петък, 25 април 2014 г.

Нощем

Гигантската машина
прекосява града на части,
каквито никога не сме виждали.

Около един
движението спира,
сините светлини се блъскат в дъждовните завеси
като оплетени врабчета.
Жълтите светлини се плисват по таваните на спалните
като разлят бензин.
Съседите се събуждат в треперещите си легла,
но не поглеждат през прозорците.

Шествието преминава по улиците с тих космически тътнеж.
Пияният мълчаливо отдават чест.
Видял е нещо непонятно
като семената,
които се протягат под пръстта.

сряда, 16 април 2014 г.

Непознатият

Докато гледа през прозореца как от апартамента на съседите една след друга се сипят дъските от разбитото дюшеме, Ели осъзнава, за пръв път, че предметите не падат на земята в момента, в който ги пуснеш. Падането не е мигновено като телепортацията и телевизията, падането изисква време, понякога достатъчно за да се произнесе цяла дума или няколко мисли да минат през главата ти. Пробва да види какви мисли може да минат през нейната, докато дъските падат, но не може да се съсредоточи заради непознатия.

Той стои под прозореца й и почти не мърда, но сигурно знае, че Ели го гледа. Мъжете не бива да се гледат, иначе усещат и се усмихват с половин уста. Гредите от дюшемето падат с трясък съвсем наблизо, точно зад двуметровата ограда, която разделя двора. Иска й се някоя дъска да може да се отклони от и без това извития си и неправилен отвес, да прелети над оградата и да го удари по главата, покрита с хартиена рекламна шапка на една от новите партии.

Ако непознатият влезе и се качи по току що измитото от нея скърцащо дървено стълбище, ако чуе дъха му пред вратата си, ако той почука или позвъни, тя няма да знае какво да направи - дали да отвори, или да се натика едвам-едвам под леглото на Баба и да затаи дъх, доколкото може. Баба й няма да каже нищо, защото тя вече само лежи и понякога се задавя. Непознатият някак ще си отвори, и тогава Ели ще трябва да лежи под леглото съвършено тихо и неподвижно, за да не я чуе той.

В такива моменти изключително важно е да не кихаш. Ели е сигурна в това, хората под леглата ги хващат, когато кихнат, а тя не е мела отдавна и сигурно отдолу се е натрупал много прах. Не й е ясно какво става, когато те хванат, но Маминка често я предупреждава за това и Ели се усеща като последната матрьошка в редицата - плътна маса, която не се разделя на две, и от която нищо повече не можеш да извадиш. Маминка не е доволна от появата й и обвинява непознатите мъже.

Непознатият, обаче, не изглежда опасен. Дори от прозореца Ели може да прецени, че е по-едра от него. Не вдига поглед от телефона си.

Тя за малко се отдръпва от прозореца в антрето и превърта ключа още два пъти. Когато поглежда отново, непознатият все още си е там. Ели се запитва каква мисъл ще има време да си помисли, докато саксията да пада върху главата му.