрая просто стоят в кръг обвинително

впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,

дали лети купчината откъслеци,

които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.

Ще полети ли чудовището на онази,

дето прекарва цял живот

да стяга и пили последните детайли,

да трупа,

да доискосурява,

да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.

От гара Аточа

2011-01-29T03:30:00.002+02:00

Смъденето

В края на всяко пътуване се изплаквам,
заключена в тоалетните по гарите,
и от очите ми текат реки
порои, водопади, океани, пустинни бури,
във опит да отмият песъчинките
на всичко, което съм видяла.
На всичко, което вече е издрало
своята рана по вътрешното на очите ми.
Обичам да седя заключена,
да слушам шумовете зад преградките,
хартиите, ключалките, водите...
Но най-добре ми е да чувам,
че и във другите кабинки някой плаче.

На Гарата

С клошарките е друго -
първо са пеперуди,
после са какавиди.
Ето и тази
увива огромния си денк
с чували за боклук и тиксо,
в една тропическа градина.

скок от петицата

2011-01-11T23:52:00.003+02:00

Ади и Йорго се смеят на нещо. Червената коса на Йорго се люшва назад като перука, и много ми се ще наистина да е, да падне от главата му при някой по-бурен пристъп на смях и да престанат най-накрая всички да се прехласват по къдриците му. Откакто е дошъл в класа ни думата къдрици е по-заразна от шарка, макар на всички да е ясно, че момичетата го харесват, просто защото е по-висок, идва от другаде, има навика шумно да се изсмива в час и постоянно разправя за някакви острови, лодки и морета, каквито впрочем проверих, че в родния му Серес няма никакви.

Ади не се смее толкова много, навела се е към него, защото все пак тя е най-висока от трима ни ("на тая възраст - нормално" изхили се майка ми, но на мен хич не ми е нормално, в този момент когато момичетата станаха с една глава по-високи от нас), прегърбила се е и двете й лопатки сякаш ей сега ще пробият мургавата кожа на кльощавия й гръб. Днес забелязах, че кожата на Адиния гръб е покрита с черни косъмчета, съвсем тънички и нежни, които образуват двe две такива като водовъртежи точно там, върху тези лопатки, които сега стърчат подигравателно към мен, и краката ми се разтрепераха, коремът ми все едно се напълни с хелий, а мозъкът ми абсолютно се газира.

Не стига това, ами Ади стана най-високото момиче в класа, вече има гърди, и спря да ходи с мен на тренировките по карате. Доскоро никой не я броеше към момичетата, а сега, когато застане до мен, все едно е класната. Само дето е много по-хубава. „От грамаданските ти обувки, до конската ти опашка има цяла безкрайност, става за училищни екскурзии“ казах й веднъж, пък тя взе, че се обиди, размаха гневно дългите си и тънки като пергели крака и затръшна вратата на класната стая след себе си. Доскоро съвсем спокойно й разказвах за колекцията си от насекоми, а днес едва успях да изпелтеча един поздрав и се изчервих като варен рак, в момента в който тя ме тупна по рамото. Ето такива неща родителите ми наричат "нормални".

Така или иначе, може би е време да скачам, защото спасителят долу трескаво ми дава сигнали, че пътят ми е свободен. Да взема да скоча и да получа вътрешен кръвоизлив, което можело и от петицата да се случи според бащата на Йорго. Бащата на Йорго идва по-късно на басейна, да прави масажи на контузените, и веднъж изрично ни забрани да скачаме от където и да било. Впрочем каза си съвсем нормално "вътрешен", "изрично" и "скачате", въпреки, че очаквах от него да звучи като гърците по "Комиците". Бащата на Йорго е нещо като спортен лекар, и много ги разбира тия работи. Йорго, обаче си скача като пич, и Ади сигурно вече много го харесва. Само като си спомня как се разпищя днес, когато той реши да пресече Цариградското от горе, направо почти плачеше.

Засилвам се, и отново спирам точно преди ръба. Едвам запазвам равновесие, преди да полетя по корем. Оглеждам се, дали някой друг освен Ади и Йорго ме е видял, но хората около басейна са заети с кръстословиците си, или лежат по гръб, закрили очите си с вестници и шапки. Толкова жалък страхливец съм, че никой дори не си прави труда да ме зяпа. Сигурно дори и Ади скоро ще престане да поглежда към мен и изобщо не е смръщила чело срещу слънцето, а точно на мен си ми се мръщи.

Бедата с такива като Йорго е, че обират всичките овации. Преди той да се появи в класа ни беше достатъчно да имаш очила, или големи уши, или пък да подариш на някое момиче цвете, за да се съгласи да те целуне. Откакто той открадна и изгори дневника, всички говорят за къдрици, и изобщо не ти обръщат внимание, ако не се сбиеш с някого. Не че имам нещо против, от целия клас само аз поисках да седна до него, още когато всички му говореха само за "цаси и цинии", но честно, хич не ме бива да се бия, а и той ме видя как помолих един от седмокласниците да не ме удря с очилата, и сигурно сега точно това разказва на Ади, а тя се смее. Не че ме беше толкова страх, просто извънредно много харесвам очилата си, пък и, както казах, до скоро те имаха не лош ефект върху момичетата...

Та сега стърча тук - на петицата. За четвърти път се приближавам към ръба и ме обзема непреодололим страх. Спасителят ми дава знаци - ту да скачам ту да не скачам, според това кой какво се кани да прави по другите етажи на кулата. Сега се очаква да спра. Някой се готви да прави салта от десетката и никой няма съмнения, че след малко ще е полетял. Спасителят ръкомаха ядно с огромните си загорени ръце, и нервно шляпа с марковите си джапанки. Всеки път, когато погледна към пустите води на скоковия басейн, кулата се залюлява под краката ми а между ушите ми забучава като сода.

Естествено има го и "предателството с дневника" и ако е казал на Ади и за това, то по-добре да скоча от другата страна на кулата и направо да се размажа на жълтите релефни плочки пред душовете, където точно сега двама полусини-получервени чичовци обливат шкембетата си с ледена вода, ако й е казал за дневника, по-добре да се пръсна на толкова парчета,че изобщо да не могат да ме съберат. Защото когато Йорго открадна дневника за да го изгори, аз отидох да му се моля да го върне. Само два дни по-рано класната беше обявила, че това е най-успешния ни срок изобщо някъде, и че на този дневник мястото му било при наградите зад витрината във фоайето. Тогава дори и Йорго не се изсмя.

Чувам свирката на спасителя, но и този път не е за мене. Всъщност, тук до стълбите, той вече изобщо не може да ме види. Чичовците се поизтръскват от ледената вода и тръгват нагоре към мен. Подпират се на парапета съвсем делово докато чакат реда си за петицата. Усещам как се изчервявам като рак, докато ми дават знаци да скачам, защото съм преди тях. Така се изчервявам, че може и да се разплача, а тогава вече наистина най-добре да се хвърля на плочките. Обръщам се рязко и се втурвам нагоре към стълбищата, тичам като луд, такова тичане пада, че и да поискам вече не мога да спра. Тичам към ръба на седмицата и после продължавам още малко дори във въздуха, после докато успея да се изумя, от факта че летя към водата, без дори да съм проверил дали Ади ме гледа, стъпалата ми отнасят такъв удар, все едно са се подпалили на влизане в басейна. Отварям очи в хлорираната вода за да се уверя, че не съм се превърнал в метеорит, и точно тогава главата ми изскача като шамандура на повърхността. Ади и Йорго все още си говорят, само дето така са се завъртели, че сега Ади е с гръб към басейна и кулата. По-голяма прецакня от това, здраве му кажи.

- Скочи ли? - сепва се Ади, когато се изправям до нея на нивото на мургавото й рамо. - Не успях да те видя, била съм с гръб. Йорго замлъква по средата на изречението си, явно не много доволен от това, че тя ми е обърнала някакво внимание изобщо.
- Скочих - потвърждавам докато бавно се спускам върху хавлията си. Стъпалата ми пулсират с неописуема болка, и не ми е съвсем ясно как ще се прибера.
- Какво пъшкаш? Забрави да си пазиш оная работа ли? - изсмива се Йорго, но Ади вече е впила поглед във все по-огромните ми и червени стъпала.
- Боли ли?
- Не. Изобщо. - надувам се аз.

Малко по-късно, когато оставяме Йорго да чака баща си и си тръгваме през парка, става точно като по тъпите филми, където момичето в крайна сметка харесва пострадалия. Влачим се просто трагично и Ади ще закъснее, защото аз ходя като пате, мога да стъпвам само на петите си, и на всяка крачка пуфтя като пенсионерка с мрежи, а тя, представете си, минава пред мене и ме целува по устата. Не ми се мисли какво би направила само ако бях получил и вътрешен кръвоизлив....

Лалу се прибира у дома

2011-01-03T22:19:00.003+02:00

Адски е трудно, когато си толкова недоспал и щастлив, да се държиш възпитано пред продавачката на точно онова кафе, което ще те отнесе до вкъщи. Не мога да го обясня. Все едно устата ми е разчекната и мозъкът с нея, а тялото ми с гъдел се е разтваряло цяла нощ в музиката, като една от тея еферевсцентни таблетки за вана. Ефервесцентни, само как взучи фффффффффффффффссссссссссссссссссссссс и се сссссссссссссттттттапяяяяям.

Цикля на всичко това и сивото утро, и сивия Граф през прозореца, а момичето е киселото като кафето си, и вече трети път повтаря зад тезгяха “Заповядай”. Шест и половина сутринта. Опитвам се, едвам се сдържам, да не й кажа, че ужасно губи като не разбира колко парализиращо прекрасно е всичко и е било, и главозамайващо, и партито, и сутринта след него, и всичката светлина, и шеметен звук, оная миризма на Индиго, на моята и твоята и тяхната пот, всичкото станало наше, басът в гръбнака и отново съм забил на сивото утро зад стъклото, докато думите ме връхлитат вътрешно, а външно не мога да си спомня как се казваше довиждане. Това е едно такова тъжно щастие сред парите на кисела робуста.
Винаги трябва да се боря с пристъпи на диво желание за общуване след партитата. Изведнъж искам да обясня на всички колко е красив света. Хората не разбират, и тогава ми става толкова мъчно, че това момиче примерно не знае, и сега мога да се разрева направо със всичката тая сутрешна лабилност и недоспала любов в мен, и предишната нощ:

Хора, които спите в тая неделя сутрин,
Ледено сива и филигранна от скреж
Хора, задрямали след късния филм,
Приспани със световни проблеми,
Хора, които пропускате леда и тишината
И прозорците ви са слепи,
Дано никога не осъзнаете какво сте загубили.

Не бих го крещял, сякаш нещо ще счупя, затова пък го пиша с маркера на Кам на една булфонка.

Малко по-надолу към баничарницата виждам някакъв огромен Огромен, който замахва с огромен юмрук към лудия Алек, и после дали е паднал или е седнал, но Алек с пембената си коса е на земята и дърпа Огромния за крака, така че оня сяда през тънката коричка в някаква локва. Лудия Алек, сигурно единственото пембено петно, което ще видя днес, а той си клечи на тротоара и се хили.

Всичко това е в далечината, а докато доближа, огромния Огромен се е засрамил, подпалил е шкодата си, и е оставил още клечащия Алек в мръсна газ. Губи ми се нещо скоростта, с която нещата се случват днес, и се оказвам повлечен към накакъв нет-клуб където си били качили Fruity Loops, Алек ей сега се връщал от купона у Нели и клошарията там го била заредила с идеи за ново парче. Опитвам се да го вкарам във филмите си, но сам не схващам какво говоря, пък и той много трудно си намества света май. Твърде много психодрама за една нощ, твърде много маскарад, плюс съзнателното усилие да си останем щастливи.

Сега е светло и има трамваи по Графа и Дондуков, и звънтят, нанадолнища край операта, докато градът бавно размърдва на сън неделните си махмурлуци. Улиците са само наши. Алек, обаче е обсебен от идейката си и затъва в черно зеления клуб из езера от цигарен дим и непрогледни блатисти местности, а аз имам чувството, че кофти рагата, която операторът е пуснал, върти три пъти по-бързо от оборотите в главата ми и сякаш бавно ме зачуква в пода. Пълен блокаж. Изискват от мен адекватност и бодрост в крайно неподходящ момент. Болка в очите и завръщане в ежедневието.

Изпълзявам към Синия, който живее съвсем на близо, и дворът му с високата ограда е почти черен, толкова рано сутринта. Бели котки с изрязани тъмни петна сноват из краката ми. Сядам и галя. Разпарчетосан. Върти ми се нещо тая дума. А на вратата, на вратата, стои синята баба на синия, със синята си коса и дебелите лупи.
- Добро утро, Митко.
- Добро утро, бабо на Синия. Искам да кажа, Госпожо-Бабо Синя… - думите ми пак си забравят пътя на вън, залутват се из отраженията си, спъвам се отново, и отново в краищата на една мисъл, без да успея да я формулирам друго яче, освен с изтръпналата усмивка от чадсове усмивка на лицето ми.
- Надявам се котките ми да не са те уплашили, направени такива, точно като вас, от светлина и изрязани тъмни парчета, те сигурно също цяла нощ са лудували, потънали в ритми по-дълбоки от тях и, съвсем като племе, усещали щастието с върховете на пръстите, а не с някакъв ум и онова красиво момиче, което целуна, а то изтрещя, вместо да се отпусне и се заизвинява, сред йерихонски тръби и накълцващи блицове, толкова тъжни случайности, но ръцете на горе към онзи човек. Оня човек там горе. Който знае какво ни причинява. Съвсем едно сме всички в кресчендото, заредено с истерия.
- Котките нямат, госпожо бабо нагоре сини пръсти госпожо, но аз я целунах, да. И това я обърка. Те и котки нямат. Но всичко това вече е толква бледо.
- А ти тука ли спиш, бе Лалу? Що не се качи горе – Синия е тръгнал към Витоша май, с раница в нелепа разцветка, а сега стои над мен и яко загрижен ме ръчка да се събудя, а на входа се белее некролога на баба му.
- Май съм заспал, човеко, след парти е така, щом седнеш или млъкнеш – заспиваш… Само дето аз сънувах че говоря.

Размърдвам схванатите си пръсти, горни и долни, ръце и крака вдигам и тръгвам бавно към университета, за 280. Улички пълни с несметни котки, купища кафяви листа и павета, небето е бяло и как мирише на Ноември само. Над мене избухват ята от събудени гълъби, а оня глас, оня глас се е събудили описва всичко, което видя тязи нощ, почти в рима. На някакъв несръчен и непознат език.

В 280 са Мимеца и Жоро, с някаква трева, и една мацка, със огромен пембен шал, който безмислено се пробвам да тълкувам, докато тя си спи. И те цяла сутрин са се мотали след Индиго. Подръпваме с Жоро, а Мимеца си омотава зеления поглед около тая мацка, като някакъв втори шал и въобще не ни обръща внимание на тъпнята, докато Жорката не решава да го включи и него.
- Ах. Бонбонка. Как спи само. Мимо, копел, кво си зацикли като някво зомби имаш ли си идея на квосисе (направил. Кво я гледаш, ако се събуди ще я уплашиш направо.
- Аре бе, Жоре, не му вкарвай паранои…
- Кво да не му вкарвам паранои, кви паранои, само седи и зяпа като някво гладно кученце. Баси колко сте ми абсурдни всички, и ти Лалугер, с тая синя коса, като някви арлекинчета от картички сте… Клоуни нещасти…- След което, Жорката скача от рейса на Плиска и побягва в неизвестна за самия него посока. Мимеца почти винаги мълчи, но сега и аз съм занемял след кофти изявлението. Къв му беше проблема. Сутринта след парти. Красивата ми сутрин. Моята. С безлюдните улици. Влиза вътре и чупи. Всичко е от лед и толкова крехко и красиво.
Мадамата се поразмърдва, пита кво става, и ритнатия Мимо, който винаги си е бил някакъв тъжен придатък на Жоро, тръгва да й обяснява за хроничните му избухвания, след някаква терапия на депресия със незнам си какво си, и как не бил виновен Жоро и всъщност бил много як и тнт.
- Пак е прекофтил - вклинявам се грубо в разговора, Мимеца ми хвърля един яко наранен поглед. Не мога да се справя с любовта на тея двамата към психоатаките, я да си слизам на спирката.

280то ги отнася в Студград, а аз влизам в Дървеница. Панелката е съвсем умряла след съботните изцепки и панелните хора спят. Спят преди да решат да си измият косата и колата, да гледат сапунката, да седнат над Малинова Долина по паянтови пейки със биричка, преди олигофренчетата от осмо да решат да се напият и сбият до кръв, просто от скука, преди да бъдат изпържени неизброимите неделни кюфтета за неизброими усти на котлони по балкони, които ще бъдат по-късно остъклени, за да се отлага мазнината по прозорците и да ги чупят децата, докато големите сестри си купуват ластични, черни панталони, по които пък се лепят и отлагат перца от пухенките им, тебеширен прах и ръце на съученици, а през това време, само за мен, слънцето изгрява над неделята, която ще проспя, за да се върна после избледнял в късните филми, луминисцентния циклаж на понеделник и скърцането на столове в училище.
Дрехите ми още миришат на парти.

ПП: този разказ е от преди 6 години. Публикувам го с минимални редакции...

ние, които

2010-12-27T11:28:00.001+02:00

Ако не си разбрал за пръста,
който пише по пясъка неща,
които никога не ще помръднат,
запаметени от вълните,
вкаменени от вълните,
ако не си разбрал, че ти си пръстът,
а аз съм камъкът, който
отронен от скалата
си мисли, че лети,
към бъдещето си на пясък,
по който пишеш само ти,
ако не си разбрал,
че само в един миг,
който не ще помръдне никога,
сме се заклещили във раната на времето,
сме песъчинки ставащи на перли,
сме и вълни и пръсти...
ако не си разбрал – не си дописал думата,
в която пръстът ти дълбае цяла вечност.

В дни на гняв и дълги нощи

2010-12-27T02:47:00.005+02:00

Не, че знам нещо конкретно за онези времена, но си я представям. Представям си я как нощем лежи в леглото си несигурна и смътна, в онази неопределена възраст, когато всеки ден в огледалото съзира различни черти, лежи в леглото си и усеща промените в себе си, все едно металният креват в моминската й стая виси над бездънна пропаст, все едно никога няма да може да пристъпи извън стените на объркването си, лежи, слуша почти пълната тишина на малкия град, а под затворените й клепачи се редуват особени форми – ту светли и обли, ту тъмни и остри, неща които никога не успява да нарисува на сутринта, неща които й напомнят за седемте дебели и седемте кльощави крави, за собственото й лутане между крайностите, за невъзможността й да реши каква е, цялата тази пропаст, над която в полупросъница креватът, с красивите табли, изрисувани от брат й се полюшва смразяващо.

Заспива призори, и пак тогава се събужда, подготвя се психически да види следващото си лице в огледалото, налива вода от каната в легена, мие това ново лице, сресва косата си по начин различен от нашия, облича се спретнато, защото Анка не търпи дори един немирен кичур, затяга всичко по себе си, сякаш да не се разпадне в някое от гимназиалните междучасия и поема към училище. Често по пътя решава красива ли е или грозна, добра или лоша, макар денем животът й да не се люшка чак пък така. От училище поема към църквата, и там според родителите си прекарва твърде много време, повече от колкото е редно за младо момиче. Анка е на седемнайсет, но е толкова посветена на педантичните си навици, толкова сериозна, толкова непоклатима отличничка, че родителите й предварително я възприемат като стара мома. Тихо свикват с идеята.

