Докато търся нещо, в което да повярвам

Не знам как да оправдая зейналата нужда от обещание.

През пет минути отварям сайта с прогнозата за времето -

дано за утре има слънце,

дано за утре има супа в стола,

дано отново пуснат нещо на промоция.

Кажи ми, че лалетата ще цъфнат,

че бързолетите ще се завърнат,

че и това ще свърши ми обещай.

Представи си, цял живот мислех,

че с вярата си хората търсят някой външен да ги съди,

да изисква,

да трябва да заслужат любовта му,

да ги заставя да се доказват като праведни

или поне да се разкайват.

Времената, в които съм живяла, явно не са били твърде интересни.

Обещай ми, че ще случи нещо хубаво,

че ще престанат да умират хора,

че ще престанем да воюваме,

че този свят няма да свърши пред очите ми,

няма нужда дори да се изпълни,

само ми обещай.

Аз обещавам, да потърся нещо, в което да повярвам.

Докато чакаме да започне войната

Всеки ден предавам на детето по една трудна дума:

Грубост.

Изтощение.

Самоконтрол.

Компромис.

Изключение.

Щадя.

пропукване на образа

 Това благоговение,

тази възхита пред всеки признак на човешкото,

пред всяко излизане от роля, 

ето сега конните полицаи, скрити сред клоните, 

берат череши

от висотата на кулестите си коне, 

бегачът, коленичи на финала 

предлага брак, покрит до горе в кал, 

царските дъщери от снимката

присядат между две рошави мастии...

ако ме питаш в какво вярвам

в това вярвам

не в природата и не в човека,

не в образа и не в духа,

а там където се пресичат

и се пропукват.

Общи неща

 Сънувах риби, които изплуваха от мътните води - каза.

Сякаш ти беше трудно да се изплъзнеш от образа им.

Имало в него нещо кошмарно, нещо подсъзнателно.

Твърде рано сутрин едва разбирам какво говориш.

Складирам съня ти неразопакован.

На другия ден шараните се издигат през плътното зелено на водата

Блъскат се, отварят розовите си усти към нас в очакване на нова хапка.

Детето изпада в транс, троха след троха, 

сребърните им гърбове проблясват и се потапят в мазната вода.

Няма нищо страшно, 

виж, 

те се издигат,

изплуват с хладно рибешко любпитство,

настояват,

нямат никакъв страх 

позволяват да докоснем люспите им.

Това което изплува, не е кошмарно, не е подсъзнателно,

само е нещо ново

и е нещо общо.

Почва

Не че нямам почва под краката си,

аз самата съм се превърнала във почва,

върху която препуска времето и тъпче.

Едва посмяват да се покажат кълнове.

Дните са съсипващо дълги,

Годините стряскащо кратки.

Трупам се в процепите, трупам

въпроса вчера ли беше това?

Само вчера ли беше това?

Докато някой ден една жена с лопата 

не ме остърже от цепнатините,

не среже корените,

и не изсипе, каквото е спасено, при цветята.

Острието на лопатата разделя

времето никога няма да свърши

от почти сме накрая.

Остава неизметената почва.

Тук по сценарий детето трябва да попита:

Почва ли? Какво започва?

Опитам да натъпча насила думите в устата му.

Дете ли? - пита времето - Какво дете?

Постоянство

Не се обаждам вече, защото не се случва нищо за разказване.

Извън световните промени в новините,

дните се редят мълчаливо на опашка, на разстояние от мен.

Добре че не живея за нещо ново всеки ден,

казвам си,

отдавна щях да съм умряла...

Най важното от сутрешните новини -

половин минута марсианска тишина

във микрофона на робота "Постоянство".

Реших да направя списък (tbc)

Неща, за които си струва да плачеш:

Бившата звезда, която пее любимата ти песен в кухнята си, заобиколена от пет деца.

Книгата, в която като приятел присъства мъртвец.

Гласовете на Саймън и Гарфанкъл, които се сливат и разминават.

Лошото настроение на Петсън.

Последното ъгълче море на заминаване.

Сериозността на детската игра.

Звездната карта на нечий гръб.

Снимката на баща ми като войник.

Ароматът на липи, който надвива дъжда.

Някои видове облаци.

Мигът, във който слънцето се подава между антените.

Вятърът в антените.

Някои сцени от филми, които носиш докрай.

Гласовете на тълпата, когато се слеят.

Китарите в космоса.

Мракът, във който Есбьорн Свенсон е разбрал, че няма да изплува.

Ритъмът на тополите край пътя.

Любовта към хора, които не познавам, но са ми близки.

Ятата от врабчета, които обикалят в кръг, без да се сблъскат едно с друго.

Вътрешните дворове на София.

Миризмата на орехов сладкиш.

Космите на кучето ми, набити в одеялата.

Карането на колело в дъжда.

Мечтата, изпълнена твърде късно.

Всяка поява на делфини.

Дъха между думите.

Мушиците в кос лъч светлина.

Неща за които не си струва да плачеш:

Тревогата че плачеш за такива неща.