петък, 23 ноември 2007 г.

Сбогуване

На гарата не е учтиво да се смееш.
Жестока бяла светлина смразява церемониите по раздялата.
Но, все пак, необяснимо,
когато се качи на влака,
лицето й сияеше от радост.

Само по-късно,
когато за последно през прозореца
я блъсна миризмата на Любляна,
не издържа и се разплака -
в полето зад оградата
той бягаше от гарата и влака
през глава
и без да се обърне...

Небето над София

Съвсем безсмислен е градът без теб,
съвсем безпочвен,
построен на някакви измислени твърдения,
че ако август е, то ние сме щастливи
и ако е септември - ще ходим на море.
Ноември ще го разклати сериозно,
декември направо ще го срине.

Над Александър Невски
през облаците се провира самолет
и си представям облаците по между ни,
бутафорните градчета
просто са нарисувани под самолета,
парцали пара разкриват
станиолените езера.
Един час път
и два - луминисценто чакане.

Времето не може да реши
да вали или да спре,
или да спре да вали.
А щом се прибера във къщи,
над чашата си чай ще дъхам
и ще си спомням през мъглата вън
как в облаци от пара някога,
наведени над чашите си чай,
безпочвено направо и безмислено
безкрайно сме се смели,
като река и като небеса,
които също като тебе липсват в този град.

парчета

вампир

не обиците й хареса,
а бясъците,
които падаха по щията й -
алени капки.

прибой

летим по слънце
но, виж, под облаците
звездно небе.



по-високо

върху крилото,
точно под прозореца -
човешка стъпка.


по-близо

от небесата
всеки бял облак е връх
снижен над дома.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

/с/нега

Пак съм затънала в Коко Роузи и някакво нежно и снежно стихче на Робърт Фрост, облаци от коси и вълчи усмивки, лек страх, пред плюшените мечета ме побиват тръпки, и добре, че са сетрите да ми пеят с кристалните си гласчета в тази биг тайм нощ, когато самолета и Ирландия приближават, и бързането преди всяко малко пътуване, едно усещане такова, сякаш задължително един етап трябва да се приключи преди следващото заминаване, неща да се довършат, като се върна ще съм нова, да изпера, да посънувам някого, защото после ще се е променило всичко.
Дали все още чакам нещо външно да промени живота ми, нещо да преобръща, портите на пътуването да погълнат едно, а да изплюят друго, да съм забравила до двайсети всичко. Днес си спомних един глас. Обичан глас. Звучеше толкова тревожно по телефона. Гласовете са важни, главата ми е пълна с различни тембри и интонации - децата от Елхово, хората в Хамбара, някой надвиква музиката на купона у Ронката, панаира и ужасната рецитаторка от филма за Странджа, Средкова, Атина (знам, че ви познавам, не знам как, но съм чувала гласа ви), голите гласове на Коко Роузи, и Емилиана Торини, Йордан Евтимов по радиото, сяда, сяда, кънивал... Отначало помислих, че това е третолична заповед, която някой сам си дава. И тези дни като сядам си казвам сяда, сяда.
А тази музика е наситена с толкова смътна, неясна, неудобна любов, копнежи гузни, клаустрофобично ми е тея дни и нищо на никого не искам да казвам. Всички се познават. Всички помнят какво им казват. Думите не могат да потънат в бездната, делата не се забравят, и за това ли така ми се пътува, искам да бягам, да се махна, да си форматирам живота, миналото да си изтрия. Не че нещо му има, просто е тясно. Всичко е свързано с всичко останало.
Днес прочетох в някаква нетска статия следната дивотия "И така, оказва се че предпочитаме лица, които недвусмислено ни подсказват "Хaресвам те! Какво още чакаш?!" Значи ли това че щом харесваш някого, и той те харесва. Значи ли това, че просто накрая трябва да се науча да гледам в очите именно хората, който най-малко мога, които най-много ме е страх, точно тях, които разкопават и преобръщат всичко за секунди. В главата ми се въртят образи на преобърнати и подпалени стърнища, Тракия, Елхово, рижият огън, въртопите на листата ми, есента ми. И съвсем отделно от това искам да прегръщам някой съвсем друг, докато се разплаче във ръцете ми, без никакви понататъчни намерения.
Бързам да приключа този етап, имам толкова много за вършене, сякаш времето просто не може да бъде овладяно, успивам се и пропускам куп неща - зъболекари, библиотекарки, лекции. Мъча се да изпълня петилетката в шест дни.
Този етап трае шест дни.

събота, 10 ноември 2007 г.