Може и такава да е била казвам си, докато камбаните на катедралата заглъхват, малко след пет, над тъмните улици, по които предколедно се блъскат тълпи, пищят аларми, трещят автомобили, все едно заедно с камбаните над центъра се е сринала някаква паника, из главата ми тичат подплашените жители на 40те и търсят бомбоубежища, блъскат се в безистените, препъват се през Градската градина, влачат ненужни неща. Може и такава да е била жената, която ме хвърля във паника всеки следобед с яростната си праведност, яростната си музика, жената която бие камбаните на катедралата, все едно може да им остави синки, да ги накаже за целия Содом и Гомор, за комунизма и прехода, за разврата и невярата, за разпада на семействата,за прелъстителите и прелъстените, за безпределния ни грях и за собствената си глуха самота там на камбанарията, тя перфектната, тя чистата, която веднъж гледах да ни съди от телевизора.

Братът на Анка може би е художник, войната още не е стигнала до България, но във въздуха се чувства едно такова прекипяване, пресичане по-скоро сякаш жителите на малкия град, където Анка расте и вярва сляпо в правилата, вече не могат да се смесват, не могат дори да стоят заедно, семействата се разцепват по политически причини, вечер някои от връстниците й ходят на сбирки със левите, други членуват във Бранник. Братът на Анка е по-голям и сякаш над тези неща, той е завършил Рисувателното училище в София и се е върнал да рисува фирми и табели, да снима големите фамилии с единственото си скъпо притежание – Войгландер Брилянт и да се затваря в стаята си за часове, които оставят по ръцете му тъмни следи от мастило а по-панталоните светли – от проявител. При брата на Анка идват хора, които никой не е виждал преди, в стаята му говорят тихо, и бързо си тръгват. В пресеченото мляко на градския живот, никой не се интересува от върволицата мрачни и тихи млади мъже, идващи от никъде и връщащи се пак там.

Една сутрин обаче, представям си, докато разтърсения от камбанен звън и задръствания център пада обратно по местата си, като в търкулната под креслото стъклена топка, която гневна детска ръка се е опитала да счупи, една много ранна сутрин, Анка, току що пристегнала всички букли, колани, връзки и жартиери по себе си, лъскава и няма като снимка на артистка се сблъсква с мрачен брадясал мъж на прага на дома си. Мъжът има белег на лицето, страните му са хлътнали, не носи вратовръзка, всъщност само по една риза е, макар в градчето майските сутрини да не са особено топли, отгоре на всичко мирише, мирише страшно, мирише на някой от гората помисля си Анка. Противно на волята си, се усеща като потопена във вряла вода, усеща как омеква, загубва яснотата си. Ръцете му се оказват на раменете й, той я поглежда като приклещено диво животно, спъва се в собствените си изненадващо учтиви думи „Госпожице, дали брат Ви е вече буден“ дъхът му излиза трудно от стегнатото гърло, а Анка така се уплашва от цялата работа, че с яростни крачки, но без да тича, разбира се, защото не бива да й личи, сред гърма и трясъка на токовете си завива на дясно вместо на ляво по улицата и нахлува право в църквата.

Прекарва там следващите два часа в опити да каже някаква, която и да е молитва, но устата й отказва да изрече думите, ума и препуска в разни посоки, и Анка разбира, че в църквата търси по-скоро спокойствие и скривалище, търси къде да си поеме дъх между стремглавите люшкания на порастването си, в тишината слуша сърцето си как постепенно забавя ход, става й хладно, наблюдава харизанките и фантазира как ще стане една от тях, ще се скрие от всички и ще се даде на църквата, само че вече не е възможно, вече няма начин, осъзнава с очи спрели върху сандъчето с пясък и свещи за мъртвите.

Сигурно би прекарала и повече време там, но Попът, който вече добре я познава от ежедневните й посещения, я забелязва в ъгъла, седнала на един от ктиторските столове, в унес, почти заспала, и не просто я отпраща към училище, а направо я завежда до вратата на девическата гимназия, защото това е абсолютно първото бягство на Анка, Анка, която цялото си детство се е правила на здрава, за да не я спрат от училище, Анка, която пристига половин час по-рано и подрежда стаята, пали печката през зимата, мие дъската, дори когато не е дежурна, изправя линиите на редиците чинове и си преговаря уроците.

В къщи се връща трескава и гневна, има чувството, че по дрехите й е полепнала мръсотия, че изпотените й подмишници я издават, едва ли не, че ръцете му са оставили кални отпечатъци върху кремавия й жакет, че всеки може да отгатне по кого се е увлякла, по някой който прилича на герой от мелодраматичните романи, с които съученичките й затъпяват умовете си и губят времето си в излишни мечтания. Яростна е, защото непознатият мъж я е разтърсил, изтръгнал я е от внимателните й занимания и я е хвърлил право в онези глупави и разпътни мечти, с които съученичките й я отвращават.

Влиза си тихо, с желязна физиономия, готова да посрещне въпросителните и дори разочарованите погледи на родителите си, готова за шамара, който може да изяде, за въпросите, за сочещите показалци, внимателно отключва, пристъпва в антрето,събува обувките си и обува терлици, от кухнята не долита никакъв звук, но тя все пак се промъква на пръсти, а там на кухненската маса седят брат й и непознатият мъж с белега на бузата, непознатият яде – варени картофи, хляб, суров лук, сирене, пие вода в блеснала на майското слънце чаша от сервиза със златните ръбчета, оставя я обратно на масата и гледа в отблясъка на покривката с празен поглед. Брат й също не вдига очи. Анка вижда, разпиляната купчина паспорти, вижда печат на масата, вижда брат си как внимателно рисува букви в един от паспортите, но й трябва време, почти цяла минута й трябва за да разбере какво точно се случва на кухненската маса.

- Седни – казва брат й, все още без да вдига очи от фалшивите документи. - Яж с нас ако искаш, но кажеш ли на някого какво си видяла, ще трябва да бягам.
Анка остава до вратата сякаш да се събуди, остава толкова дълго, колкото е необходимо, за да седне по-късно съвсем овладяна до непознатия.
- Борис, приятно ми е – той подава ръка. О, боже, мисли си Анка на върха на поредна гневна вълна, о боже, дори името му е едно такова банално, като от роман, защото брат й се казва Мануил, бащата е Ненко, майката Параскеви и само в книгите Анка е срещала такива чисти и звучни имена като Борис. О, боже, но това не е онзи Бог, с когото до скоро е разговаряла едва ли не като равна, горда с абсолютната си перфектност и изпълнена с правотата си. Отличничката настръхва, готова за бой, но Борис няма сили за друго, освен да рови в чинията си, изглежда някак омекнал от сутринта, измил се е, макар да не се е обръснал, установява Анка и се лашва опиянена от внезапна лекота.

Ще дойда пак, ще дойда да те видя, е казал Борис в откраднатия момент, докато брат й е прибирал печатите някъде в стаята си, хванал е чистите й бели ръце, и я е целунал, без никаква съпротива от моя страна, мисли си Анка, докато наблюдава през прозореца как той става незабележим още преди да изчезне зад ъгъла в посока крайградските овощни градини.

Идва лятото. В началото му Анка завършва гимназия с отличие. В края вече трудно мисли за друго, освен за нередовните срещи с Борис в гората източно от градчето, иска да избяга с него „при партизаните“, макар да не е съвсем на ясно какво е там, какви са те, как ще я приемат, но толкова много иска, че вече е приготвила един малък вързоп - най-необходимото за живот в гората, толкова много иска постоянно да е с Борис, че в началото и в края на всяка от тези срещи, свързани с толкова криене и тревоги, понякога даже не в началото и в края а от началото до края му говори само за това, „не ме изнудвай Анна“ казва Борис всеки път, но накрая склонява, склонява в едно абсурдно време на годината, когато листата са вече опадали, другарите му са се пръснали в градските си скривалища, дните едвам започват и вече са свършили, а той и Анка трябва да лежат в сланосаната шума, увити в зимните си палта. Тоест палто носи Анка, защото Борисовата дреха е нещо късо, ватирано и откровено работническо.

- Добре – казва Борис – другият петък по стъмване пак тук.

Представям си колко й е било трудно на Анка да си отиде без да каже нито дума на родителите си или на брат си, представям си писмото, което е копнеела да им напише „Мамо, Татко, боли ме ужасно, но трябва да ви напусна завинаги. Мамо, Татко, можете ли да повярвате, че вашата винаги отлична дъщеря намери любовта и сега е принудена да бяга като последен престъпник? Обичам ви и всичко ви дължа, но мъжът, който обичам, е страшен и смел, красив и жертвоготовен, представяте ли си този мъж няма пари и заради убежденията си е извън закона! Аз го обичам повече от себе си, повече от вас, моля, простете ми, но ще го последвам! Винаги ваша дъщеря Анка“. Такива възклицания трябва да са се въртели в главата на прилежната дъщеря, съчинени, разбира се с помощта на любовните романи и разните комунистически брошури на брат й, които в последните месеци Анка се е увлякла да чете.

Излиза следобед, уж при приятелка. Вързопчето е предварително скътано в купа сгурия на двора, в четири е вече почти тъмно и ниско по уличките на градчето в мразовития мъглив въздух се стеле миризма на въглищен дим. Анка крачи бързо и тревожно, добре скроеното й палто плющи по бедрата й, тръгва през овошките към гората стига малката падинка между два бука, където е лежала с Борис в само няколкото летни следобеда, присяда на студената влажна шума. „Стъмва се“ мисли си „и Борис ще се появи всеки момент“. Първоначално Анка слуша гората, анализира всяко прошумоляване, над нея, обаче две дървета се срият едно в друго и скърцат с клоните си, и този звук я залюлява, тя се унася, поклаща се лекичко, обвила колене с ръцете си в хубавите нови кожени ръкавици, купени преди седмица от родителите й, става й топло от мисълта за Борис. Доста по-късно поглежда часовника, подарък за завършването й, и вижда, че вече не е другата седмица „по същото време“, както е казал той, вече е друго време, нощ е, и ако тръгне обратно към градчето, не е ясно какво ще обяснява.
Забранява си да мисли, че на Борис му се е случило нещо. Такива мисли не бива да се допускат, казва си, и за да поддържа духа си (огън не бива да се пали, ще я видят) запява тихичко една от коледните песни, които доскоро е разучавала с хора на неделното училище. "Коледа, Коледа е наблизо, но тази година явно ще я пропусна". На края на първата песен с треперещ глас подхваща втора и до сутринта, когато за пръв път за този декември завалява сняг, песните са свършили, минала е на молитви, които шепти с глас, който сякаш я бичува, тя е още обхванала колене с ръце и поклащаща се малка фигурка, която става все по-бяла и все по-малко човешка.

Към обед сигурно, Анка не е издържала, изправила се, за да не умре, била цялата мокра и измръзнала, но този студ трудно можел да се сравнява с другия, онзи от вътре, гневът към Борис, омразата, голата лудост, която я изпразнила напълно, оставила й само сили да се добере за няколко дни до един метох, където никой не идвал, никой не я питал коя е, не пожелали да я подстрижат за монахиня, защото омразата и студът лъхали от нея непоносимо, но пък й позволявали да бие камбаните, тъй като Анка се оказала жена с неподозирана мъжка сила, която в яростта си на всеки празник проглушавала околията.

Паякът

2010-12-01T18:57:00.003+02:00

Не се опитва да изчопли някоя стотинка
кльощавият като паяк просяк, сгънат на 17.
Какво ли търсят ноктите му между плочките?

Внимателно подрежда изтръгнатите чимове,
решен да върне после всичко по местата му.

Какво ли търсят черните му нокти,
разплитащи циментовата мрежа
във опит да възстановят живота,
от някога, от по-добрите времена.

Замръзват соковете през декември,
заспива паякът със пръсти впити във земята,
едвам достигнал я със мръсните си нокти,
заспива свит в огромната си паяжина,
в средата на тротоара.

Какво ли търсят черните му нокти?

Не знам.

Но днес по новините казаха,
че някакви убили бебе,
като го сложили във фризер...

Намери другарче

2010-11-23T13:50:00.004+02:00

Знам, че в самолета ти ще вадиш от джобовете си всички онези неща, които пъхах, ту на шега, ту защото щяха да ни потрябват, щяха да ти потрябват, ако тълпата някак ни разделеше, ако се окажехме от двете страни на полицейски кордон, или просто се загубехме в този тъмен град, където имената на улиците изобщо не се четяха така, както се пишеха. Знам, усещам, как ги вадиш тези неща, почувствала тежестта им, някъде из широките си, обсипани с джобове панталони, ставаш от мястото си, минаваш покрай умълчания си като кошер мъж, влизаш отново в тоалетната и трескаво пъхаш в кошчето поредното листче с имена и адреси, симкарта, някое камъче, остатъка от един джойнт, за който не са ти направили никакъв проблем на границата, защото в тези часове, датската полиция е щастлива, че най-накрая може да се отърве от нас. Знам, усещам как вадиш предметите от джобовете си, разглеждаш ги стръвно, сякаш вадиш от тях всичко, което ти е необходимо и после нервно ги буташ в кошчето. Усещам го сякаш мен буташ в кошчето, и ми се иска да наддам рев, по-мощен от този на самолетните машини, зъл рев, който да те достигне през океаните, да проехти в ушите на мъжа ти, все едно това не е краят, така или иначе.

Лежа в леглото си, обратно в Берлин, гледам записите на Поляка, записите на които още не се познаваме, ето те в гръб, малък гръб в огромна пухенка, черна лъскава коса под твърде маркова шапка, от далече личи, че не живееш в Европа, където ровенето по кофите се е превърнало от политически акт в тийнейджърска мода, а носенето на някои марки е едва ли не престъпление. От далече личи, че не бих могъл да имам нищо общо с теб. От далече личи колко ти е студено, и това все още предизвиква в мен копнежа да те прегърна и скрия, да бъда твоето другарче в целият този многохиляден хаос от протести, сблъсъци, субкултури, просветления, спасяване на света и big time sensuality.

"Намерете си другарче" пише в наръчника за оцеляване, който ни връчиха още на датско-немската граница, докато чакахме да ни претърсят обърканите орди полицаи, стоварени от всички възможни провинции на Германия. Намерете си другарче, което да следи дали сте яли, дали сте пили вода, дали не измръзвате, как сте с главата, и тнт., намерете си другарче, защото, когато имаш за кого да се грижиш изтрещяваш по-трудно.

Ето тук в записът, докато нося началото на един транспарант и крещя някаква реч по мегафона пред мен се появява маниакално оцъклен тип. Насочва горяща цигара към лицето ми. Повтаря "We're making history here, mate!", и мирише на хашиш, но това на видеото не личи. Отминавам извън кадър. Ето те, хванала другия край на транспаранта, не знаех че си там, не се обръщах назад, носех се на вълните на своята правота, или на вълните на адреналиновата си възбуда, кой би могъл да ги раздели, вълните на Big Time Sensuality, носех се по празния булевард, в началото на шествието към пристанището, където щяхме да предприемаме крайни действия. Или не знам какво. Изветрях бързо. Енергията ми изтече в грешна посока.

За пръв път те видях, когато полицията отцепи половината шествие, и ни накара да седнем на земята. Предишната нощ бяха принудили няколко хиляди души да седят на мокрия асфалт около четири часа. Това бе предизвикало твърде много възмущение у датчаните, за това сега по нас мятаха шалтета. Това също го имам на видео. Шалтетата меко отскачат от телата ни. Не боли. Смешно е. Някои ги мятат обратно по бронираните куки. Тях веднага ги отвеждат към автобусите, които трябва да ни закарат в ареста. Ти хващаш нашето. Точно до мен си, всички заемаме странни позиции, докато го разгънем, тъй като сме натясно и не ни е позволено да ставаме. На него сядаме четирима – аз, ти и двойка източноевропейци, които не спират да се целуват, сякаш въздух има само в техните дробове и иначе не биха оцелели, или пък, помислих си тогава, това е някаква декларация, нещо, което имат да казват на нямата и непоклатима стена от полицаи, нещо като FUCK YOU, момичето държи фотоапарат, момчето просто седи и изглежда право, всички носим тези горди и щастливи мъченически физиономии. Ти захващаш разговор с момичето, но какво си казвате чувам само в главата си, кадъра е твърде общ, нашето шалте, нашия сал в тази лудост е само едно от ъгълчетата.

- Нали не Ви преча? - казва източноевропейката на английски, и мога да чуя уважителната форма във въпроса й, защото, когато си принудително наблъскан до някого най-добре все пак да му говориш на вие, да си донесеш това усещане, което липсва в английския.
- Не, не - казваш ти - даже ми е много приятно да се допирам до някого в този студ.
- Американка ли сте? – поглежда тя, право в азиатските ти очи.
- От Калифорния. – потвърждаваш.

Тогава вече те гледам. Откак хвана шалтето те следя много внимателно. Носиш парфюм, което е наистина странно в тази ситуация. Сигурно спиш в хотел или хостел а не в някой от младежките центрове, предоставили подовете си на нас, ордите протестиращи млади европейци. Непрекъснато щракаш с миниатюрното си апаратче. Източноевропейката насочва своя дрсл към седналите хора и полицията, и щастливо обявява че работи. Посочва ни цепнатината в пластмасата на обектива си, изял няколко бронирани полицейски юмрука. На носа й има червена подутина, там където апаратът се е удрял в лицето й, казва, че искала да снима полицая, който я млател, защото не можел да чуе какво му говори тя.
- В ушите им има тапички - казва - за да не могат да ни чуват, докато ни блъскат. Твоето лице изглежда все по-уплашено, тялото ти все по-малко. Изобщо не знам как съм обвил ръка около кръста ти.

От полицейски мегафон долита нещо като „арестувани сте“.
- О не - казваш ти - мъжът ми каза "прави каквото щеш, само не ме карай да идвам да те вадя от ареста" - и се изхилваш, достигнала нова вълна на еуфория. Няколко души се обръщат да те поздравят, и всичките са ми познати с по един детайл от първите минути, когато полицията ни загради и още не бяхме седнали и утихнали. Обръщат се тримата финландци – две момичета и едно момче, макар под катовете дрехи изобщо да не си личи полът им, много по-възрастни, отколкото изглеждат лицата им, лудият ирландец с хеша, латвийката, на която подарих празната си картонена чашка, за да успее да се изпишка скришом, докато тълпата все още стоеше изправена, дори двойката до нас, която сякаш вече плава в по-добри води.
- Добре ви е на вас – казваш ти. гласът ти трепери от нужда, необходимостта да не си сама в средата на урагана, страхът да не отдръпна ръката си, цялото нещо, което е излязло от контрол в сърцата ни, вълнението, което ни докарва до сълзи, докато скандираме с хиляди други гърла.
- Просто Big Time Sensuality - свива рамене момичето. И вече знам, че няма да те пусна. В джоба на пухенката ти пускам едно камъченце. Просто така.

Около час по-късно диви и щастливи танцуваме по улиците на Копенхаген, нямало достатъчно автобуси, казва мегафонът и ни пускат, недоарестувани, претърсват и прибират когото си харесат, но повечето тръгват към алтернативната климатична конференция или различните места където раздават супи, зад един от кордоните все още се чуват крясъци и чупене на стъкла, долита дим и сълзотворен газ. Ние двамата лягаме на пода в един инфоцентър, под звуците на австралийско кънтри, пием чай от анасон и лакрица, все по-поносим всеки следващ ден. В три и половина навън вече е дезориентиращо тъмно. Лежим един до друг на дюшемето, а ти плачеш. По някаква причина смятам това за много ценно и те прегръщам до безкрай. Това което се случва не сме ние, казваш, това е цялото това огромно нещо, огромното време, в което всички се напъваме да променим света от центъра му, защото точно сега центърът е тук.

