Живееш на сляпо

Да си човек - да кажеш 

за къде растеш, 
за къде покриваш празнините, 
за къде се вкопчваш в ледената кал?

Да си човек - да кажеш 

под земята е домът, 

убежището, в което да се свиеш 

и да преживееш настъпващия мрак...

 

Ма, то, какво да преживяваш?

Да те няма, да заспиш, 

да не помниш, да не го живееш.

 

Да си човек - ще се откажеш, ще се предадеш,

направо ще изчезнеш.

А ти - тревичка избуяла след дъждовете на ноември, 

чисто нова светиш под черното небе.

лекуване със облак

отново посрещам облекчението, 

че ноември има край на ветровития хълм

над мен свистят перките на бялата турбина

кръжи мишелов

в изруселите треви

все по-ниски пред тичащите ни деца

се заплитат облаците ни

настъпваме ги за опашките 

есен след есен

изгорялата гора посяга към живота

докато ни няма

друг e светът отгоре

съгласява се от облака си

кучето, което преди лежеше на покрива на ресторанта

в мрака на изоставената баня

студът се кълби

навън от кожата ми

немогадасмогнанаскоросттаскоятоизниква тревата       

                                                                                                   напролет

        една     след    друга     избухват

                                                                  джанките

RELAX

     „До всеки, който има нужда да прочете това:

откачи раменете от ушите си,

отпусни челюстите,

отлепи езика от небцето си,

relax“ - интернет мем

И тази нощ:

задушена в потното петно

заклещена в скелета си 

опитвам да спра да скърцам със зъби.

От възрастта е,

опитвам да се успокоя.

Не тук, някъде другаде, падат бомби,

не тук, някъде другаде, свършва светът.

Задушница

 Не е чудно че всеки има стихотворение за мебелен магазин

В бавна и тържествена процесия преминаваме през музея на образцовия живот.

Навън пороят прелива с тихо уважение.

Магазинът се изпълва с усещане за край.

Следваме стрелките на последния си път.

Леглата -

красиво оправени, бухнали, рохкави ноемврийски гробове:

да излезеш от строя,

да легнеш,

да се завиеш,

да се оплачеш и прежалиш.

Подритвам първи кестен

Таман забравя, че времето тече,

и щъркелите се събират над главата ми...

Ако загубиш някого на връщане от фотото

Светът e издърпан изпод краката ти,

увисваш в открития космос в безтегловност,

няма къде да се опреш, от кого да се отблъснеш,

вече не можеш да се ангажираш с нищо,

най вече със себе си.

Коя е оная там долу

в тъмното антре,

която чува другите да хлипат? 

Тя не смее да си влезе 

и да научи новините.

В стиснатия ѝ юмрук потта съсипва 

паспортните ѝ снимки, 

на които все още го е имала.

В мрака на антрето

краката ѝ се отлепват 

от земята 

и полита.