Задушница

 Не е чудно че всеки има стихотворение за мебелен магазин

В бавна и тържествена процесия преминаваме през музея на образцовия живот.

Навън пороят прелива с тихо уважение.

Магазинът се изпълва с усещане за край.

Следваме стрелките на последния си път.

Леглата -

красиво оправени, бухнали, рохкави ноемврийски гробове:

да излезеш от строя,

да легнеш,

да се завиеш,

да се оплачеш и прежалиш.

Подритвам първи кестен

Таман забравя, че времето тече,

и щъркелите се събират над главата ми...

Ако загубиш някого на връщане от фотото

Светът e издърпан изпод краката ти,

увисваш в открития космос в безтегловност,

няма къде да се опреш, от кого да се отблъснеш,

вече не можеш да се ангажираш с нищо,

най вече със себе си.

Коя е оная там долу

в тъмното антре,

която чува другите да хлипат? 

Тя не смее да си влезе 

и да научи новините.

В стиснатия ѝ юмрук потта съсипва 

паспортните ѝ снимки, 

на които все още го е имала.

В мрака на антрето

краката ѝ се отлепват 

от земята 

и полита.

Вътрешен живот

Тези от нас, които на въпроса "Защо съм тук?" отговарят с "Къде?"
не са познали гнусно-примамливия аромат на изгнил картоф,
не ги притеглят топлите шаващи телца в гнездото,
не чувстват плътта на земята като подслон,
не участват в мръсната сила на множеството.

Те понякога застиват в коридорите хипнотизирани от своята възвишеност.
Настояват да се спазва добрия тон,
въпреки обстоятелствата.

Задават още такива въпроси:

Защо дълбаем в стените, ако няма да ги бутаме,

до кога ще живеем във гнилост,

редно ли е да изяждаме мъртвите си,

може ли вече да спрем да тичаме...

Ние останалите бързо ги подминаваме,
подплашени от собственото си ехо между вода и сводове,
готови да разкъсаме спътника си заради непремерен жест.
Зад нас се стрелкат и ни стряскат дългите ни голи опашки -
единствен наш естествен враг.

Какво загубих

понеже никой не ме пита

"кое е това, по което жалееш"

и по всичко изглежда нямам поводи за скръб

чакам реда си опряна на стената

и обвинявам полените за подутите очи

пред всеки, който всъщност не е задал въпроса.

всеки ден ежедневието трябва да се извърши

да се доведе до край

минутите да се изчакат

думите да се насочат правилно, миролюбиво, разбираемо,

часовете да се изпълнят според задачите.

думата "трябва" трябва да се доведе до край.

понеже никой не ме пита

"защо си гневна"

забравям да говоря.

това, което припознавам като ярост

е загубата на нещо, чието име не си спомням, 

но изглежда съм имала и изглежда съм искала.

понеже никой не ме пита 

"защо не спиш" 

в леглото слушам раздрънканото си сърце, 

дишам и броя, подсмърчам в тъмнината.

разделям се със себе си

оказва се далеч по-лесно, отколкото съм си представяла, 

изглежда че нещата, 

от които си мислех, че съм направена, 

отдавна са изпопадали по пътя

не знам сега кой ще дойде,

не знам кой ще дойде да те вземе от училище...

Докато търся нещо, в което да повярвам

Не знам как да оправдая зейналата нужда от обещание.

През пет минути отварям сайта с прогнозата за времето -

дано за утре има слънце,

дано за утре има супа в стола,

дано отново пуснат нещо на промоция.

Кажи ми, че лалетата ще цъфнат,

че бързолетите ще се завърнат,

че и това ще свърши ми обещай.

Представи си, цял живот мислех,

че с вярата си хората търсят някой външен да ги съди,

да изисква,

да трябва да заслужат любовта му,

да ги заставя да се доказват като праведни

или поне да се разкайват.

Времената, в които съм живяла, явно не са били твърде интересни.

Обещай ми, че ще случи нещо хубаво,

че ще престанат да умират хора,

че ще престанем да воюваме,

че този свят няма да свърши пред очите ми,

няма нужда дори да се изпълни,

само ми обещай.

Аз обещавам, да потърся нещо, в което да повярвам.

Докато чакаме да започне войната

Всеки ден предавам на детето по една трудна дума:

Грубост.

Изтощение.

Самоконтрол.

Компромис.

Изключение.

Щадя.