По улиците на Кохенхаген бродят стотици хиляди – всякакви ангажирани младежи от Европа, жители на южните страни, които потъват или пък пресъхват, учени и политици, хипари, анархисти, всякакви луди, представители на всички възможни непеота на света. За тях са организирани спане и топла храна, има доброволци, които се грижат за доброволците, които се грижат за доброволците. Има хиляди места с хиляди дискусии, уъркшопи, спорове и тренинги. Има алтернативна климатична конференция с хиляди участници. Има инструкции за оцеляване в мокрия и отчайващ студ на тези тъмни дни преди Коледа, има пожари и размирици, има телефони за спешна психологическа и правна консултация, по улиците крачат хиляди, които са преписали тези телефони с перманентен маркер на ръцете си, според съвета на наръчника, а когато ни обгради полицията, ние също си ги преписахме с перманентен маркер от ръцете на източноевропейската двойка. Датчаните стоят по улиците с огромни казани и раздават чай. Провесват лозунги от прозорците си. Шестват с нас по протестите, борят се активно срещу това страната им да стане малко по-приятна за живеене. Телефоните не се изтриват от ръцете ни, защото в общите спални няма бани, а ти вече не спиш в хостела, няма и време за бани, будим се към девет, прегръщаме се и си шепнем, между десетките други тела, жужат луминесцентни лампи, още е тъмно и едва успяваме да изпълзим от чувала ми, преди да яхнем поредните изоставени колелета и да караме бавно, много бавно в студа към поредния протест.

Прегръщаме се много. Ти не можеш да спреш да говориш, особено вечерта, когато попадаме в Кристияния, натъпкани в огромната палатка, където говори Наоми Клайн. Много ти се е събрало за един ден – президентът на Малдивите, а сега и това. Защо ги няма на филм моментите, когато се целуваме, когато топля измръзналия ти нос с ръце, когато заспиваме с глави на някаква маса, в малък бар, където свирят джаз, защо не съществува образ на онзи момент, в който лежахме на пода в инфоцентърът, аз те прегръщах, ти плачеше, къде беше Полякът, когато накрая наистина те арестуваха, понабита и добре опръскана с парлив спрей, а аз крещях иззад кордона. Защо няма снимка на хипнотизираните ни лица пред телевизора в халето, където се събирахме да рисуваме плакати, докато гледахме втрещени, как полицията нахлува в Кристияния с бой и сълзотворен газ, в същата палатка, от която се бяхме изнизали с първите звуци на техното?

Ти не можеше да спреш да говориш, ей така, от превъзбуда, даже докато му целуваше, аз се смеех, пъхнах в джоба ти една бисквита веднъж, друг път полуизпушения джойнт, който оцъкленият ирландец ми остави след един разговор за Системата (смешна ми е тази дума, обобщението в нея, сякаш тази система не сме ние самите, сякаш се борим срещу някого, а не срещу вредните си навици и неоправданите си желания, сякаш е възможно някой да бъде подтиснат от нещо, което не съществува в самия него...), Пуснах веднъж и листче с имейла и телефона си, не че не знаех, че си имаш мъж, просто исках да засвидетелствам нещо – привързаност, участие в изневяра, знам ли какво.

Сутринта, когато тръгнахме да превземаме Бела Център, заедно с още трийсетина хиляди души пуснах в друг от джобовете ти текстът на една песен. Знам, че си го прочела преди да го изхвърлиш. По-добре да не беше. Не беше верен този текст, това, което се случваше между нас не идваше от вън, не беше big time sensuality. Вървяхме със шествието, валеше съвсем лек сняг в мрачното поле около заседателния център. Обсъждаха се тактики, някои носеха клещи за да режат оградата, периодично минаваше полицията претърсваха ни и ги конфискуваха. После идваха други хора с други клещи. Бяхме смешни – орда диваци, тръгнали с примитивни оръжия да завладяват сградата, в която заседаваше ООН, тръгнали да де борят с бронираните и напълно недостъпни робокопи, с песни и банери, при това напълно решени да не наранят никого. Всеки беше поел някоя голяма военна задача и се чувстваше горд. Предишната нощ на теб ти дадоха датска симкарта – задачата ти беше да поддържаш връзка с организаторите и да им описваш положението около себе си. Сама беше доброволствала за това и се чувстваше важна. Движехме се на групи, и твоята работа беше да информираш някакви неизвестни диспечери дали ние сме добре, да пратят ли първа помощ, дали ентусиазмът спада или се покачва, дали се движим или сме блокирани от полицията. Имаше и по-смешни задачи. Съществуваше велоблок, част от който трябваше да разсейва полицията от опитите ни да прережем телената ограда. Аз носех клещи, но ми ги взеха още на първата проверка. Бяхме ужасно смешни, но и ужасно прави.

Разбира се няма те на видеото от Събранието на Народите, което проведохме на шосето пред заседателния център. Полякът снима цялото събрание, групите, които обсъждаха различни проблеми, общия кръг и ораторите, полицията, която ни беше обградила, трите момчета с надуваемата лодка, които пробваха да прекосят рекичката до Бела Център и се оказаха в позицията да избират между две арестантски коли и две двойки кучета, неистовия вой на едно от тези кучета, когато някой по по грешка или нарочно пръсна в лицето му парлив спрей, ние заседавахме с воя зад нас, скандирахме за да го заглушим, но той продължаваше, снима и как шествието продължава обратно към града след като полицаите ни отварят нещо като коридор. Тръгваме около хиляда, колкото сме били в кръга, но по-надолу по улицата се събираме десетки хиляди заедно с другите, които полицията е задържала по спирките на кръстоносния ни поход.

Когато стигнахме до Бела Център и ни обградиха настана истинско меле. В предишните дни хората общо взето бяха стояли търпеливо, докато полицията ги биеше, но сега някои се катереха по оградите, други образуваха живи вериги около камионите с озвучаването, трети просто се опитваха да се измъкнат между разните ровове, рекички и мрежи и цялата тъпа се люшкаше напред назад. С теб се хванахме на веригите, но двама полицаи успяха да те издърпат, по-лекичка беше. Наоколо ни всички кашляха от сълзотворния газ, а анархистите от първа помощ плакнеха с вода побелелите лица на опръсканите със спрей, пръснаха и теб, и после беше много лесна за издърпване, точно в последния момент преди кордона да се затвори и камионите и веригите да останат отделени от действието. Гледах как те влачат и се скъсвах да крещя, спреят по лицето ти беше започнал да побелява, когато те качиха в една от плашещите арестантски коли.

Лежа в леглото си и преповтарям тази история, за да не я забравим и двамата. Защото тя вече ми прилича по-скоро на филм, и мисля, че съвсем скоро няма да е истина. Защото от момента в който прекрачи прага на ареста, ти се опомни и излезе от голямото време на нещата, върна се в онова състояние в което си живяла, преди да си купиш самолетен билет от Лос Анжелис до Копенхаген, би си мислено два шамара и престана да вярваш в толкова много неща. Престанах да вярвам и аз, но на мен двата шамара ми ги би случайността. Ти не ме видя, но когато накрая успях да разбера къде си, аз се втурнах към един от временните арести, без изобщо да знам какво ще правя като стигна, може би щяха да ми дадат да те видя, втурнах се и пристигнах, точно когато висеше на врата на един американец, като от карикатура, мъжът ти, помислих си, и продължих да наблюдавам от далече. Прегръщаше го и плачеше от гняв, на рамото му, мразеше го, защото е долетял да те изкара от ареста, прегръщаше го и нали си мислеше, как само да се прибереш, и ще се освободиш от него, ще останеш напълно сама и ще ни преживееш. Разказвам ти тази история, за да те освободя. За да знаеш, че не сме вече другарчета.

Той пише поезия

2010-11-19T12:29:00.004+02:00

Обича да го гледа така -
лицето му наполовина синьо от екрана,
докато дъвче дъвка или пуши,
или и двете,
докато се спъва в нейните клавиши,
косата му се къдри като огън от гравюра
издялана с длето в очите й.
Когато пита я за името на цвете,
тя мисли за тъмния си двор,
където нищо не вирее,
за джунглата зад къщата,
където е адът, мъртвата пръст,
и някакви си храсти,
които казват, хващали се в мрака,
добре растяли, ако има влага.
когато пита я и за "прозрачно",
тя още мисли как ще ги полива -
казва вода,
а мисли :
зъбите ти са прозрачни, мили мой,
защото целият отвътре светиш,
лицето - остро като запетайка,
забита по средата на история.

2010-10-17T10:29:00.003+03:00

Важното нещо

Най-важното нещо от списъка за заминаването
четка за зъби, лична карта, пари,
най-важната точка от списъка е забравеното.
Нещо трябва да липсва, да се търси най-важното,
между ребрата задължително да пари празнина,
да побера вълните ужас, които се надигат по завоите,
несниманите снимки,
листата натежали във очите ми,
накъсаните облаци по склоновете.
Ще има смисъл търсенето
щом нещо е забравено или оставено
във бързането преди преди заминаването
бързането преди подраняването,
защото винаги съм много преди рейса или влака,
седя без важните неща и чакам.

Кам се прибира у дома

2010-09-14T01:41:00.003+03:00

Днес целунах мъжа, когото обичам. Излезе от все същата тоалетна на третия вагон, аз го чаках, сигурен бях, че ще е там. Излезе на все същото място, някъде на средата на пътя между София и Перник, все така блед, със сухи зачервени клепачи зад елипсовидните си очила, с розови краища на ушите и подсмърчащ нос. Все така кльощав и несръчен, от както го наблюдавам, от както откривам билетите му вече продупчени, макар, че аз съм кондукторът във влака, вече няколко години. От комините на селските къщи върху влака се сипеше пушек, дългите плоски лица на шопкините, мартенски лъснати и зачервени, не се откъсваха от мен. Мъжът, когото обичам, стискаше дръжката на раницата си с със зачервени пръсти – дълги и фини като изкривените клони на магнолиите, които още не бяха цъфнали нито в София, нито в Перник... Всъщност, съмнявам се че в Перник някога е имало магнолии.

Бях го следил години наред, но никога не разбрах, от къде се появява с вече продупчен билет от Централна Гара някъде в средата на пътя, в малкият влак, който особено сега, като нямаше купета, можех да обхвана с един поглед. Някъде около Банкя излизаше тихо от тоалетната, с пръсти спазматично увити около дръжката на раницата си, внимателно я поставяше на седалката към пътеката, качваше крак на една издатинка под прозореца, опираше лакът на гумираното первазче и вперваше поглед навън. Толкова години се бях наслаждавал на пръстите му, подаващи билета, на болезнено чувствителните му уши, които винаги се зачервяваха, на гладкото чело, с охота приемах смените в неделя сутрин, защото тогава той се прибираше в Перник, уморен като че бяха извадили костите му, обгърнат с тежко но сладко напоително мълчание, луничав, винаги леко хремав, изобщо толкова различен от мъжете, с които обикновено се оказвах, гледах го и си мислех как отива да обядва у семейството си, сигурно има жена и деца, може би преподава нещо в университет, или не, по-вероятно е библиотекар, бях сигурен обаче, че прекарва дните си в сумрак, сред прах и книги, че не е помирисвал потта във фитнеса, никога не е влизал във солариум, не му и трябваше обаче - приличаше на тъжен англичанин от дъждовен филм.

Отначало действитетелно го взех за чужденец. Всяка неделя минавах, проверявах билета му и нищо не казвах. Бях си научил урока – не се мешай в другите светове на другите хора, мълчи и се усмихвай. Един ден чужденецът престана да е чужденец - попита ме нещо на български, попита ме дали още работел еди кой си магазин във Перник, проговори ми, без да вдига към мен сънливите си очи.

Навикът е по-силен от нея. Нищо от това вече няма смисъл, повтаря се като болезнен ритуал, който на никъде не води, но не може да спре. Прави едно и също всеки път. Излиза от клубове, леко несигурна на високите си обувки, с глава уморено люшната над рамената на първите минувачи. Грее слънце или вали дъжд, или вали сняг, понякога тротоарите са хлъзгави, друг път полените я карат да киха, но ушите й винаги пищят и бучат, опънати от отминалото напрежение, халюцинират мелодии от сутрешните градски звуци, неделната песен на отсъствието, на празните тротоари, на ехтящите улици, на затихващите купони и понякога на вятъра, който също се лута дезориентиран по това време, блъска дърветата, премества прахоляка от един тротоар на друг, изследва отпадъците на бурните нощи в центъра.

Това трае години и отдавна вече е изгубило своя смисъл, но тя продължава да се връща в това тяло, веднъж седмично, въпреки че животът се мени, клубовете, които е обичала изчезват от града, хората се променят, появяват се нови, сменят се моди, момчетата с които танцува нощем често са по-млади от нея.

Това трае години и тялото се е преместило, сега живее в София, но въпреки това предприема разочарованото си пътешествие всяка неделя сутрин, задължително пеша, по празните улици, купува си кафе и закуска от някъде, умълчана си мисли, колко близо бях този път, почти докоснах този човек, или докоснах го и почти го целунах, но винаги, винаги е сама със сандвича си и твърде нестабилната си походка, обича да слуша как токчетата й чаткат по тротоара докато се олюлява. Всяка неделя сутрин поема на тъжното си пътешествие от от някой клуб, където е танцувала, седи по спирките, чака рейсове и трамваи, на които после не се качва, мълчи като затисната под нещо неспособна да помръдне бетонната плоча на самотата и разочарованието си.

Забелязва детайли – кучета с белязани уши и големи търбуси, свити на кълбета в студа или разплути преди настъпленията на Софийската жега, котки по огради и балкони, с годините се увеличават прозорците, на които някои хора държат и поливат саксии с цветя, велосипедистите, уличните лампи, които в някои сезони още светят, докато тя излиза от клуба, но неделните утрини си остават във властта на лудите, клошарите и алкохолиците, от тяхната сива светлина струи отчаяние, не много различно от нейното. Разбира се, музиката все още я кара да настръхва, понякога и да си поплаква смело под водоустойчивия грим, но с годините нещо се е променило и това което е имала, вече не може да го намери, а това което е търсила още го няма.

Изветряло е и усещането за чудо, преображенията й са се превърнали в болезнен тик. Може ли да е сигурна кой направлява ръката й в съботните вечери когато нанася грима си, обува дългите си тънки крака в твърде младежки чоропогащник, плътен, дюс, в един цвят, слага нещата си в почти десетгодишната раница. На опашките до нея долитат баси и нетърпение, охранителите не коментират личната й карта, вътре събира късчетата от това, което още й е нужно – изтръпването, настръхването, моментът в който тълпата крещи в един глас, красивите лица под блицовете. Мрази думата екстаз, която иначе би била подходяща за това състояние. Екстазът, обаче, се продава на хапчета, и тя не е от хората, които биха им се доверили. По-скоро обича маските и светлините, и сега, когато толкова малко хора се маскират преди парти, се чувства самотна след тези дневни лица, тя се е появила от блицовете, живяла е с къса коса в странни цветове, изпълнявала е ритуала си чинно, но никога не се е докоснала до никого, носи самотата си като непробиваем похлупак, мъчи се да не очаква нищо.

И все пак повтаря процедурата всяка събота и неделя. От известно време го нарича процедура. Приготвя се, чака на опашка, влиза, танцува, излиза, съмва се или пък съмва се, излиза, крачи по онемелите неделни улици до гарата, купува си билет и се качва на влака. После нервно поклаща полу събутия си крак в дамска обувка до към средата на пътя. Това не може да трае дълго, трае някъде до средата на пътя.

Така си го представям от както видях обувките. Веднъж беше забравил да смени обувките си в тоалетната на трети вагон. Бях ги запомнил на краката на високата жена с уморено лице и абсурдно синя перука. Бях ги запомнил, защото ги бях харесал. Това че не си падам по жени, не значи че не обичам нещата им, обувките, шаловете, парфюмите, обиците, но обувките най-вече. Преди да разбера за себе си сънувах повтарящ се сън – всички мъже на улицата са обули дамски обувки, панталоните им чудотворно са се скъсили и разкриват фини глезени и топчести, трепкащи прасци. Мъжете имат по-красиви крака. Това е ясно дори и на жените.

Когато видях обувките, не казах нищо, с нищо не показах, че съм ги забелязал, както винаги поисках билета му, и той както винаги беше вече продупчен, винаги беше купен на Централна Гара, сигурно от висока жена с тесни панталони и синя коса. От тогава си го представям – седнал на неделния обед с родителите си, може да ги понесе, само защото както винаги е убийствено уморен, думите на майка му придобиват физическа форма, обли камъни, които се търкалят на долу в мека пръст, сега е момента да изградиш семейството си, ние няма да сме вечно живи, пльокват в мазната супа, изплискват капки, които опръскват лицето му, бих искала да ти помагам с внуците, но ако продължаваш така, Камене, когато си намериш жена, ще съм твърде стара да ги гледам, за това помисли, не е ли време, ти не си успял мъж, но си грижовен, а кое момиче би устояло на това, само за нас не те е грижа Камене, макар да живеем на час път от работата ти, на толкова живееш и ти, додава бащата, който до тогава мрачно е дращил с лъжицата си по дъното на чинията, ти предпочете да живееш в София и за какво? Там няма място в твоята боксониера. Няма място момиче да си доведеш дори.

Камен обърсва потните си очила в специална кърпичка, каквато държи в джоба си само в неделите, ръцете му треперят от копнеж да използва покривката вместо това, но просто седи с ръце прибрани до тялото си и яде всичко поставено пред него с чувството, че не се храни, а повръща на обратно, тъпчейки все повече бълвоч в себе си. Слуша тупуркащата реч на майка си над кюфтетата с печени чушки, после над щрудела, не отваря дума за това, че макар да е написал два учебника по микро-биология, до чинията му все още го чака лимонада, докато техните си наливат домашно вино от омачкана пластмасова бутилка, даже изпива лимонадата на екс, и с жест на алкохолик тропва чашата обратно на масата, преди да пожелае приятен следобед на родителите си и тихо да затвори вратата. Баща му е с плешиво теме, дебел врат и рунтави вежди, като високи есенни треви, стърчащи във всички посоки над паницата му. Пръстите му са дебели, приличат на готовите за печене щрудели, които майка му купува и сервира за десерт, и Камен винаги нарича чиниите на баща си паници. Не им отива да са чинии. Бащата на Камен също нарича чиниите на сина си паници, но това е нелепо.

Майката на Кам със сигурност е пълна и отпусната жена, която сякаш тече на долу докато седи. В Камелия, разбира се, няма нищо от това. Наблюдавах я как седи в необяснимо напрежение на стола до пътеката. Наблюдавах я, как влиза в тоалетната на третия вагон, влаковете са нови, но вратите на тоалетните са вече разбити, и през цепката на вратата наблюдавах как се навежда напред за да извади лещите от очите си, чисти грима си с намокрена на мивката хартиена кърпичка, после обира хартиените топчета от бузите си с ръце, докато влакът се клати, сменя дрехите си, прибира синята перука, приглажда косата си, после я разрошва, после пак я приглажда ядно, за да не позволи на родителите си да го направят на входната врата. Накрая вади и кутията с елипсовидните очила. Когато се поглежда с тях в огледалото, помисля, че все още си играе на Камелия на пук на родителите си, може би изпитва нужда да крие от тях неща, в които могат лесно да го спипат, може би не се е напълно откачил от тях... Виждам лицето му мътното влаково огледало, излиза с тихата си походка, аз съм там, чакам го, взимам лицето му в шепи, повдигам се на пръсти и го целувам. Това се случва в главата ми стотици недели, преди да се случи наистина.

Днес целунах мъжа, когото обичам. Той се стегна се като дете пред разплакване, но не се дръпна. После хвана ръката ми и застана до мен, кльощав и висок като удивителна.

