вторник, 13 април 2021 г.

Почва

Не че нямам почва под краката си,

аз самата съм се превърнала във почва,

върху която препуска времето и тъпче.

Едва посмяват да се покажат кълнове.

Дните са съсипващо дълги,

Годините стряскащо кратки.


Трупам се в процепите, трупам

въпроса вчера ли беше това?

Само вчера ли беше това?

Докато някой ден една жена с лопата 

не ме остърже от цепнатините,

не среже корените,

и не изсипе, каквото е спасено, при цветята.


Острието на лопатата разделя

времето никога няма да свърши

от почти сме накрая.

Остава неизметената почва.


Тук по сценарий детето трябва да попита:

Почва ли? Какво започва?

Опитам да натъпча насила думите в устата му.

Дете ли? - пита времето - Какво дете?


четвъртък, 25 февруари 2021 г.

Постоянство

Не се обаждам вече, защото не се случва нищо за разказване.

Извън световните промени в новините,

дните се редят мълчаливо на опашка, на разстояние от мен.

Добре че не живея за нещо ново всеки ден,

казвам си,

отдавна щях да съм умряла...


Най важното от сутрешните новини -

половин минута марсианска тишина

във микрофона на робота "Постоянство".

сряда, 10 юни 2020 г.

Реших да направя списък (tbc)

Неща, за които си струва да плачеш:

Бившата звезда, която пее любимата ти песен в кухнята си, заобиколена от пет деца.
Книгата, в която като приятел присъства мъртвец.
Гласовете на Саймън и Гарфанкъл, които се сливат и разминават.
Лошото настроение на Петсън.
Последното ъгълче море на заминаване.
Сериозността на детската игра.
Звездната карта на нечий гръб.
Снимката на баща ми като войник.
Ароматът на липи, който надвива дъжда.
Някои видове облаци.
Мигът, във който слънцето се подава между антените.
Вятърът в антените.
Някои сцени от филми, които носиш докрай.
Гласовете на тълпата, когато се слеят.
Китарите в космоса.
Мракът, във който Есбьорн Свенсон е разбрал, че няма да изплува.
Ритъмът на тополите край пътя.
Любовта към хора, които не познавам, но са ми близки.
Ятата от врабчета, които обикалят в кръг, без да се сблъскат едно с друго.
Вътрешните дворове на София.
Миризмата на орехов сладкиш.
Космите на кучето ми, набити в одеялата.
Карането на колело в дъжда.
Мечтата, изпълнена твърде късно.
Всяка поява на делфини.
Дъха между думите.
Мушиците в кос лъч светлина.

Неща за които не си струва да плачеш:

Тревогата че плачеш за такива неща.


вторник, 21 април 2020 г.

Ще трябва да спра да събирам найлонови торбички

Кучето ми вече няма тяло.

Вървя през парка и усещам как върви след мен.
Не чувам ноктестите й крака,
не чувам дишането й, което напоследък не беше никак чисто,
не я усещам,
не подръпвам каишката, когато спре за да подуши нещо,
не се тревожа дали я изморявам.
Можем отново да вървим една до друга.

Преди години
кучето ми престана да ме слуша.
Кучето ми престана да ме чува.
Най-накрая 
правеше точно каквото си поиска.

Нещо отмъстително във мен се радваше на тази нова нейна свобода.

Човекът без куче


Човекът без куче се буди всяка нощ от липсата на сумтене, хриптене, кихане, хъркане, смъркане.

Човекът без куче се ослушва за дращещите по паркета нокти в тъмнината.
После стиска очи много силно, да стане още по-тъмно...

Човекът без куче не може да се разпознае във тази тишина.

Човекът без куче изхвърля всичко за да забрави
човека без куче.

Слага снимки за да си спомня.
Човекът без куче понякога се разхожда в парка за да гали чужди кучета 
и да гледа слънцето свито на кълбо между мъглата и голите клони.


Човекът без куче повишава тон.

Човекът без куче повишава тон!
човекът без куче повишава ТОН!
ЧОВЕКЪТ БЕЗ КУЧЕ ПОВИШАВА ТОН на детето без куче което не се подчинява като куче.

Детето без куче вярва че кучето е на небето,
пита за ново.

Същото да е като старото.

сряда, 8 април 2020 г.

Гръмотевица - море


Цяла нощ местиш камъните блъскаш ревеш въртиш се на сън риташ ме

повръщаш на плажа боклуците
които ти издавах насила

някакви идиотски цветя продължават да цъфтят
вятърът ги събаря
изправят се
пак ги събаря пак се се изправят
всичко се мърда
всичко се мести

само облаците на небето отказват да допуснат слънцето
цял ден е нощ
цяла нощ е нощ

като прескачаш фара гръмотевица - море, 
внимавай да не се разпориш.

събота, 25 януари 2020 г.

Легло

Синът ми и и приятелката му играят на "мъжко и женско":

голямото легло е разделено по средата.
Редят армиите си по ръба.
Тя слага бластер.
Той пистолет.
Тя кемпер.
Той хипарски микробус.
Повечето кегли отиват в нейната половина.
При него се търкаля блузата с тигъра.
Тя има октопод, сърце и четири очи.
Той жираф, сърце и ягуар.
Конят е при нея,
стетоскопът при него.
Той е по шорти.
Тя по гащи.
Обръщат фанелките си и ги пълнят с предмети.
Изобщо не ги чувам да говорят,
явно всичко се върши мълчаливо.
Събличат се.
В неговата половина - смъртта.
В нейната - раздялата.
Там където се допират двата матрака е захвърлено мечето -
Това е тяхното бебе.
Ти си бебе казват и го ритат по пода с босите си крака.
Дълго се прегръщат за лека нощ.
Той крещи по стълбите след нея, гол до кръста.
Парата излиза от устата му.
Колко ще му липсва.



Не ми се спи още, казва,
И веднага заспива.