Ден 1

2010-09-01T18:59:00.006+03:00

и нека вятъра се блъска в него -
старецът, който се гневи на облаците рано сутрин
забучва пръст в окото на небето,
нека септември го връхлети,
защото жените слагат бели ръкавици
върху артитните си пръсти
последните сандали се разхождат посинели
и в радостта си керемидите си мислят,
че могат да летят.
това е някакво начало,
което ме дочаква по кръстовищата,
помитащи вълни във локвите,
в които корабите ми не се разбиват,
плющящи шлифери и облаците,
които цяла сутрин се люшкат по небето
празнуващи,
пияни от студа и от листата.
Обръщат се чадърите и спиците на лятото се чупят.

Това е някакво начало,
обелване на лятото,
обелване на тялото,
начало на кожата ти,
на косата ти,
начало на едно протягане до пролетта...

Пеещата Курва Стефка

2010-08-01T12:49:00.011+03:00

Пеещата Курва Стефка не идва вече тук. Преди сядаше при нас по пейките и предлагаше дебелите си телеса срещу бира или трева, понякога оставаше и с часове си говорехме за живота. Пеещата Курва Стефка беше учудващо начетена, особено за музика. Беше ни се представила с това име но не ни беше въвела в историята му, никой не я беше чувал да пее, но пък може би то си беше част от услугата, а и с клиент не я бяхме виждали да си тръгва. Просто прескачаше от пейка на пейка и "разговаряше с младите", дърпаше от цигарите им, цялата воали, тюлове корсажи и кокетни усмивки. Пеещата Курва Стефка винаги имаше абитуриентска прическа накачулена с фалшиви черни букли и фуркети, и изглежда никога за никъде не бързаше.

Предполагаемият й сводник, едър тийнейджър в костюм, идваше чест-често да я провери, но никога не я юркаше, напротив, задължително носеше букет цветя, сядаха на пейка или направо на тревата, говореха, смееха се. Изобщо, ако не ни се беше представила така, на никого нямаше да хрумне нито че е пееща, нито че е курва. Колкото до Стефка - доказателства за това нямаме и сега, но ще се доверим на историята, както ни я разказаха една вечер, когато се запитахме защо Пеещата Курва Стефка вече не се появява.

Пеещата Курва Стефка заминала на околосветско пътешествие, разказаха ни. Младият й сводник спечелил около милион и й го подарил, целия. Тя и без това отдавна не работела по специалността си, от както Роби Дебелият контролирал центъра, нейната работа се състояла само в едно - да му казва, че може - каквото там искал да чуе, че може точно в момента младият сводник. Хората му въртели бизнеса, а той бил затънал в сборници по математика, та чак занемарил следването си. Отдал се бил на детинщини заедно със старата курва, и бързо губел контрол над ситуацията. Явно не му й пукало, защото се хванал да върши истински глупости. Скачали с бънджи, ходили на рафтинг, на караоке, където Стефка се сринала в неподражаеми спазми, малко след като пуснала невероятно мощното си гласище, една вечер дори бил забелязан върху балканче вместо в черния си Лексъс.

Когато Роби Дебелия изчезнал от пейзажа, във вестниците зашумяли, че вероятно е убит. Отписали го толкова бързо от редиците на живите, колкото и бързо го били направили велик мафиот, защото Роби бил съвсем млад и само от скоро присъствал в криминалните хроники. Стефка в началото също счели за мъртва, докато тя, по-щастлива от всякога пълнела новия си лаптоп, със снимки от новия си апарат някъде в Индонезия. Мъртви било добре и никой от двамата не се пробвал да опровергае вестниците. Нека забравят. Нека ги оставят на мира.

А някога Стефка се казвала Ния, всъщност Стефания Караиванова, пълна, белокожа и прилежна, била солистка в училищния си хор, след седми клас я приели в музикалното, гласът й растял и се пълнел заедно с тялото и всички й предричали бляскава оперна кариера, особено световноизвестното сопрано, при което ходела на уроци. Животът обещавал много на Ния, и тя смело се хвърляла в радостите му, ядяла по много, пеела по много, слагала по много грим, подтиквана от нетипична за възрастта й увереност, докато един ден не се влюбила, естествено, как иначе в един тенор. Нещата вървели добре, дребен като лястовичка, тенорът всеки ден почти долитал в черния си фрак, понесъл огромен букет в едната ръка и огромна кутия шоколадови бонбони в другата. Въобще, тенорът обичал огромните неща, но от всичко на света най обичал огромния глас на Ния.

По това време, когато страната била замръзнала безвремието на зрелия соц, певците се радвали на по-голяма свобода, особено младите таланти, надеждите на България, специално подбирани да печелят конкурси в чужбина и да доказват така превъзходството на работническия строй. Не че дарованията били виждали някога работнически строй. Те си живеели в своя хармоничен свят пълен с фракове и бонбони, на Ния било позволено да ходи на училище без униформа, не че ходела толкова често на училище, а и не че имало униформа неин размер, тенорът вече бил един от солистите в пловдивската опера и го карал съвсем по бохемски, та никой не му държал сметка, че спи с гимназистка.

Всичко вървяло напред и нагоре и така щяло да си остане ако една нощ не им била хрумнала следната фрапантна идея. "Ния" похванал тенорът, вече освободен от лястовичия си фрак "искам да ми пееш, докато правя любов с теб". Били на нечия вила, съседи нямало, на долния етаж се въртяла една от първите плочи на Секс Пистълс в България и цялата къщичка се тресяла от дивашките ритми. Ния поела дълбоко дъх, яхнала тенора, който почти се изгубил под огромните й млечно-бели бедра, осеяни, за допълнителен разкош с шоколадови и вишневи на цвят бенки, и се люшнала в лекия валсов ритъм на "За Жестокатата Изолда". В хоровите части тенорчето припявало и се втурвало нагоре в нея, в главата му светът се бил обърнал, и то се чувствало като пикиращо за пръв път лястовиче, обхванато от самоубийственото щастие на свободното падане, сърчицето му ей сега щяло да се пръсне и, макар арията да не предлагала някакъв особен климакс, в един момент изревало далеч не-оперно, сляло се с екстатичния писък на Ния и съвсем наистина си умряло от вроден порок на сърцето. Ния изчакала чашите да спрат да се тресат, музиката от долу да замре и се разпищяла, вече извън всякакви хармонии и певчески правила.

От тук нататък започнало падението на Ния. Обзета от скръб и любовна мъка взела да слабее, и макар да я не я обвинявали за нищо, и изобщо животът привидно да не се бил променил, нещо в нея за дълго замлъкнало. Тя си ходела на уроците и си пеела, но не смеела да пусне гласа си на воля, сякаш се страхувала да не погуби слушателите си. В очите й напирали сълзи, от всяка по-фриволна песен, та гледала да учи само трагични арии, при това ги пеела слабовато, "Започнала си да си мрънкаш под носа, какво ти става", скастряло я пенсионираното световноизвестно сопрано "ако не се пуснеш, няма да полетиш, а пеенето, Ния, е летене." Ния хич и не искала повече да лети, но все пак чинно се явявала по конкурсите, където като кокошка прескачала от нота на нота с прекомерно пърхане, пак според думите на учителката й.

Веднъж, обаче, не издържала. Подвела се по извивките на любимата си Liebestod, съвсем неподходяща както за възрастта й, така и за конкурси, според световно-извеството сопрано. Примесила отчаянието на Изолда със собствената си мъка, Ния напълно се сляла с гласа си, разтворила го и се понесла на него, запремятала се из скръбта в лупинги, които биха пресекли дъха на всеки друг, тежкото й тяло изтръпнало и най-неочаквано за самата нея получила оргазъм. При това, пеенето й изобщо не пострадало от тръпките, а сякаш разцъфнало и когато погледнала смаяното жури, всички бършели сълзи и не смеели да се погледнат един друг. Ния, разбира се, спечелила конкурса, и така на осемнайсет заминала за Италия.

Проблемът, обаче се задълбочавал. В началото тръпките идвали само на любимите места от любимите и арии, но постепенно се умножили, започнали да тресат мощния й глас и да я принуждават шумно да си поема дъх на най-неприемливи места. Не минало много време и всяка нота, която излезела от устата на Ния предизвиквала у нея едно особено препотяване, а някои от певците с които репетирала взели да я ухажват твърде открито и вулгарно. Нямало цветя и шоколадови бонбони, но дори и корепетиторът й изпъшквал, когато минавала покрай него, и няколко пъти пробвал да я покани в къщи да си попеят.

Разнесла й се слава на лека жена, и макар Ния да не била лягала с никого след смъртта на тенорчето, скоро се заговорило, че ще загуби стипендията си. "Освен ако..." подхванал партиецът, който се грижел за моралното здраве на българските оперни надежди в Италия, и нататък е ясно. Макар че такъв е изразът, Ния не стиснала зъби, защото единстеният начин да изтърпи неприятния контакт с доста простия, оплешивяващ, говорещ на шопски чичо, бил да пее ли пее през целите тези безкрайни минути, всъщност равняващи се на половината от Con Onor Muore, защото той даже не дочакал горката Мадам Бътърфлай да се сбогува като хората, а изпръхтял, станал от нея, закопчал си панталона, прочистил си гърлото и в настъпилото неудобно мълчание треснал вратата.

Така Ния преживяла в Италия, така преживявала и в България, когато всичко се сринало и успяла да се завърне. Никога повече не излязла на сцената, но славата й се разнесла и клиенти не липсвали. Годините минавали, а на нея заради пълнотата не й личало. Лекувала душата си по три начина - колекционирала карти, на които чертаела бъдещите си околосветски маршрути, напълно уверена, че един ден съдбата ще й поднесе заслужена отплата за цялата мъка, под формата примерно на едногодишен круиз с огромен презокеански кораб (обичала думата "круиз", която изкача като мехурче от устата, побивали я тръпки от нея, но думата "лайнер" по разбираеми причини не искала да използва в мечтите си. "Лайнер" по-скоро вървяла на някои от по-неприятните й клиенти); пускала редовно тотофишове в очакване на въпросната отплата или пък просто лягала сама в леглото си и пеела ли пеела, довършвала запъхтяна ариите си и свършвала по няколко пъти. Имала и такива клиенти, които й се възхищавали, водели я по театри, опери и вечери, понякога дори на някой интелектуалски купон, където се научила да пуши трева, и противно на всички предупреждения това никак не повредило гласа й. Търпяла, пушела и чертаела с розова химикалка по картите си. Изобщо почувствала ли се крайно нещастна, купувала си по нещо розово, и след един момент целия й гардероб се лигавел в този цвят.

Такава била Ния, когато за пръв път й се наложило да общува със сводник, само дето отдавна се била отказала от Ния и с присъщата си още от ранното детство самоувереност директно се представяла като "Пеещата Курва Стефка - запея ли, свършвам, ще ти хареса" Роби Дебелия можел да й е син, но един ден имал наглостта да дойде при нея и да й заяви, че тя повече сама не може да работи. Стефка се разфучала и му изсипала буквално целия си живот. Досега почти нищо от него не била споделяла и Роби я слушал напълно втрещен, докато на лицето му се изписало разкаяние. "Ти повече нищо няма да трябва да правиш" заключил. "Ще правиш само каквото искаш, а за парите не се тревожи, каквото ти трябва, имаш го от мен". И така започнали дните, в които двамата се срещали за да си говорят, шушукали си, хилели се и сякаш се учели един друг да ходят. Хората ги виждали да правят какви ли не странни неща и мафиотското реноме на Роби взело да страда, но той съвсем очевидно нехаел, затварял се вкъщи да решава задачи, попълвал судоку-та, докато чакал следващата пратка, взел да се изтупва (дотогава винаги се бил обличал съвършено обикновено, по съвет на вечно киселата си майка, която не пропускала да му повтори да се скатава и да не се прави на много хубав, защото не е).

После Роби Дебелия изчезнал, а с него и Пеещата Курва Стефка, и се разнесъл слуха че са ги убили. Само че, Пеещата Курва Стефка е жива, ние сме сигурни - обикаля света с огромен презокеански кораб.

Роби Дебелия - дете на прехода

2010-08-01T00:59:00.014+03:00

Лястовиците се сурват в небето, сякаш ще се разбият и всеки път Роберто замръзва с нос залепен за стъклото на прозореца, впил поглед в тях, напълно уверен, че ако помисли малко на криво, или ги изпусне от очи за секунда, ще ги изпусне, именно това е думата, ще ги изпусне и те ще продължат да падат малко по-дълго от поправимото, като въжеиграчката с цикламеното трико, която след три изненадващи салта, уцели точно средата на манежа, преди още някой да изпищи, чу се само как публиката едновременно шууумно пое въздух, въжеиграчката надигна неестествено извита ръка, сякаш махна "хайде, хайде, не го взимайте на сериозно", но междувременно двама клоуни я бяха качили на празнично украсено парче шперплат, може би нещо необходимо на акробатите. В паниката клоуните бяха забравили да вървят смешно, и съвсем наистина се спъваха в огромните си обувки, докато успеят да се скрият зад дебелата червена завеса. На третото спъване момиченцето от ляво на Роберто се сгъна в сподавени хлипове, но от колоните проби панаирджийска музика и хората панически наставаха от столовете си, без да обръщат внимание на номера с пуделите. Роберто продължаваше да седи на мястото си като хипнотизиран от единствената капка кръв на пясъка, едната му ръка го дърпаше на горе, майка му се опитваше да го помръдне, но Роберто си знаеше - мръдне ли той - край - въжеиграчката ще издъхне зад завесата, въжеиграчката, която падна, точно когато, точно защото той се усъмни, запита се как по-дяволите тая хубава госпожица в цикламена тюлена рокличка се крепи там и изобщо възможно ли е.

Роберто гледа лястовиците като заробен, коремът му се е свил на топка, стои вкаменен, подпрян на перваза и се мооооли вече да се стъмни и лястовиците да се приберат да спят, защото му е невъзможно повече да ги крепи. В далечината изревава самолет и по челото му избиват капки пот, дано не се наложи и него да носи, как, как по дяволите шестгодишно момче ще износи самолет, дано не се появи пред очите ми, в юмруците му ноктите дълбаят сини полумесеци, светът се олюлява по залез, докато лястовиците се прибират, небето потъмнява, някой някъде пържи риба, а майка му се чуди къде да премести момчето, за да отвори и другото крило на прозореца в задушната нощ. Самолетът отминава невидян, Роберто се втурва да повръща, настъпва септември през прозореца, трябвало е да се отвори и лявото крило. На другия ден избират чанта, нови маратонки, тетрадки, моливи...

Роберто изобщо си остана един такъв, никого не гледа в очите, всичко прави както му искат, но нищо ново не смее да пробва, с колелото падна още веднага и втори път отказа да се качи, шестици от горе до долу, не рисува, не плува, не пее в хора, не рискува изобщо, но пък порасна стана едро и злобно момче, с поглед забит в обувките си тормозеше връстници, че и по-големи, и някак между другото класът го избра за тартор, та някъде между яростните юмруци и яростното решаване на задачи в къщи, направи първите си пари, направи първия си секс, някак на сила без да ги иска, вършеше каквото се изправеше пред него и продължаваше на пред мълчалив и прегърбен. Учителите не възразяваха - нямали са чак пък такъв отличник до тоя момент, а и като че целия клас способства на Роберто да си тормози тоя и оня.

Първия път като кара колело, викна "не мога", пусна кормилото и се върна вкъщи с колена набити с кръв и камъчета, стърчащи през дупките в панталона. Майка му - тиха и някак тежка жена цял час мрачно му обяснява колко е важно човек да не прави така, колко струват едни панталони, как й е трудно, толкова трудно, сама да се справя с него, защото децата са страшно бреме Роберто, и как всеки може да живее и без да кара колело. Изобщо, обясняваше му тя, ти не гледаш реално на нещата, въобразяваш си че от теб ще излезе я космонавт, я детектив, я рок-звезда, а истината, Роберто, е че трябва да си седнеш на малкото дупенце, да си вършиш работата, да взимаш каквото можеш и повече да не искаш. Роберто може би не я слушаше, отново залепил нос на стъклото, абсолютно зомбиран от някакъв хеликоптер, който се люшкаше в сивия октомврийски дъжд, не мърдаше, не реагираше, и по челото му бяха избили капки пот.
- Не си мисли, че ти е писано да ставаш пилот или нещо такова, приключи майка му, триумфално - щом едно колело не можеш да подкараш. На нас хората не ни е дадено да хвърчим наоколо като някакви пилета. Опичай си акъла.

Изобщо майка му не пропускаше да му пълни главата с мъдрости като тази, изречени със все същия тих и внимателен глас, все едно никога нямаше да му прости, че се е родил. Шестгодишният Роберто не желаеше да стъпи на цирк, мъчеше да не гледа към птици, самолети и велосипедисти и тихомълком посиняваше окото на всеки, осмелил се да каже нещо за името му. За цял живот Роберто запомни : "Сега е преход, взимай каквото можеш и се прави на невинен" "Щом не са те видели, значи не си го направил" "Важно е на нас да ни е добре, пък другите кучета ги яли" "Рано или късно всичко опира до пари" "Прав е този с по-скъпия костюм" и тези житейски правила добре му служеха. От горе на всичко, талантът му да предизвиква бедствия си остана. Достатъчто беше Роберто да се сприятели с някой от местните дилъри и да се позачуди как всъщност се справя той с трудния си занаят, защо още не го е отнесъл от едикой си, и на пазара оставаше един по-малко, така че около петнайстата си година Роберто вече носеше доста пари в къщи. Учителите свиваха рамене - дете на прехода, а и трудно отказваха комбинацията от перфектни контролни и скъпи часовници. Момчето беше желязно, обличаше се спретнато, не пиеше, не пушеше, не взимаше наркотици, не се занимаваше с жени, готвеше се усърдно за кандидатстудентски изпити и някак между другото държеше целия квартал в едрия си, възпълен юмрук.

Всичко това ви разказах, все едно съм го видяла, но всъщност не съм. Първия път, когато видях Роберто, не го познавах. Първия път, когато видях Роберто, той лежеше на една полянка в градската градина до възрастна пълна жена. И двамата бяха събрали ръце под главите си и ми направиха огромно впечатление - пълната леличка облечена в странно разголено розово воалесто нещо като рокля, с почти течни от възрастта бели бедра и младият мъж - изтупан и пристегнат в бяла риза и тъмносив костюм. Двамата гледаха нещо в небето, сякаш можеха да прозрат през тъмнината на кафеникавия смог и се смееха. На това отгоре, леличката пушеше джойнт. Минах край тях няколко пъти с колелото си, но те лежаха там цяла вечер и явно нищо не ги интересуваше.

Лятото таман се беше пречупило и всички бяха станали някак амбициозни и организирани, вечер се говореше за проекти и протести, а клепачите ни се затваряха огромни и пресъхнали както тенти се спускат над кафенетата, по-рано ставаше по-студено, и никой освен тях не се търкаляше в тревата. Пеещата Курва Стефка - заключи компанията ми, така се казвала дебелата жена, тя често търсела клиенти из центъра, а защо й викат пееща не знаем, но както го описваш с куфарчето и златния часовник надали е клиент, по-скоро е сводникът й, тя предпочита странни птици за клиенти, даже и при нас е сядала.

Миришеше на сухи кестенови листа, а аз видях Роберто още няколко пъти с тази жена - веднъж играеха федербал, друг път, още по светло, газеха във фонтана, понякога тичаха наоколо с разперени ръце и бръмчаха, а мисля че беше последния път, когато го видях да кара колело, да се учи, Пеещата Курва Стефка едва държеше багажника на едно покафенняло от употреба балканче, но Роберто успя да се отдели, и с невероятна грация врътна няколко кръгчета из Градската, лек като перце, въпреки огромното си костюмирано туловище и невъзможно учуденото си лице. Летииииииш! Лееееееееетииииииш!Лееееееееееетииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииш! крещеше Стефка. Разбира се, тогава изобщо не знаех, че това е Роберто. Щях да се запозная с него години по-късно...

Работех за един много тъп вестник. От онея, които публикуват двойни вътрешни страници за разводите на звездите, и не се интересуват от екология. От горе на всичкото звездите не се и развеждаха, след целия шум, но айде, нека си раждат децата и си дърпат косите, в крайна сметка не е моя работа да се бъркам в животите им. Всъщност предпочитам да не се бъркам в живота на никого от името на тоя тъп вестник. Дайте ми два месеца, и ще се науча да пиша икономически новини. Един ден обаче ме пратиха да говоря с Роберто Петров. Роберто Петров бил наистина интересен човек, решил едно уравнение и взел една много голяма награда. Бил само на двайсет и нещо. Като я взел се заключил в апартамента си, спрял да си плаща сметките и скоро останал без ток. Пуснал дълга мръсна брада и излизал само нощем, в търсене на вечеря по кофите. Роберто преди бил нещо като мафиотски бос, властен бизнесмен с неясни доходи и перфектно досие. Естествено учел право - всички мафиоти това учат, само че той го учел в Софийския и бил пълен отличник, представи си.

Пратиха ме директно на адреса му. Панелен блок, панелен квартал, панелия. Стисках изпринтена снимка на мечкоподобен брадат мъж до контейнер, когато звъннах на вратата. Отвори ми гладко-избръснат и костюмиран, човекът когото с такова изумление бях шпионирала във Градската и заразказва : Първо името : кръстила го Роберто защото, имало такъв певец в края на соца, когато забременяла. Певецът се изпарил в историята, името останало, бебето се родило от другата страна и пораснало голямо и гладно като прехода. Всъщност - то си било голямо и гладно по рождение. Изпило на майка си силите, а баща нямало. После правото : майка му поискала, той бил по-добър в математиката, но все пак се явил на изпитите и влязъл. Трето уравнението : не бил решавал задачи от години. После срещнал един човек. Един човек го научил да лети. Напомнил му, че може да прави разни неща. Видял новина за наградата във вестника. Решил го между две судокута, едно кафе и едно разчистване на сметки. Пратил го на майтап. Пари си имал, но знаел какво да направи с наградата. Майка си изпратил да живее на запад - тя само това повтаряла, далеч от тук та далеч от тук. Далеч от теб, искаше да ми каже, добави. Стояхме прави в антрето - зад гърба му стена от велпапе и воня, планини от щайги, реки от хлебарки. Четвърто престъпленията : правел каквото очаквали от него и го правел добре. Просто се подчинявал на течението, загубил толкова много приятели. Пето наградата : не му трябвала. Искал да пробва дали може да живее и така. Можел. Преди това съмненията му предизвиквали бедствия. Но вече не. Освен това имал и вина да изкупва - пет самолетни катастрофи, безчет мъртви птици, една парализирана въжеиграчка, дилърите и сводниците не ги броял. Всяка нощ събирал хартия за вторични. Денем решавал задачи. Хлебарките обичал, защото не летели. Нямало нужда да ги крепи. Това бил неговия преход. Защото той бил преди всичко дете на прехода...

а ти си юни

2010-07-05T22:34:00.005+03:00

А ти си юни -
юни, юли, август,
подутинните от ужилено, където си ме целувал,
този заради който се развяват роклите,
този заради който се носят роклите,
а ти си отблясъците от прозорците
във осем и половина на безкраен юнски следобяд,
а ти си тежкото мълчание на бурята,
която сърдита ще ни отмине на магистралата,
с моторен рев,
ти си свободното ми падане -
дъхът ми спира
миг преди лястовиците да се върнат нагоре.

А ти си юни -
юни, юли, август,
ти си мехурчетата във главата ми,
голите хора нощем около огъня
и капките по тях,
ти си залитането по разтопения асфалт,
ти си рибарска кука, законтрена във мен
и няма как да се извадят без кръв и писък
твоите думи и твоите ръце.

А ти си юни -
юни, юли, аввгуст,
ти си упорито пияно дете по обед на пътя,
горски пожари, сбивания,
срещи в задушни стаи,
ти си планктонът, който свети нощем,
и болката, която предизвиква във гърдите ми,
ти си падащи и парещи звезди,
и бурята повлякла двама мъртъвци в един леген
през язовира,
и острова, на който се спасяват, пак си ти.

А ти си юни -
юни, юли, август,
ти си остриетата на лятото,
онази ниска светлина, която ме прерязва на парчета
в отделните реалности на улиците,
а ти си невъздържаните облаци,
ти си моментите, в които гълъбите застиват във небето,
и острова, на който се спасявам пак си ти.

А ти си юни -
юни, юли, август...
Ти си рибарска кука законтрена във мен...

Катастрофата

2010-06-12T21:11:00.003+03:00

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже преки
на улиците си, но помежду ни вият сирени,
около целувките ни се сриват цели квартали,
по кожите ни настръхват градските градини,
когато плачем, небето потича над ларгото,
дъхът ни налита от чайки и гълъби.
Всяко докосване води до произшествие,
нощем се състезаваме по сънните артерии,
после по вените ни се втурват полицейски коли.

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже пързалки
из комплексите си, но помежду си строим катедрали,
около ръцете ни се образуват паркове,
редят се павета по площадите на гърбовете ни,
когато се смеем, в Младост, Надежда и Дружба падат тополи,
и топлината ни се отпечатва по асфалта на булевардите.
Всяко докосване издига куполи,
пред които денем въздишаме като туристи,
неспособни да ги поберем във кадъра си.

Ние двамата, вкопчени, сме града.

И без това не можем да се избродим...
Упорито копаем нови тунели,
впили зъби в земята, развъждаме плъхове,
а когато настъпи катастрофата в метростанцията,
не събрахме телата,
засмяхме се само,
и увеличихме броя на жертвите
с още една...

Звън

2010-06-12T21:00:00.000+03:00

Помисли,
че тогава нещо трябва да се счупи,
да падне някоя чаша,
да се пръсне на парчета моментът
най-добре.

Повтаряха се ударите и чудесата,
и неспособна да излезе от този ритъм,
във който нещо трябва да се счупи,
на мивката се пръсна на парчета тя.

Оттогава,
парчетата непроехтели висят във въздуха
и чакат.
Когато отминава кафенетата
във тях се чупят чаши
и непрестанно я преследва този звън.

Пастичката

2010-05-31T21:35:00.004+03:00

Един ден Пастичката съвсем престана да идва. В последните месеци все по-малко го виждаха на любимата му пейка, а и когато се появеше, се държеше по-скоро прилично. Накрая съвсем изчезна. Да го бяха били кварталните гадове, не го бяха или поне никой не го беше срещал другаде по улиците с насинено око или счупен нос, наистина от месеци. Кварталът започна да свиква с идеята, че Пастичката се е укротил, седи си вкъщи при своята Вела-Дебела и изтрезнява. Беше си логичен завършек на целия кулинарен роман, а и никой не видя некролог. Седеше си в къщи Пастичката, изтрезняваше, и сигурно го беше срам носа да си подаде заради всичко, което беше наговорил на момичетата в последните години.

Сигурно искаше да го забравим, мислехме си, даже вече милостиво бяхме поизтрили някоя негова черта, някоя извивка на интонацията, специфичен нюанс от непрания му аромат, тази или онази произволна прическа, която се беше появявала на главата му в по-ветровитите дни. Най-ясно усещахме липсите в графата „преди Вела“, колкото по го нямаше Пастичката, толкова по-трудно ни беше да си представим, че го е имало преди нея.

Когато Вела заработи в супермаркета, не беше много сигурна как да й викат и как да се представя. Беше мастодонтална сръбкиня, не обичаше да стои в кухнята зад кулинарния щанд, защото й беше тясно, вместо това все пушеше цигари на задния вход, навиваше си дългата изрусена куса около някой пръст и даже понякога изкарваше на дечурлигата от смачканите пастички, на които всичко си им беше наред, но поради лошия си вид не можеха да се продадат. В отплата хлапетата упорито отказваха да й викат Леля Вела, както им се беше представила, и крещяха по нея Вела-Дебела всеки път, когато сутрин се разминаваха по улицата - те към някое от фиктивно работещите и даже фиктивно престижни квартални училища, тя с вечната цигара в една ръка на път от метрото към супера.

Вела и Пастичката бяха от кварталните герои, обичаха да стоят навън, да зяпат и да бъдат зяпани всеки на своето си любимо място - пейките на площадката или задния вход на супера. В същност, от 30 души които работеха в незнайно как оцелелия от седемдесетте ламаринен магазин, който изведнъж се беше извъдил едва ли не елитен, само сръбкинята подаваше нос навън. Другите си стояха по щандовете, свираха по нещичко под тезгяха и рядко проронваха дори по едно "добърден" на прекалено възпитаните клиенти в леко парвенюшкия квартал. Презираха Изгрев и вероятно богатите му жители, псуваха странните прически на тийнейджърите, възмущаваха се от перфектния български на рускините и виетнамките от посолствата и гледаха да свеждат контакта си с тях до минимум.

Не че Паситчката беше един от тия клиенти, но някак той им беше още по-противен. Щом времето го позволяваше ден и нощ седеше на своята пейка с пластмасовата си бутилка наливна ракия в едната ръка, леко килнал глава на страни, със все същия "посран" според думите на продавачките и склададжиите панталон, с порасла точно до никъде коса, която се диплеше и и наелектризираше по всякакви начини, а от това изглеждаше още по-мръсна. Седеше си Пастиката на пейката и си пийваше, а най-дразнещото беше, че минеше ли понякога младо момиче напряко през площадката, почваше да крещи по нея. По времето, когато се прибираха ученичките направо откарваше по два часа непрекъснат вълчи вой - "пастичке, петифурчице, ела тука, седни при мен, плезииирче, посприии сеее, еклерче, седни до мене, захарче" и така нататък, при това Пастичката имаше завидни сладкарски познания, а никой не помнеше някога два го е виждал с друг вид сладкиш освен дестилирания. Когато се преместих в квартала вече никой не помнеше как се е казвал или с какво се е занимавал, преди веднъж за винаги да седне на пейката пред детската площадка.

Ежедневието на Пастичката течеше съвсем безметежно - пейката, ракията, посраните панталони, вечните крясъци след момичетата, някои и друг бой, когато подразнеше някоя от мацките на кварталните гадове, и на другия ден пак си беше на мястото, леко разбит но винаги на пост. Никога не прегракваше, защото гласът му отдавна беше загубил всички излишни украшения на тембъра, беше си останал с едната сурова нишка на крясъка, като папагал, който може през целия си двайсетгодишен живот в непрестанна еуфория да повтаря една и съща мръсна дума.

Един ден Вела-Дебела видяла Пастичката. Кой се е отклонил от обичайния си маршрут, къде е станала срещата и как са се харесали двамата не знаехме, но Пастичката взе да похапва салати цезар и гръцки сармички в квадратните пластмасови кутии от кулинарния щанд, а даже понякога напускаше и поста си, за да прави компанния на сръбкинята във все по-честите й пуш-паузи на задния вход. Тя пък взе да се маца, както сама казваше, тепърва заменяше шминка с грим в речника си, но от детските тайфи, които вечно ритаха на паркинга зад супера беше понаучила някой грозен български израз. Взе и да се вталява, както забелязаха кварталните квачки.

От ден на ден Пастичката ставаше все по-спретнат - първо единия край на ризата се оказа изненадващо загащен в онова страховито панталонище, после другия, един ден го видели сресан, после дори се появиха чифт чисти дънки, и не, че не пиеше, но вече пазеше равновесие, почти не заваляше и взе да се отказва от виковете по гимназистките. Не че не пиеше, но вечер Вела-Дебела го хващаше под ръка и го прибираше някъде, и всеки следващ ден Пастичката все по-малко висеше от огромния й розов като сладкиш лакът. Денем седеше на все същата пейка и набиваше кулинарните чудеса от супера, а нощем, казват, случвало се дори да стигне до под душа. В някои дни пък направо изчезваше и после го виждахме, примерно, подстриган.

Вела-Дебела се разхубави, нищо че беше огромна и не особено млада, и дечурлигата тичаха след нея припявайки сватбения марш, но тя нищо не казваше, все така им изнасяше смачканите пастички, дето не можеха да се продадат, само спря да пуши между палеца и показлеца с нейното си ожесточение, сега повече гледаше света около задния вход на супера, и едвам придръпваше, с телевизионно изтънчен жест. Покрай всичко това, никой не се учуди, когато Пастичката съвсем изчезна, изостави пейката си и спря разходките до наливния на пазара. Както бях тръгнала да ви разказвам, щяхме съвсем да го изтрием от паметта си, да го признаем за официално поправил се, и да го забравим, ако една вечер не го бяхме видели по новините. Беше юни, задушно и таман започваше буря, съседите подпираха прозорците за да устоят отворени на силните пориви, пускаха вятърът,а с него и капките, прахуляка и пухчетата, да вилнеят из къщите по няколко минути за да ги охладят, прибираха от терасите си масички, столчета и котараци, и точно в осем без нещо, когато предупредителния ръмеж се превърна в истински потоп, затвориха балконските врати и пуснаха телевизорите.

Трупът на еди-кой-си бил открит на Суходолското сметище, казаха, човекът имаше три съвсем нормални имена и , макар да му липсваше един от пръстите на крака, изглежда беше умрял от естествена смърт. Никой не би обърнал внимание на подобна новина, точно в този заспал квартал, където вратите стояха незаключени, а децата висяха навън чак докато пенсионерите започнеха да се оплакват от среднощната врява. Трупът на еди-кой-си не би могъл да бъде част от нашата реалност, ако от новините не ни гледаше паспортна (или може би полицейска) снимка на Пастичката от неговия най-пиянски период. Смъртта настъпила преди месец, как точно – от външния оглед на тялото не личало, било открито преди седмица, но полицията срещнала доста трудности при идентификацията. „Хората си представят, че като по сериалите за аутопсии българската полиция разполага едва ли не със снимка и досие на зъбите на всеки наш сънародник“ каза пред камерата изненадващо интелигентния на вид сержант Еди-кой-си „но истината е, че моргите са пълни с неидентифицирани трупове. Хиляди тела лежат и чакат някой да ги потърси, дълбоко замразени, увити във войнишки одеяла и струпани на купчини, и точно там е проблемът, че никой никога не ги е обявявал за издирване. В случая с лицето еди-кое-си имахме небивал късмет, в джоба му имаше касова бележка, но дори и с нея ни трябваха седем дни докато успеем да потвърдим самоличността му. Живи роднини лицето еди-кой-си няма, живял е сам, бил е безработен, издържал се е от наеми.“ Интелигентният сержант отвори уста да каже още нещо, но беше грубо прекъснат от поредния материал за войната по пътищата, поучително зловещ паралелен монтаж на криви криви ламарини, катаджии с дебели гласове и още по-дебели акценти и трагични последствия.

За да се разплете историята на смъртта му, трябваше да мине още около седмица. Първо се чу, че едра, изрусена жена бил видяна да изхвърля огромен черен чувал за боклук с подозрително съдържание в контейнер край супермаркета Х в квартала И, много рано сутринта срещу първи май. Сметта от този район по принцип се балирала, но поради неясни корупционни схеми, в някои нощи била извозвана незаконно на уж вече закритото сметище в Суходол. Случая с тялото на еди-кой-си даде начало на поредното разследване за източване на пари по не-знам-си-коя-си програма, което по-късно щеше да стигне точно до никъде, или още по-точно до сметището в Суходол, под формата на добре нарязана папка с преписки, сигнали, уведомления и кой знае още какво. Така или иначе, цял късмет бил, че тялото било открито преди поредния опит за рекултивация, а също и преди епичните ята от софийски чайки, побеснели от потомствената липса на море, да го разпръснат на парчета по планините отпадъци.

Един ден през юни специален отряд от страховити маскирани полицаи нахлу в кухнята на супера за да арестува Вела-Дебела. За няколкото часа преди аутопсията официално да потвърди естествената смърт н Пастичката, кадрите с кръвожадната сръбкиня, водена под ръка от двама робо-копа обиколиха всички телевизии, а срещу супера започна разследване за наемането на нелегално-пребиваващи чужденци. Скоро се разчу, че сръбската гражданка В.С. била в близки отношения с жертвата си и често нощем го канела насаме в кухнята зад кулинарния щанд. Очевидно лицето еди-кой-си вече знаел кода на алармата, а също и къде колежките на Вела крият резервния ключ за задния вход, защото в ранната сутрин на първи май В.С. го открила мъртъв на пода, и уплашена да не загуби работата си, или още по-зле, да не бъде екстрадирана, бързо се погрижила за тялото му.

А сега си представете Пастичката. Пастичката, който веднъж-дваж вече е щял да умре от пиене, организмът му се е отказвал от живота и лекарите с ритници са го връщали обратно в нашия свят. Пастичката, който обича сладко, разбира се, но му е казано, че ако продължи да пие или докосне нещо сладко, ще умре, "разбираш ли бе боклук, и тоя път няма да те спасяваме", е казал последният млад и намръщен доктор, в последното интензивно, в което напоследък е попаднал, умиращ от срам, че трябва да загуби първия от може би многото пръсти на крака си, все едно е загубил поредната битка, пристига в болницата с наведена глава, докторите мразят, направо презират хората, които системно се самоунищожават, Пастичката излиза, накуцвайки от болницата и продължава да следва избора си – пие и не докосва нищо сладко. После среща Вела и даже намалява пиенето. С Вела играта е ясна – той иска някой да го гледа, тя иска гражданство, вече почти са се оженили, освен това той я харесва, такава розова и изобилна, планина от ягодов крем, сметана, карамелени гънки, лимоновия аромат на кожата й, другите места с лъх на ром, пъпеш и маскарпоне, те обичат храната, посветили са й се, учили са в готварски техникуми, често нощем лежат безпомощно един до друг, харесва Вела и се старае да си стъпи на краката, но една нощ се изкушава. Тя отдавна му е казала как да влиза в супера, защото не винаги спи при него, а той огладнява като вълк понякога, и има толков хубава храна, която като не се продаде, трябва да се изхвърли, направо грехота. Влиза треперещ, в кухнята и пътя му прегражда огромна тава петифури. Картофи, ще си взема картофи, казва той на тавата, пиян е, оправдава се, моли се, но тавата не иска да чуе, линиите застинал шоколад го повличат като пипала на октопод, ароматът на сметана го влудява, тавата расте срещу него, какво пък ако си вземе една петифура, или пък втора. Всеки си взима. От три или четири нищо не може да се случи, пет няма да навредят, шест досега никого не са убили, брои Пастичката и омита тавата, открива тресящите се формички крем карамел, две малки торти гараш го връщат в годините, когато е бил главен готвач, и доста по-едър при това, истински мъж бях, промълвява Пастичката, докато се нахвърля на тирамисуто, главата му се мае от изпития алкохол, мае се но не достатъчно за да пропусне толумбите, с баклавата решава да отвори един ликьор, докато приключи с последното парче сахер е минал на водка и някъде около еклерите, леко разплакан губи съзнание. „Сутринта“ е последнта му мисъл "моята Вела-Дебела ще трябва да лъже, че е припаднала върху целия щанд, ще трябва да лъже милата Вела, заради мен, ще има проблеми заради мен, горкичката“ и очите му се затварят в сладостно умиление, даже с лека гордост, че видите ли, той съвсем не е за изхвърляне.

Burnout

2010-05-21T10:38:00.004+03:00

Ти не си този,
който увеличава звука на залата,
докато ме залеят вълните,
аз съм мравката, блъскана от разговорите,
изронвам се и скоро ще съм под вода,
ти не си този, който ме е метнал в тези вълни.

Даже не си и онзи,
с черните очи,
който печели прошка с трите си пакета макарони,
трите си бири,
трите си думи пред мен на касата,
мъжът с красиво лице и твърде фини пръсти,
с когото нарочно не срещам погледа си.

Ти не си този.
Не си и този,
заради който компютърът ми се включва целишибанитрийсетминути,
в които губя поне четири пъти началото,
и почвам от начало,
да пиша в главата си какво ни се пише,
като мравката, която качва по стената
огромна бисквитена троха.

Ти не си този,
който ме мята в най-страшните вълни.
Ти си този, обаче,
заради който не спя,
боря се да не изпусна дъха ти,
лежа нощем и те слушам,
обвита в черупката ти,
как лазиш по мен.

Ти си този, обаче,
който трябва да лепне
горещите петна на дланите си
на ушите ми,
като черупка,
за да не се удавя.

Ти си този, който казва,
че мравките са тук заради чинията,
която счупих,
и бисквитите, които се разсипаха.
Ти си този който донесе бисквитите,
от горе на всичкото.

Аз не съм тази,
която храни мравките,
за да си правят мравуняк под леглото ми,
и някоя нощ да ни изядат докато спиш.
Мравките живеят над главите ни,
снасят ларви в зимните ми шапки,
интересуват се само от вълна и от вълни,
интересуват се само от очи и от шансове.
Аз не съм тази, която храни мравките.

Аз съм тази, обаче,
от която познават само пръстите,
и пръските препарат,
ларвите стават на пихтия,
избърсавм ги с парцал,
тук и там някоя мравка спасява по бял вързоп,
абсолютно на никъде,
умира царицата.

Аз съм царицата,
язък за босилека,
който наръсих под леглото,
за да си тръгнат с добро,
аз съм тази която убива мравките.

Аз не съм тази,
която ще каже на онзи,
почакай,
ще му хване бялата ръка, докато си тъпче макароните в раницата,
хубав си като картинка,
малко им трябва на мравките да изядат това.

По-скоро ще легна до тебе,
и нека ни почват,
като се събудиш,
ще сме перфектно почистени скелети,
като полирани от хилядолетно вълнение.

По някоя мравка още се лута в чаршафите,
търси царицата и без нея умира,
аз съм тази, която уби царицата,
и нямаш представа колко време ми струваше първото "ти"...

Човекът Дето Седи на Попа

2010-05-03T14:41:00.008+03:00

Вървя по улицата и буквално усещам погледите на мъжете как се лепят по мен, нищо че така се казва в твърде много романи. Лепят се като плахите ръце на съучениците в девети клас, лепят се и се застояват, срамежливи, не смеят да мръднат от мястото, където са паднали, направо се потят по бедрата ми. Улавям ги в моите очи, здраво ги заклещвам, и пренебрежително ги мятам на някъде. Така се прави - ако притеснено отклоня поглед, мъжете няма да разберат колко точно не са ми нужни. Днес ми е от острите дни. Усещам всичко и всички, всеки лъч се забива в сърцето ми, всеки парфюм ме главозамайва, градския шум заглушава всяка мисъл, нося се на вълните на тази блажена лудост и вкусвам от центъра.

Появили са се лястовици, все още белите стъпала на момичетата блестят голи в малки обувчици, и макар да е понеделник сутрин, всички мъже са се олели в празнични реки от одеколон, някой направо ме карат да кихам, докато мятам погледите им настрани от пътя си. В дни като този всеки детайл изглежда важен, бременен с истории, и поемам света на огромни глътки, които почти ме задавят. Зяпам хората и им измислям минало. В дни като този ми трябват часове да измина 500те метра до работа.

На Попа го виждам. Само неговият поглед е невъзможен за срещане. Седи може би сломен на бордюрчето пред паметника, лицето му разполовено от хоризонтален сутрешен лъч, отразил се от него без да го докосне, седи забил очи в иначе новите си кецове, в ръката му изгаснала цигара, и изобщо – невъзможен за срещане. Напълно отсъстващ. Не го познавам, но сядам до него. Все едно си чакам трамвая, има ли значение?
- Извинете – казвам, нищо че видимо е на моя възраст и от моята среда, което автоматично ми позволява да мина на ти - Извинете, дали знаете колко е часа? - Отсреща на Одеон часовникът на име Радо е запрял на дванайсет без пет, според легендата от нощта на Нова година, и тук, на Попа, 2010 никога не е дошла, но все пак добре е да знам, нали колко е часа. Не че си нямам мобилен. Обаче като не пуша, има ли друг начин да започна разговор? Залисана в тези мисловни оправдания, отначало не забелязвам, че човекът не ми е отговорил.
- Извинете – подхващам отново на вие, така де, чуждият ступор трябва да се уважава – ъм.... – продължавам безсилно и почти веднага се отказвам. Човекът си седи, забил очи в кецовете.

Ами, тогава ставам и започвам активно да чакам трамвая. Трамваят идва веднъж на 21 минути, защото от Попа, и без това, къде ти трябва да ходиш. Въртя се около таблото и цъкам с език. Казах ли ви вече, че работата ми е на 500 метра от къщи? Е, Попа е на средата на пътя.

Човекът се появил предишната вечер, седнал на бордюрчето, запалил цигара и така си и останал, казва попската харпия, която ми се лепва. Познава ме, защото вече няколко пъти ми се е натрапвала с наркотичните си истории, и вездесъщото попско крънкане, цигарапеесестотинкидайединесемесдайеднахапкаотсандвича, и покрай учтивите ми откази е сметнала, че сме приятелки. Даже миналото лято щяла да набие някой заради мен, разказа ми веднъж, нещо казал някой там от попските херци по мой адрес и тя скокнала да защитава честта и късите ми панталонки. Чудя се дали е действително толкова отчаяна, че да се влюбва във всеки, който не я почва директно с псувни. Човекът се появил предишната вечер, цигарата, бордюрчето и така си останал. Чак до сутринта. Тя знаела, защото цяла нощ чакала своя човек. Дали „своя човек“ значи гадже, дилър или спонсор, не знам. Седял си там значи, във все същата поза, тя му искала цигара, той не й давал, изобщо не ре.а.ги.рал. По едно време не издържала, взела неговата, ръчно свита, вече изгаснала, а той пак не помръднал. Все едно бил някакъв шибан манекен. „Шибан“ го казва достатъчно силно, за да чуе човекът, който продължава да си седи на Попа и да рови с очи между връзките на кецовете си. Тръгнала да си търси огънче, и като се върнала, оп, той бил извадил нова цигара, запалил я бил и стоял ама-в-тооочно-същата-поза, само по-малко било извитото връхче от пепел на края й. „Ти си мръсно копеле“, казала харпията и се върнала обратно на пейките, за да е ясно на всички кого чака и защо. Сигурно я свалял, добавя, защото цяла нощ си седял на Попа и „бдял над съня й“. „Бдеше над съня ми“ е фраза която изпада като зле имплантиран орган от устата на подобна харпия. Звънва шефката и отивам на работа.

Ранен следобед е и от мен се очаква да ида до някакво ателие за печат, пече като да е лято, люляците миришат и изобщо, благодаря ти, там горе, който и да си, че имам задължения извън офиса, и от само себе си се генерират поводи да се разкарвам по слънчевите улици. Взимам си един от ужасно сухите фалафели в Мимас, и естествено минавам край Попа. Човекът все така си седи, цигара, суичър и всичко, а по челото му нито капка пот. Между краката му, обаче, бабата с фрезиите стратегически е разположила дълбока и тясна кофа, този път пълна с бели и сини ириси. Седи си, продава си по-малките букети, които стоят пред нея в една тенджерка, и само от време на време „Подай ми син, момче! Подай ми бял, момче!“ Обръща се и си взима каквото й трябва и после „Благодаря момче!“ Главата на човека си клюма от сутринта, та все едно се е навел да повръща между ирисите. Заставам над нея, както си е седнала на трикракото столче.
- Свършиха лалетата, момиче, нема вече и у дворо – геройски подхваща на нейния си измислен шопски, който хич не може да й прикрие мекото. Купих веднъж от нея лалета за една рожденица, и от тогава все се мъчи да ме привлече за клиент. А защо говори на шопски никой не знае, но едно от попските злета веднъж подметна, че някак пропуснала покрай ушите си новината, че от 21 години няма вече софийско гражданство, не вярвала и това си е, та от както мъжът й се споминал, правела се на местна за да не я интернират.
- Това синът ли ви е?
- Амчи – изпуска се бабето – син ми е, да знаеш как ми помага. Сам донесе до тука всичките кофи! - след което прихва да се смее та чак от дървото над нас се посипват мръсните гълъби – Син ми, как не! Тука го намерих сутринта, на мойто си място. Седи и не мърда, цигарата му изгаснала. Викам му, бре момче, стани да работя бе, що си ми седнал на местото. Не мърда. Бих му два шамара, не мърда. Рекох да го поместя ама тежък. Накрая си викам, нищо де, ше ми пази цветята и виж как добре го аранжирах. В РУМ-а някога като редехме стоките така му викахме – аранжировка. Седи си тука, не мърда, цветята ми пази. Клиенти спира, идват да питат, син ли ми е, добре ли е, пък си идат с по некое цвете. Добре ми тръгна с това момче, да си го зема в къщи да ми пълни печката, ама не се буди. Очите отворени, а не се буди. По едно време дойде съседската щерка, бабо Лиле, вика, туй моя колега, Иванчо лудия. Тръгна нещо да му говори, „Иванчо тва, Иванчо онова“ ръката му стисна, зе да го щипе по ушите. Тя при мене живее в съседната къща, ние сме си у Кремиковци, нищо че моят почина, лека му пръст, спре да кашля накрая. Попляска го, поговори му, зе му цигарата, той не мърда. Па дигна ръце и се качи на трамвая. Обърнах се малко, клиенти имаше, по едно време гледам, той пак така си седи, и в ръката му пак цигара. Стои и си гледа в гуменките. Спират разни женички да го позяпат, па си купят букет за извинение. Знам ги аз тея работи, нали и аз младо съм била.

Бабата е от лютите и стигне ли до „и аз младо съм била“ впуска се в такива откровения за себе си и дядото, дето изобщо не искам да ги знам. Дали си посръбва или я е вече подхванала старческата не мога да кажа, но избързвам да я прекъсна, преди да ме сгащи с поредната си история, неминуемо завършваща с игла за плетене.
- Добре де, а съседското момиче какво ти разказа? Защото това момче все тука си седи от снощи, все така с цигарата в ръката...

Иван работел в нейната фирма, нещо с компютрите правели, и бил малко нещо гений. В повечето време мълчал, щракал си на клавиатурата, на ушите слушалки, бюрото празно, имало една снимка, която гледал ли гледал, но тя била в портфейла му, и никога никому не я показвал. От време на време за някоя риза твърдял, че била от жена му, но само в редките случаи, когато колегите му забележели, че е по-изтупан от обикновено.Веднъж дори дошъл с одеколон. Момичетата в службата веднага го подхванали, и пак жена му го била купила. Жена му никой не я бил виждал никога. Фирмата била малка и всеки си идвал със семейството на банкетите. Само той – сам. Идвал, изпивал набързо три чаши бяло вино и си тръгвал. Жена му го чакала. Бяло вино никой друг във фирмата не пиел, купували го само за него, и понеже три чаши никога не опразват бутилката, наблъсквали обратно тапата, прибирали го до следващото фирмено събиране, и Иван винаги пиел изветряло вино. Казвал, че музиката в слушалките също била от жена му, и не ги свалял почти никога. Деца нямал, но никой във фирмата не се оплаквал от работата му.

Един ден, когато изглеждал тъжен, или поне бил още по-затворен от обикновено, колегите издебнали, да му отворят портфейла. От начало търсили снимката в прозрачния джоб, където държали магнитните си карти, после в отделението за банкнотите, после в една сгъвка, където стояли рецепти за разни лекарства, накрая дори при монетите проверили, но никъде не открили никаква снимка. Това бил и първият от много дни, в които Иван дума не продумал, а никой не видял повече хубавите му ризи. Въртял едни и същи две надупчени тениски, които явно все пак перял нощем, защото миришели отчетливо на тоалетен сапун. Идвал на работа в девет, щракал на клавиатурата до пет, ядял неизменния си сандвич с филе, кашкавал и маруля, без да става от бюрото, но нито му правели забележка, нито го глобявали. Това с яденето на работното място си било чиста проба нарушение, но какво можели да му кажат – първи идвал, последен си отивал, всеки ден написвал нещо гениално, което правело още повече пари на фирмата, а от горе на всичко даже обедна почивка не си взимал. Стоял със слушалките, поклащал се с ритъма на някаква музика, която само той си чувал, и щракал ли щракал по клавиатурата.

Вярно, колежките разправяли, как докато седели в тоалетната, забили нос в книжките с еднообразни корици (полуприпаднала латино-жена , увиснала сластно в ръцете на мускулест гол до кръста мъжага, който нямал нищо, ама нищо общо с прегърбените очилатковци от фирмата), често го чували да си налива вода, после тежко да диша, или пък напротив, тихо да плаче, и чак гърлото им се свивало от мъка вътре в кабинката, като го чували как гълта водата насила. Носела се клюката, че пие някакви хапчета, и по-романтичните колежки, вече го жалели, защото си го представяли смъртно болен, а възрастната секретарка на шефа, която била нещо като майка на офиса, направо се вайкала под носа си „Такова хубаво момче, такова добро, а младо ще си отиде, виж го как е отслабнал, съвсем се стопил“, докато разнасяла преподсладени чайчета по бюрата, нещо, от което нито изричните забрани на шефа, нито недокоснатите, изстинали и изоставени чаши можели някога да я откажат. В неговия, специално, слагала три пъти повече мед, дано се отвърне болестта и отново започне момчето да се усмихва. А, че от както бил постъпил на тая работа, изобщо не се бил усмихвал не помнела, тя си го представяла съвсем другояче...

Веднъж, докато Иван се двоумял над хапчето си, един от колегите се спрял пред компютъра му и нахлупил слушалките, но нищо не чул. Нямало включен плейър. Продължавал да се бави и колегата задал на търсачката мп3. Когато Иван най-после се върнал и се скрил обратно в слушалките си, целият офис вече знаел, че музиката само той я чувал.

На връщане от ателието направо ме дострашава да мина отново през Попа. Свървам по Шишман, но все ми се струва, че Иван е станал, и ей сега ще ме пресрещне. Представям си всичко, което ще му кажа, как ще го целуна, но това е по-малкото. Само като си помисля, че ще срещна очите му, краката ми се разтреперват. Разбирате ли, Иван не е луд, сигурна съм, той е бил брутално и жестоко изоставен, сърцето му е разбито, и просто не може повече да продължава с живота си. Опитал се е и сигурно наистина е пил хапчета за да притъпи болката, но няма хапче, което да върне някого, а животът без нея му се е струвал все по-ненужен и нетърпим. Натиснал паузата. Гледал го отстрани, пиел си хапчетата, а по едно време спрял и да го гледа. Предпочел кецовете си. Вживявам се в ролята на принцесата, която ще целуне спящият красавец и ще го върне в живота. Толкова ясно си го представям, че чак свят ми се завива. Следобеда прекарвам в опити да пазя равновесие върху стола си, и нищо не свършвам.

Вечерта е точно от онези, майските, когато слънцето ляга по улиците все по-червено, и изобщо не бърза да си тръгне, кестените светят, в ниските лъчи се лутат мушици и пухчета, а на Попа се е събрала цяла София с двулитровите бири, малко преди да се разпределят по градинките. Ясно е, че Човекът Дето Седи на Попа още си седи. Ясно е, че е в същата поза, със същите дрехи, и същата цигара, и очите му още са забити в кецовете. Ясно е, че ме чака, и че някак ще се престраша да го целуна. Цял следобед съм рисувала картината, добавила съм точно такова осветление, каквото е ясно, че майската вечер ще предложи, вървя към паметника и сърцето ми блъска в ушите. Ясно е, че като го целуна ще се събуди.

Само дето той не е там. В първия момент до толкова не ми се вярва, че продължавам да го виждам. Всъщност, налага се да седна на бордюрчето и да попипам камъка от двете си страни, за да се уверя в липсата му. И в линейката. Сестрата, като от стар филм, е наистина само по престилка, чорапогащник телесен цвят и даже касинка, това не може да бъде истина. Сестрите по дефолт са ячки и носят от онези операционно-зелени панталони, но тази дори е извила краищата на косата си с маша. Сестрата го гледа на криво през котешките си очила, говори по мобилния, а той, Човекът Дето Седи на Попа, стои на чифт разтреперани крака, и в очите му напират сълзи.
- Абе от нашите, бе. Спрял да си пие хапчетата. Свили му портфейла ама ние си му имаме данните, седял тука от снощи и никой не звъннал за линейка. Червата да му се бяха изсипали на плочките, нямаше да го погледнат. Трябвало Петрова да мине случайно, че да ни звънне. Абе, Ленче, Иванчо, на Попа, изпаднал в ступор. Идвайте с линейката, че не мога да го поместя. Тя пък една психиатърка, чИтирсе кила с мокри дрехи, па иди се оправяй с лудите. За тва се някви такива й дават, заступорени, че ако я погне някой по буден, направо ще я изяде. Та говорила му Петрова, свестил се едва-едва, казал, че хапчетата не ги пиел, щото откакто ги почнал жена му си отишла, напуснала го, взела си нещата, изтрила си музиката от компютъра му, накъсала му ризите, разбила единственото му шише одеколон точно пред асансьора, даже снимките й изчезнали. Като не си вземел хапчето един ден, и тя видиш ли, му се обаждала по телефона. „Ако спреш да се друсаш“, казвала му, „ще се върна“ и той спрял да си взима хапчетата. На третия ден си уговорили среща на Попа и той седнал да я чака. Това разказал на Петрова, докато се домъкнем през задръстването. Сега стои тука до мен, ама едвам се държи, кой знае от кога нито е ял, нито вода пил и изобщо пак ше трябва да го приемаме...

Стоя и гледам право в насълзените очи на Човека Дето Седи на Попа. Той наистина едва стои на крака, сигурно съсредоточен върху болката, с която го държи маникюрестата ръка на сестрата. Кожата на лакътя му се е зачервила около перлените й нокти. Стои, крепи сълзите си да не се излеят и целият ужас на света го е сполетял. Гледаме се, и не знам какво да му кажа, но дори да целуна принца, мисля си, той няма да пожелае да се събуди за мен. Гледам го и краката ми треперят поне колкото неговите.
- Няма да ми плачеш, само, забранявам – изревава от някъде попската харпия – не искам да виждам нито сълзичка, аз отговарям за теб - къде е била, и кога се е оказала до него не знам, но сега и в другия му лакът се е впил чудовищен маникюр, а устата й почти докосва ухото му - Нито сълзичка, забранявам, не искам нито сълзичка!
И го виждам, как бързо се отдалечава навътре в очите си, потъва като в някакъв полутъмен болничен коридор, надникнал за малко в живота, и се отказал, прибрал си се, натиснал паузата, опитвам се да го задържа в очите си, но човекът се срутва, пада назад, и никакви маникюрища не могат да го закрепят. Пада назад прав като талпа, и го откарват с линейката.

Месец по-късно Иван са го пуснали от диспансера. Пак не си пие хапчетата и седи на Попа до безкрай, но сега вече никой не го закача. Историята е плъпнала и всички я знаят, няма значение дали е трийсет градусов обед, юнски порой или топла вечер, той си седи на Попа а рамото му е обвила женска ръка, толкова истинска, че дори ние понякога я виждаме...

Мръсни дни

2010-04-16T13:50:00.008+03:00

За какво се бяха карали не помнеше, а и нямаше значение, още повече, че ковчегът се клатеше на поставката си и подрънкваше, точно пред нея, затвореният ковчег, в който лежеше Кико, съпругът й, разместен и разглобен завинаги, затвореният ковчег се поклащаше на поставката си от тръбно желязо, разкривена от употреба и с изтъркани колелца.

В ритуалния дом миришеше на гербери, карамфили и евтини сладки, и юлското слънце мазно блестеше по тъмните циментови мозайки, излъскани от десетилетия механична скръб. Нина стоеше до ковчега и опашки от хора се редяха да я целуват и прегръщат, поставяха четни китки цветя по дървения капак, почти сринати от плач, после отминаваха прегърбени и цветята им също се сриваха от върха на малката планина, която вече бяха образували, така че следващите разплакани групи газеха ли газеха по тях със скръбно излъсканите си обувки.

Единственото черно което имаше беше една абсурдно къса пола, която досега не беше слагала извън къщи, но Нина не пожела да се снабдява с още вдовишки дрехи, нито да взима на заем от свекърва си, не този живот току що беше завършил, друг щеше да живее, сега колената й бяха голи, нищо от юлската жега не се добираше в ритуалния дом, и колко само й беше студено, все едно някакво облекчение я лъхаше с ужаса си. Краката й голи, голи, голи, толкова гола, нагла, мръсна, а защо да не е, когато приключва с този живот, погребва го на парчета нарязан от трамвая, барабар с всичките му скърбящи роднини, жита, арменски сладки и вощеници. Мрази жито.

- Ти винаги ще си останеш като наша дъщеря – най-сетне на врата й се хвърля и свекървата, до сега стояла до нея и приемала съболезнования, и Нина усеща опъването, готовност да се бие за да се освободи от тази прегръдка, сърцето й се втурва в ушите, иска й се да пищи, да рита, да се бори като животно със всички ръце които са я оковавали в последните 40 минути, в последните осем години, после й става смешно, заравя си глава във воланчетата на черното, лятно сако на свекървата и хлипа ли хлипа. Мисли си „какви са тези хора, които имат специални сака с воланчета, чакащи погребения във гардеробите си“, бабите които се кръстят пред неизличен все още лик на Тодор Живков от цветна циментова мозайка, гледа с едно око под специалната фризура на свекърва си как роднините на покойника вече пият винце от еднократни чашки и обменят клюки, защото от съболезнованията и ковчега са продължавали директно към дъното на помещението и масата, гледа, и продължава шумно да хлипа, цялата да се тресе – Поплачи си и ти най накрая, трябва, ще ти олекне, не бива да се правиш на желязна, не знам как издържа до сега, направо.

- Диазепам – проронва Нина и трие болезнено сухите си очи в опит поне малко да ги зачерви и надуе. Никакъв диазепам не е взимала.

- Разкарай се, разкарай се от живота ми и никога повече не се връщай – беше му изкрещяла в една вечер гореща като тази, и съвсем рутинно беше натъпкала в сака му за фитнес все същите работи, по-добре нечупливи, беше отворила предпочитания от нея прозорец, и го беше метнала сигурно на същата асфалтова кръпка, която винаги уцелваше. Предсказуемо, Кико се беше втурнал по стълбите с псувни, които целият вход вече знаеше наизуст, беше си събрал тениските, анцузите и маратонките под уличната лампа - Разкарай се! – продължаваше да реве Нина от балкона – Не се връщай повече - Кико също си знаеше репликите и на всеки бе ясно какво следва. Той ще спи у приятел. Утре ще носи шоколадови бонбони и толкова ще я мрази, че няма да хапне от тях, ще я остави всичките да ги изяде. Тя ще се е издокарала и ще е изчистила, ще скубе веждите си с мисълта, че му причинява болка, ще търка кухнята с телена четка, опита от миризмата на препаратите и собствения си гняв.

Искаха тя накрая да го изгони наистина. Искаха той накрая да си отиде до край. Не знаеха как. Заедно бяха от десети клас, заедно бяха от преди да са били поотделно. Вече осем години, последните пет, от които, ето такива и Кико винаги стоеше на вратата с кутия бонбони, а Нина обикновено му отваряше в същата пола, която щеше да носи и на погребението му.

Нина крещи от прозореца, Кико крещи от долу, докато заднишком пресича улицата и точно тогава го гази трамвая. Напълно първосигнално, Нина се втурна да прибере сака.

Телевизорът има двеста програми, но нищо не дават, тя лежи на канапето и гледа от този странен ъгъл, не й се спи, приятна й е жегата, всички прозорци са отворени, и в къщата на родителите й, които от три месеца са в Австралия на гости, нахлуват всички летни миризми на София. Някой пече месо. Някой пуши трева. Асфалтът сякаш се надига от собствения й стомах право в гърлото й. В последната съставка, мръсна, плътска, размекваща я от вътре, има нещо от кварцовите лампи в детството й, има непрестанно котарашко мяукане, има щурци и нощни състезания с мотори. Къщата е празна и голяма. След втория час с Нина вече е и разхвърляна.

Нина нищо не усеща. Не изглежда да скърби и сякаш се наблюдава от другаде. Само тъпата увереност, че е свободна, че може да живее съвсем друг живот, и някакво ненаситно желание за удоволствие. На връщане от погребението си купува два шоколада. Насилва се да изяде и втория, все така легнала на една страна пред телевизора, и малко по-късно започва да повръща. Пие вино, повръща и се смее до безкрай. Не е повръщала от дете. После тараши шкафовете на родителите си, рови в неща, които не са нейни, пие още, и още повръща, облечена в късата си пола. Намерила е ключа за мазето, вади старото си колело и се втурва пияна и без фар да кара по улиците, заедно с нощните състезатели и скърцането на спирачки, никого не чака по мигащите в жълто светофари, бакшишите бибиткат и крещят по късата черна кола, Нина размахва средни пръсти и се чувства недосегаема в мехурът, който я отделя от света, мехурът, който се надига в стомаха й, мехурът на жегата, забравата, желанието, мехурът на мръсните дни.

Така започват мръсните дни, и още повече мръсните нощи. Толкова е горещо, че целият град ходи гол, и никой никога не се прибира. Нина е решила да прави всичко, което до сега не й е стискало, безчувствена като никога, пробива дупки в ушите си, все едно е заспала и трябва да се събуди, веднага си сменя медицинските обици с дамски, трябва да живее, казва си а от новите дупки като досадна подробност тече лимфа в моментите, когато трябва да е притеснена, стресирана, ядосана или обхваната от скръб. Само дето тя не е.

Взима си отпуск и не се обажда на никоя от приятелките си, изчезва по своите бумтящи от жега улици, показва се на малкото дръзнали следобедни минувачи, тротоарите бълват горещина под онази черна пола, вечер слага блузи с деколтета и пие сама по барове, където до сега не е била, оставя мъжете да я заговорят, да я черпят, но няколко дни не посмява да скочи в дълбокото, всеки път когато някой сложи ръката си върху нейната дупките на ушите й потичат. От мехура на непоклатимото си спокойствие Нина се чува да казва лека нощ и колкото и бързо да върти педалите, нощния въздух никога не е достатъчно студен за да я захапе.

Една от вечерите на ръката и се събужда пушачески жест, от гимназията не е пушила, но мъжът, който е купил виното пред нея, изтръсква втора цигара от кутията си. Следва палене със запалка каквото го е гледала по филмите, разменени погледи над пламъчето, нещо лежащо под свлачището в някой ъгъл на главата й просто пищи от гняв, това е нетърпимо, банално, непоносимо, разкарай го, влизаш в инерция усвоена в последните десет зазорявания пред телевизора, но ръката й остава да държи неговата, в която все още е запалката, гледат се, а тя не гълта и на него му е ясно и тя ей сега ще избухне в смях, вече безсилна и възбудена в мехура си, той се навежда и я целува, има вкус на мастика и на тютюн, малко на повръщано, ужасен вкус има, но я повежда за ръка към тоалетната на бара, и Нина си мисли, че тръпките в корема й са по-скоро погнуса, от колкото възбуда.

Има още нощи и още мъже – таксиджии, осмелили се нещо да кажат за полата и велосипеда, които никога не успяват до край да осъзнаят, че Нина влиза в колите им за отмъщение, натовски войник от дискотека в студентски град, парти момчета – с по пет-шестина години по-млади от нея, гладки и срамежливи, бизнесмени в командировки, които „намазват“, барманът на едно от местата, където се появява няколко пъти, кой ли не и какво ли не, и нищо не чувства от вътрешността на мехура си, но гледа с бавно и тъпо любопитство, уверена, че накрая е свободна, и че точно така си е представяла живота хилядите пъти когато е хвърляла сака на Кико от онзи прозорец. Това са мръсните нощи. Мръсните дни минават в лежане пред телевизора, шоколад, вино и някоя и друга слънчева баня пред смаяните съседи на родителите й.

Друга от вечерите позволява на двама да я заведат на електронно парти, но нищо не се случва там. Момчетата танцуват, вперили очи в пулта и като че напълно забравят за Нина. В потния въздух на залата мехурът е още по-осезаем, сякаш танцуващите са механични, гора от манекени, които повтарят движенията си в мъглата от разноцветни прожектори и дим. Нина обикаля и си позволява открито за зяпа експонатите. Обикаля, а басите я гъделичкат по-добре от всяка среднощна история до сега. Някой я дърпа за ръката и се оказва в кръг с непознати, дръпва от някакъв джойнт, още нещо, което не е правила, от както на онова море преди десети клас Кико я е целунал, списъкът на задачите в упадъчния й живот получава още едно чекче, дръпва, но джойнтът има непознат вкус, забравила съм сигурно, мисли си, целува човекът, който все още я държи за ръка, и хлътва обратно в тълпата.

Малко по-късно музиката придобива неочаквана мощ и Нина танцува като луда най-отпред, точно пред пулта, усеща се да прави поклони към диджея, в главата и реват чудовища, вият сирени, настъпват армии, целият свят е на парчета, тя е на парчета, кожата й е настръхнала сякаш пуска неврони към другите в тълпата, чувства ги, обича ги, лицето й се разтяга, танцува по кости, човекът с джойнта отново е там и тя се хвърля да го целува, смеят се сред цветните лазери и басите които правят света на парчета, танцуват заедно и светът е на парчета и те се смеят, и тя е на парчета, на парчета като Кико под трамвая, на парчета е тя и животът й, и никога няма да се сглоби обратно, защото всичко е отишло по дяволите, няма какво да прави няма коя да бъде, вижда тялото си разчленено и захвърлено до кофа за боклук и знае, че то лежи там от дни, че нея е я е сгазил трамвая, започва да трепери, човекът с джойнта я прегръща по-здраво, сърцето й ще се пръсне, задушава се, няма страшно, повтаря той, няма страшно, ще мине, и я стиска все по-силно, целува я, обаче е страшно, защото в този момент животът й е на парчета, тя е мъртва, вижда се да подритва ръцете си до кофата за боклук, и това просто няма как да мине.

Тази нощ Нина влезе в апартамента за пръв път след погребението. Всъщност, човекът с джойнта я пренесе през прага. Обхваната от паниката си, го беше оставила пред пулта в търсене на вино, и когато най-после успя да се прибере в мехура си, вече едвам се крепеше на крака, апартаментът беше на съседна улица, беше най-близко, най-лесно. Прозорците бяха още отворени. Жегата все така се лепеше по стените. Сакът на Кико си стоеше под масата.

Сутринта беше в чаршафите от преди трамвая, беше като събуждане след операция с пълна упойка, световъртеж и ужасна болка в главата, за която да се държиш здраво, като въже, което те води през мрак и хаос и къде съм, кой си ти, какво правиш тук, в леглото на мъжа ми, който го сгази трамвай, само преди три седмици, изчезвай, разкарай се, какво ми даде снощи, психопат, изчезвай, махай се, в първия момент, в който погледът й се проясни. Човекът с джойнта изслуша всичко все още с торбата с баничките в една ръка и картонената поставка с кафетата в другата, беше започнал изречението с „добро утро слънце ясно“ но в главоболния мрак на Нина нямаше какво повече да се каже. Беше спокоен и мил тип. Остави закуската на пода, както по филмите се оставя оръжие, отстъпи назад към вратата и си тръгна.

Мръсните дни минаваха, на пазара едни плодове изместиха други, но имената им пак караха продавачките да дрънкат мръсотии, Нина обикаляше нагорещените улици в късата пола от погребението, денем пеша, нощем с велосипеда, забираше тоя оня, но мехурът й беше започнал да се пропуква. Първо плака до безкрай на някакъв филм. Защо плака сама не разбра, нито пък от къде може в нея да се е събрала толкова вода. Изобщо не помнеше да е пила вода от погребението насам, сълзите й обаче не миришеха на вино. Няколко дни по-късно се опомни на улицата пред апартамента и не успя да пресече трамвая. Три-четири пъти тръгва, и три-четири пъти блокира. Трамваи не се виждаха от никъде. Накрая реши, че не необходимо, свърна по пряката и отиде да се разхожда по други улици. На една от тях подвикнаха след нея. Нина спря, взривена от неочакван, невъобразим, неконтролируем гняв, ноктите й се впиха до кръв във дланите, обърна се срещу човекът с предложението и започна да му крещи. Блъскаше го с ръце все още затворени в юмруци и му крещеше, редеше за него, за майка му, за сестра му, като обладана от някакъв смерч се хвърляше върху непознатия, който беше дръзнал да проговори. Накрая той се принуди да я зашлеви. „До следващата нощ в бар Едикойси“ каза и отмина.

Мръсните дни минаваха и Нина правеше все същото, молеше се за бури, земетресения и вулкани, очакваше някакво грандиозно бедствие, което да преобърне света и да я извади от мехура, вино, шоколад и телевизия, слънчеви бани късно след обед, когато беше почти поносимо, бръснене на краката под душа около един, когато се събуждаше, късата пола, се переше и изсъхваше в жегата общо за 35 минути, непознатите мъже и квартирите им – все по-уродливи, една нощ ушите й потичат като река и повече не искат да спрат. Въпреки това не си маха обиците.

Вижда плакат за парти и отива. Намира човека с джойнта и танцува до него. Жегата е достигнала нови неподозирани степени и по ушите й текат реки от лимфа. Сложила си е панталон, за целта се е осмелила да се върне до апартамента. Той се усмихва плахо и гледа главно в другата посока. Нина си мисли, че между тях може би може да стане нещо истинско. Навежда се към него и казва „извинявай “. Типът я тупва по рамото ама съвсем леко, направо сапьорски, и продължава да танцува с поглед забит в другата посока. „Сега ще ме хване за ръка мисли си Нина и на сутринта ще се разхождаме по улиците докато изгрее слънцето. Сигурна съм, че няма да млъкваме никога, ще го науча да кара ски, и още колко партита ще има. Ей сега ще ме хване за ръка“ и цялата е нетърпение, залива я такъв копнеж, че още малко и ще се разплаче, опъната като струна, изострена за всяко негово движение, само да ме хване за ръка и всичко ще се оправи. Танцува като луда, движенията й стават все по-широки, усеща отчаянитето си като че пода на клуба се е превърнал в плаващи пясъци, от които се опитва да изплува с излишно ръкомахане, човекът си танцува до нея и гледа все в другата посока. „Как си“ обръща се към него, защото накрая не издържа „Добре, благодаря“, надвиква басите той и Нина го хваща за ръката, точно когато от другата посока се появява жена с две бири и приготвена на устата целувка. „Той е спокоен и мил тип“, осъзнава Нина, „ей сега ще ме запознае с гаджето си“, пуска му ръката и почти побягва от партито. Навън вали, все едно е трупало ярост с години, танцуват градушки и зад таксито се счупва огромен клон, почти цяло дърво.

В неделя сутрин, когато Нина се събуди, на вън пак грееше слънце, но през отворените прозорци в къщата на родителите й беше нахлул такъв студ, че трябваше да облече някой от пуловерите на майка си. Обиците беше изгубила, и дупките вероятно нямаше пак да се отворят. Имаше стъкла за метене, къщата беше пълна кочина, после трябваше да слезе до центъра и да види какво е останало от апартамента. Всичко това се нуждаеше от закуска. Тръгна по неделните улици пълни с хора, кучета и колички, деца крещяха от клоните на ябълките, докато родителите разтоварваха каравани или метяха пораженията от бурята, слънцето грееше стъклено - режеше на парчета локви, клони и обрулени плодове, режеше на парчета животът й, който можеше да се сглоби и по съвсем друг начин, сега, когато мръсните дни бяха свършили.

Длани

2010-04-16T13:36:00.002+03:00

И от къде да знам, че ще стават все по-плитки
улиците, по които ходя,
докато дланите ми растат.
Лявата – кварталът който ми е писан,
дясната – този който ще си построя,
улици, които най-точно се следват със затворени очи.

Дворчетата на смъртта и запустението,
пешеходните пътеки на живота, тротоарите на любовта,
светофарът на късмета и паветата на знанието,
се смаляват всеки път когато пресека Раковска,
без някой възрастен да ме е хванал за ръка,
пристъпила отвъд ръба на дланите.

При някое завръщане,
когато къщите ми бяха до коляно
огледах се над покривите и видях,
- кварталите са длани, но кой е левият
зависи от планината, към която се обърна.

Паузата

2010-03-24T15:52:00.005+02:00

В една от паузите сънува
гигантски котки колкото дърветата
в една от боклучавите градини на Истанбул,
с пластмасови бутилки като пришки между ноктите.
Туристите предупредени да се пазят -
котките са приятелски настроени,
но невнимателни.

В една от паузите на София
когато смогът я е изтрил по краищата
и замазал по средата
довлича главоболието си в леглото,
а тя будува за да записва сънищата му.

Днес главоболието й е упорито като линейките,
които вият под прозорците,
на глутници към Първа Градска
влачат мършата си,
за да я късат по коридорите с резбованите пейки,
мозайките и ножиците,
кръв, марли, риванол и жълти фрезии.

В една от паузите той идва и й казва,
забравил, че ще го измислят,
или пък няма,
смазан и състарен в съня й,
че тя му трябва за да го спаси,
че нейни са лъчите и прашинките,
че е рисувал с нейните бои,
и най-сетне може да натисне „плей“.

В една от паузите се буди :
детският й писък, ехти по коридорите на Първа Градска,
но още чува срязването на мехура,
лежи под лампите върху дъска за гладене,
прозорците се пълнят със сляпа светлина,
която ей сега ще се разлее от очите й.

Което е забрало, трябва да се спука,
което е боляло - да се отреже,
ако е плакала - ще трябва да пищи,
защото иначе натиска паузата
и София ще става все по-сива,
а котките съвсем ще се смалят.

изкушението

2010-03-04T16:35:00.006+02:00

изскача от някакво дворче, дълга руса коса на опашка, видимо пет-шест години по-млад, незнайно защо по тениска в доста мразовитата нощ, айде да те черпим казва, лицето му е красиво, златно под уличните лампи, другото момче е с гръб, айде да те черпим изхилвам се и ме спохожда някаква съвсем нова мисъл.
после се сещам, че съм с колело и не искам да правя някакви катастрофи по и без това разкопания център. после се сещам колко крехко е всичко и как приключва обикновено. после се сещам каква съм им какичка. от устата ми излизат няколко омразни разумни съвета и отминавам.
понякога се питам защо съм такава каквато съм, дали съм си се избрала такава заради някоя поредна невъзможна стъпка, от тези, които ме парализират с години. от какво се страхувам и по-страшно ли е то от самото стоене пред страшната крачка, от самото замръзване? въпросът се върти напоследък - сигурно твърде много изкушения. изкушения като онова, което приятелка метна в една стая като граната и си излезе. гледахме как избухва убежището ни, хвърчаха парчета, мълчахме.
понякога се питам каква щях да бъда иначе, обаче няма изход, страхувам се, че щях да съм си пак същата...
няма значение, карането по нощните улици е онази златиста благословия, която ми трябва вечно, разбрицаният ми звънец се обажда на всяка бабунка, но на новата седалка съм като на кон, избягвам всички смъртоносни опасности по графа, аз съм нощния ти пътешественик, двама се целуват в средата на релсите, трамваят няма да дойде още шест часа, натрисам се в дупката за метрото, зад дебелите щори на петела пак върви хубаво парче, важни са златистите лампи, нощните звучи на софия, чайките, които се завърнаха, а така отчайващо бяха изчезнали през зимата, че направо ги бях отписала, четири светещи точки в нощното небе. все едно мойто сърце свети в небето над александър невски.

паузата

2010-03-02T15:16:00.004+02:00

будя се около един и половина, устата ми тамън е почнала да се размирисва, подпухнала в колани, чорапи, сутиени, тесни дънки, все пак намирам сили да стана от леглото и да пусна хъси на двора. това е незнам коя поредна вечер, в която трябва да положа неимоверни усилия за да си измия зъбите, за да помръдна изобщо, свита под одеалото, и най-често не го правя, оставам си с дрехите и неизмитите зъби, на сутринта шевовете са се отпечатали по мен и светът е леко изместен.
вчера стигнах до абсолютната крайност - осем и половина вечерта, първи март, имам мартеници за всички ви, затварям си за малко очите, после искам да видя някакви хора, каквито и да е, писна ми да съм сама, звъня на единствените две същества, на които не се притеснявам да звъня, на които нямам чувството, че се натрапвам, те са заети, уморени, затварям си за малко очите, само колкото да събера сили, после ще тръгна по парковете да търся случайни събеседници, затварям си очите и се будя в един и половина със смърдяща уста, подпухнала, прегряла, кучето иска навън, гледа ме обвинително, в леглото ми има чанти, якета, апарати, тевтери, лаптопи, дрехите от предишните три - четири дни, смъквани като змийски кожи в средата на нощта, очилата, които кой знае как съм надрала, в целия хаос, който даже не успявам да преместя от леглото си.
будя се в един и си измивам зъбите, пускам кучето на двора, изнизвам се от дънките си, в седем тръгва радиото и се будя. в осем будилника и се будя, в девет телефона и се будя, закусвам замаяна, като блъсната от кола, пускам радиото, което се е изключило в осем, къпя се и изследвам отпечатъците от дрехите по тялото си. После излизам на работа и се хвърлям във всеки и всичко, което намеря.
това е паузата между животите ми, метрото е като бърза но болезнена операция, гледам как пътниците се унасят по седалките, притъмнява бързо, на следващата спирка е вече нощ, свраките се трупат с хиляди тежат по клоните на голите тополи, вятърът ги рони и преди да се разбият на земята се размазват във въздуха, това е някаква няма лудост, затворена рана, която гнои и се подува, докато остарявам по светофарите, смогът чака с мен, около мен, трупа се по кръстовищата, прибирам се с плановете си да не съм сама, сривам се от изтощение, първо ще си почина, сядам затварям очи, будя се в един и половина.
денем в радиото не е по-различно от метрото - само по дълго, и по-клаустрофобично, луминисцентните лампи са заразни, като някакъв обрив, който тръгва по мен, неудобството на коридорите, оглушителните стъпки по стълбите, тоалетните с миризмата на предишната жена, гласовете през тънките стени, обрив като тиксо през устата ми, която говори ли говори, но никога не казва, каквото има нужда. метрото поне води от едно място до друго.
това е паузата между животите ми, казвам си, това е операцията и просто трябва да се изтърпи, обаче, докато се моля да свършат няколкото будни часове на уикенда (защото повечето разумно проспивам, понякога ми се ще да заспя в петък вечер и да се събудя в понеделник сутрин), каква утеха ми е знанието, че в други дни ще духат други ветрове, и колко мога да си вярвам, че това не е животът ми, а просто някаква пауза в него.

децата се абстрахираха

2010-02-25T15:17:00.009+02:00

мъртвите музиканти

2010-02-24T19:45:00.005+02:00

Плаче тромпетът за онази смърт,
която оставя сметките неплатени,
чиниите неизмити,
песните недописани,
оставя приятелите със скъсани струни
и плачещи тромпети.

Хълца тромпетът за онази смърт,
с която застиват смеховете,
а мъртвият потъва изведнъж,
не знае още, че умира,
съвсем без да иска.

Пищи тромпетът за онази смърт,
в която е разбрал,
че няма да изплува,
че така непреднамерено ще свърши всичко -
с удавяне,
но всъжност заклано по средата.

***

Той направи едничкото правилно нещо -
умря на сцената
прожекторите бяха светлината в края на тунела,
а публиката виеше от завист,
прецакана -
истинския ъндърграунд е на небето.

друг път

2010-02-19T12:39:00.003+02:00

това е животът, в който не ми е позволено да остана, прашинките в лъчите на една твърде уютна къща, хора полегнали по цветни канапета, зимата, която слава богу се стопява. това е животът, който оплаквах, животът, който ще напусна, за да тръгна с първото слънце по улиците, да си пия чая на покрива на радиото, да правя крачки, пред които стоя парализирана от месеци, стоях като улично куче пред тоя живот, преди да го загърбя и да продължа.
идва ново време, вятърът носи нови облаци и, макар да не съм защитена от бурите, поемам по пътищата им, изоставям зимата, която още няколко пъти ще прави опити да се върне при мен, и тръгвам на някъде. дали ще имам смелост да направя всички стъпки, пред които съм замръзвала до сега - не знам, но вече направих няколко, и тръгнах по друг път.

Гнездото на годините

2010-02-15T20:11:00.007+02:00

гнездото на годините е в пръстите,
загнездват се черупките във ставите,
дните, едва излюпени отлитат,
гнездото на годините е в онзи ъгъл,
който не мога нито да доизмета,
нито да добоядисам,
в панера пълен с ключовете
на вече откраднатите колела,
във запъртъците на стихове,
изгубили контурите си
преди да се излюпят
и ако взема да ги счупя ще се разсмърдят,
а как се чупят стихове ми е добре познато,
защото точно там гнездят годините.

вдовишка баница

2010-02-09T16:21:00.003+02:00

Тогава разбираш –
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на клисавата баница,
която пъхаш във фурната,
фабричното тесто запушва мъката
и гостите на панахидата преглъщат.

Тогава разбираш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
и че ти остава да гледаш само
как дните ти се свиват, изкорубват се
вените застават посинели срещу теб,
ръцете ти сковани в студено тесто.

Тогава разибаш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на клисавата баница,
която, от всичките жени на мъртвия,
ти пред, пред, пред-последната, единствената майка
печеш по равно за него и баща си.

аз си слизам на спирката

2010-02-09T16:20:00.001+02:00

Хората мрат от бяла смърт,
аз ще умра от тиха,
наблъскана в мълчанието ти като в автобус,
заседнал наникъде,
немърдащ между червени стопове и скреж,
по канала, потните пътници разкопчават
черните си палта.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Хората мрат от черна смърт,
аз ще умра от потна,
удавена в мълчанието ти като във блъсканица,
заклещена в жадния ти поглед,
коремът ми се свива от начина по който се натрапваш,
надвисваш над мене сърдит и висок,
изблъсквам желанието.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Точно преди да те погледна в очите
и да ти кажа да се махаш,
не помня какъв цвят са
сини или кафяви,
потни или тесни,
мазни или груби,
пробягвам през погледа ти като през жарава,
изблъсквам си път през мълчанието
и си слизам на спирката.

Жената на хаоса

2010-02-05T21:53:00.005+02:00

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира,
в козите му крака,
в косматия му гръб
в проклетото му чувство за хумор,
което предлага вълнуващ секс.
Грозен е като сатир,
но думите му са силни,
а делата мътни.

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира
във сочния пъкъл,
в богатия му бяс,
във острите му зъби
във голото му теме.
Помислих, че мога да му ушия погубените години,
да му изпека едно топло минало,
да му подредя един човешки живот.

Добри мой, поисках да бъда жената на хаоса,
и осатнах пред прага му.

Петната

2010-02-04T15:11:00.003+02:00

Такива неща тлеят по масата между приятели
трупат се с празните чаши от клюки и смях
капят като стопен целофан в пепелника
точно такива неща.

Такива неща тлеят по масата между приятели
само трябва да внимаваш
кой до кого ще седне, кой на кого със гръб,
кой ще се бави да си допие за да си тръгва сам
само трябва да внимаваш и ще ги видиш.

Такива неща тлеят по масата между приятели
днес не говорят без тикове.
затъват в спорове за литература,
после мълчат и преглъщат горещите капки стопен целофан.

Моментът се събира, набъбва, увисва,
ще се откъсне, ще капне,
ще вземе да си тръгва,
ще вземе да си легне,
във пепелника,
един след друг си взимаме палтата,
оставяме нещата да си тлеят,
момичето затваря бара,
и мисли, че петната по масите които бърше,
са изгорено от цигари.

10 години

2010-01-30T17:19:00.003+02:00

Момент преди да го погледна, не помня какъв цвят са очите му, притичвам през тях като по жарава да проверя - кафяви, не би могла дабъде по-мъчителна тази половин минута. И изведнъж си спомням, спомням си времето, когато никога не знаех какъв цвят имат очите, на хората, които харесвах, защото такова смущение ме обземаше наоколо им, че просто не смеех да погледна, един човек, по-специално, година след запознанството ни, написах в дневника си "черни, очите му са черни! (а косата синя...)" минали са десет години от онзи живот, и от десет години правя купони, с тегави и красиви сутрини в които хората се разпадат над чаши кафе и цигари.

Фиона Апъл казва, че се справяла добре с това да й е неудобно, тълкувайте го както искате, на мен ми пасва. Това е момента, в който ще го прежиея цялото нещо, и край, и няма страшно, а очите му съм забравила какъв цвят са защото това не би ми помогнало. Защото всичко това се плъзна покрай мен. Защото нямаше смисъл от самото начало. Защото така не става.

Десет години купони, десет години пълна лудница... Какъв юбилей само.

нещо старо в тон със сезона

2010-01-23T19:37:00.005+02:00

Бомбардировки

Със човка се забива във снега замръзналият гълъб
и късат на парчета бялото небе птичи крака.
Студът поднася бели смърти върху лед.

Пазете си главите, хора,
бомбардировките на зимата
да не пробият покривите ни.

Пазете си главите, хора,
малки смърти
да не забият човките си
във замръзналите темета
и ноктите си да не вкопчат
във душите ви.

Сурово време като на война
изпъква само важното
студ
нокти
смърт
главата с човката
се слива със снега
лед при леда.

въпрос на тъга

2010-01-14T19:34:00.012+02:00

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти,
те са запазени специално за теб
и непознатите на масата
не са бент за сълзите,
колкото и на гъсто около нас да насядат.

в капана на тетрадката ти,
мелодрамата тече от мен,
размазах ти маркера,
оковани на листа,
докато ни рисуваш, в същата поза, в която седим,
главата ми на рамото ти,
знам какви моменти ще имам да ти давам.

Въпрос на тъга е да изкачвам стълбищата всяка вечер
възможно най-тихо,
да пускам първо щорите, после радиото, после водата,
в хладилника да има само хляб и риба,
стаята да мирише на кучешка храна
и поражение...

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти
те са запазени специално за теб :

Когато хората стават твърде на гъсто между снимките,
сърцето ми се втурва да бяга из ушите,
бучи по синусите,
излиза през очите
и не мога на никого нито дума да кажа.

Когато той слага глава на рамото ми,
главата ми се втурва да бяга,
отказва да стои на същото рамо,
обаче се връща на време да се отръскам от него.

Когато друг слага ръка около кръста ми,
стомахът ми се втурва във всички посоки,
не са пеперуди, а стадо слонове
газираното ще ми излезе през носа.

Въпрос на тъга е винаги да изкачвам в поражение
тихите стълбища
като бито куче,
което си знае, че щом е бито
значи все има за какво...

мръсен месец

2009-12-30T12:57:00.004+02:00

Преди около месец кубинките се върнаха в главата ми, започнаха да ритат побесняха. мислено лежа на тротоара и се гърча, о само да знаехте. онова чувство все едно от вътре съм започнала да гния се върна, развихри се, обърка ми живота в горчиви сутрешни мълчания над кутиите с бисквити, обезумяла съм, и дните в края на декември ме блъскат по-силно от всичко преди. Дните в края на декември не са просто мръсни, те са свирепи, с такава жестокост се нахвърлят върху мен, че ми се ще изобщо да не изпълзявам от дупката си.

Мръсна се чувствам този месец, гадна, непростима, говоря на хората неща които ги пъдят, забърквам се в неща, за които бих осъдила други, и опитите ми да избягам на другия край на Европа не проработват, довлачвам се след себе си и се спипвам в капана още около Будапеща.

Още около Будапеща разбирам какво ми е нужно и колко ужасно ми трябва, i'm needy, i'm needy и всичко това не би могло да е попътно приключение за мен. Още около Будапеща знамч, че ще боли, особено на връщане.

В София преглъщам цялата гадна ситуация, постаравам се да съм максимално зла, максимално безчувствена, но нещата не стават така, и докато наоколо ми се стеле най-тежкия момент от годината нито радиатора нито усилената до топлинен удар електрическа печка могат да спрат треперенето ми. Няма смисъл от всичко това. Някой се е вкопчил в нещо и отказва да види истината, да види че не се получава, че от първия момент между нас се е наместило мълчанието и погрешните нужди и желания.

Час по-късно излизам от къщи, все още тресяща се, увита в най-дебелата си шуба, кучето се държи като дете на разведени родители, гмуркам се в разни жужащи тълпи и предколедни партита, повръща ми се. Някой казва че съм приказна. "Никък не би могъл да ме измъкнеш от моето море от сапун" отговарям и после си тръгвам. Насекомикс са категорични - сега си сама...

Неудобството ми набъбва като огромана вълна, върху която не мога да се закрепя няколко дни дни по-късно. Нормално ли е да се държа неадекватно в ситуации като тази? Нормално е, и моля не ме обвинявайте, никой няма право да изисксва от мен адекватност, когато от главата ми преливат мехурчетата на твърде големи вънения, последна неконтролируема химична реакция след която всичко трябва да свърши, да се неутрализира. Не съм поканена, ще трябва да си тръгвам. Не съм поканена в този живот който съм си въобразила.

Часове по-късно с лека ръка се отричам от някого за втори път тази седмица. Третият път е на връх нова година, леко прекрачил границите на мръсния ми декември. Декември от когото ще трябва да си тръгна, подвила опашка, изгонена, ритнато куче с нечестни очи и навързани нерви.

Всичко това трябва да се преболедува и пикът е в нощта, в която изпращам месеца, годината, десетилетието, София разкъсвана от новогодишната си война, седя на някаква люлка на иван асен и плача, плача и незнам защо, срината, без да се крия, затварям очи и слушам гърмежите, обхваната от някакъв апокалипсис, и кубинките продължават да ритат в главата ми, избухват панелите, застреляни хора валят от балконите, риват се старите къщи наоколо, малки деца сипят автоматни откоси едно срещу друго, адът се е отворил в корема ми...

Януари идва другояче и слава богу...

Нетърпимото

2009-12-06T20:23:00.004+02:00

тя ще стои там в зимната си кожа
сред остра миризма на чужда пот
под белите служебни лампи ще подсмърча.

ще си разчеше нервите на люспи
които като недочакан сняг ще трупат
по многословията на колегите
и междувремено ще се усмихва,
горда, че е способна да търпи.

а нетърпимото, като библейска напаст
ще я полази и ще си оглозга
отвътре пътища под нервната й кожа
за да я гризе вечер,
докато се смее със приятелите си.

петминутка на съдбата

2009-12-03T18:24:00.003+02:00

В пекарната за ядки нахлува паниката
смесват се лешниците с орехите,
захаросаните плодове с фъстъците,
оплитат сметките на цялата опашка...

Трите орисници пекарки се блъскат между рафтовете и
разсипват ядките с треперещи ръце,
като че само преди малко
от пещта си са извадили опечен
ухиленият череп на смъртта.

И сякаш да опровергаят страха на трите баби
стъкларите отсреща изпускат огледало.

what does thios button do?

2009-11-17T15:50:00.004+02:00

притъмнява бързо, все едно е плакало.

размекнала съм се отвътре след поредния чай,
мисълта ми - като слуз от охлюв, Моби ми служи за гръбнак, по светофарите се чака до припадък, безформено и безгръбначно.

от индийските магазини излизат дебели момичета, облечени в синьо, този текст изсвирясва от главата ми, преди да успея да го запиша. смогът чака по светофарите, трупа се. стигам до цикъла с приятели, казвам им, сега ще бързам да си запиша нещо, ще търся интернет преди да го забравя, пък после ще дойда. натфиз го надстрояват - окъпана от залеза грозотия с небе и облаци в прозорците. падат листа, лелите на съседната пейка си взимат отпуски за да ходят на УОСП. говорят на меко, говорят на уасп. докато зареди уиндоуса естествено всичко забравям.

днес сутринта срещнах едно усмихнато лице, проведохме приятно притеснен разговор,казахме си, че ще си се обаждаме, казахме си, че не съм го разпознавала и сигурно пак няма, затова да ми маха, ама много силно.

разни хора от стари компании просто изчезват за мен - забравям им физиономиите съвсем буквално, и след един момент никога повече не ги виждам, а те си мислят, че се правя и от учтивост не ми махат. така ми изчезват хората.

вървя си в задушаващо топлия следобед, гледам залезът, който още се мотае из оранжевите дървета, слушам софия, която плейърът не може да заглуши, промъквам се през тълпи, които ми се ще да прегърна.

неделята беше ужасна, представих си, просто да заспя и да се събудя в някой друг ден. необяснимото ми отвращение от живота беше толкова силно, че когато стигнах до тъмната стаичка, най-нормално ми се струваше да повърна в плика с бюлетината и така да я пусна в урната. станах в три след обяд, въпреки, че се бях събудила в осем. легнах си в десет вечерта. единственото търпимо преживяване този ден беше возенето в метрото. цял живот бих се возила в метрото. може би трябва да стана контрольор?

вечери наред заспивам с дрехите, завита със спален чувал, понякога даже зъбите не сколасвам да си измия. вчера сутринта, обаче се събудих от много смешен сън - бях се снабдила с една гилотина, стоеше на пода в "кухнята" канех се да си отсека главата с нея, за да нанеса някакви козметични корекции на врата си. плана беше да стоя много кратко без глава, после да я поставя обратно - а вратът ми някак да стане по-дълъг от това. обмислях как точно ще стане номера, но ме достраша. прецених, или си внуших, че гилотината е дефектна, че ще взема сериозно да се нараня, и ако не успея да си поставя главата обратно на време,може дори да умра от загуба на кръв. по-добре да изчакам някой да ми помогне, или да си оставя врата на мира? нищо ми няма на врата, решавам малко по-късно, когато панталонът ми се превръща в пола за фламенко, с която маниакално се въртя. после се будя с мисълта, че съм си кифла и толкоз.

днес ще успея да напазарувам. няма да се разпадам. хората са разкопчали зимните си палта и се мотаят по градинките. палтата са им целите в копчета.

хората имат копчета на най-невероятните места.

източен вятър

2009-11-09T16:14:00.004+02:00

Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.

Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.

Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.

Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.

Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.

Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.

Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.

Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.

Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.

В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.

история от друг свят

2009-10-27T15:04:00.006+02:00

И е време вече да излея всичките си преживелици от самотраки някъде, примерно тук:

Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.

От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.

Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.

Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.

Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.

На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.

Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.

Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.

Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.

Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.

следващите дни в следващите дни