днинаредбезпочивка


Беше събота и слънцето грееше, деня обещаваше, рисувах неща някакви, оказах се в апартамента, който вече не ме дразни. дразнели са ме "интелигентите", дето се събираха там, забраната да се чувстваш у дома си, да си шумен или кален, или дрехите ти да ръсят сняг, седяхме с Цвета и Едно Момиче, на което нещо все забравям името, и Кate и говорехме за Рила, сайтове и акции... После си проверих разписанието и влакът тръгваше в 6 50, и се прибрях да пиша мотивации, да попълвам формуляри, и така до сутринта. (А преди това в петък писах и попълвах други книжа, които г-н Мейлър Димън учтиво ми върнал в събота сутринта за по-прецизно изпращане, та тотално да изпусна срока, а на милата мфранова ет нещо си ком да й скъсам до край нервите, и играх някакъв много неудобен диалог със съседката, та чак ми се разтрепераха краката пред групата)...
В паника и просъница се втурвам към централна, таксита взимам, но кел файда, влакът, разбирате ли, заминал двайсет минути преди обявеното в интернет - и въобще винаги си заминавал в и трийсет според леличката на касата. Цяла нощ не съм спала и директно се разревам покрай някакви полицаи, които точно правят проверка на загубен светлорус турист. Е, не, викам си, сега щеме и арестуват...
Лутам се в седем разбита и недоспала по гарата, при автобусите няма никой, нито инфо, нито нищо, студът ме смазва, сутринта е така тъмна... Рейсът е в десет, влакът в десет и половина. В халите тоалетните не работят. Мушвам се в ейлиънса да си допиша мотивацията, и почти заспивам на компа...
Във влака, естествено възнамерявам да спя, но вече съм отвъд, преминала съм, всички малки градчета са пълни с красиви колела, не мога да млъкна от София до Стара Загора плещя истерично, непрестанно, мъчително, нямам никакъв контрол над нещата, които се сипят от устата ми. Едно момиче от Елхово ме слуша с интерес и някакво съвсем неподходящо одобрение. Би трябвало да ми каже да млъквам. Пълзят ми някакви сухи горещи петна, температура, недоспиване, парното във влака, недостатъчно кислород в купето, знам ли... Момичето слиза в Пловдив а аз продължавам да плещя произволно с този и онзи, горещя се по политика някаква, и колкото и да се свивам и разтягам в разни посоки по седалката си, не мога да заспя...
В Ямбол слизам тотално замаяна, струва ми се, че съм забравила нещо в купето, задържам влака, паникьосвам се, изпускам рейса към автогарата в тия две минути, и тръгвам пеша за да не го чакам половин час. След двеста метра ме качва весела двойка - ямболка и румънец от Варна. На автогарата блъскат електрически стълб, който продължава да се клати дълго след като колата им е изчезнала от погледа ми. Маршрутката за Елхово, разбира се е заминала току що, всъщност даже съм я видяла като съм слизала от колата... След половин час дремя блаженно в следващата, навън в пълен мрак фаровете пълзят по бялата линия, завоите ме люлеят болезнено.
В Елхово по нищо не личи че е ноември, освен по гъстия дим от хилядите печки, свалям си якето и ръкавиците и се катеря по баира към ПУ-то. Нахлувам по погрешка в някаква детска градина, водя странни разговори с Шаманчето по телефона. Физкултурният салон е притиснат от мрак, хората седят в кръг на две пейки и една безкрака гимнастическа греда, описват как се чувстват, и никак не мога да разбера кой е ученик от помощното и кой част от екипа. Чувствам се най-изостанала от всички. Цветът ми е кафява, защото това е цветът на топлата тъма и сладките сънища. Бербо казва, че цвета му е торнадо. За Фердо разбирам, че не е физкултурникът на училището чак на следващия ден точно преди обяд. Заспивам поне десетина пъти на гредата. Топло ми е, уютно, нищо не може да пробие пашкула на просъницата ми.
В седващите дни правим разни неща с децата - кое точно кога сме правили ми е трудно да възстановя.
Рисуваме покани с най-малките, Стела подготвя хореография с "трудната група", с големите играем клоунади и Шаманчето дръпва една пламенна реч за важността на клоунската роля, и на носа, ама толкова пламенна, че аз още му вярвам и съм готова да я препредавам нататък. Малките биват маскирани на индианци, тропат безконтролно с бамбукови пръчки и трябва да им се крещи. Правим полички от подлепващо. Дракончето Таратам заповядва на лошата вещица да изяде слънцето. Слънцето се свива и трепери. Правя се на пеперуда, после на Архангел Михаил (който ми е дядо). Марков решава че не ще да е клоун, не ще да е клоун с мен, иска да е клоун с някой друг, и с него не ще да е клоун въобще. Разиграваме сцената с пилетата, които взаимно се учат да летят вече за трети път от както съм в тази магистратура. Пиша трескави мейли от местното интернет кафе и разбирам, че срокът, който съм гонила е след седмица и време има. С Дияна говорим до побъркване. Северин обича Надя. Демир пее. Вечер пускаме музика и танцуваме. Ядем в евтини гостилници с огромни порции и водни чаши пълни с вино, които потрисат Радост. Явор се прави па пиян. Стела кара колата, а после твърди, че била като дестка играчка. Правим аперитивки. Става студено.
В деня на карнава разлепяме още малко плакати, отиваме да видим читалището от близо, а в Елхово духа полярен вятър. Човекът който ни развежда по сцената е странен, говори подозрително тихо и нежно. По-късно се връщам до читалището да закача и там от нашите зле копирани постери, и същия тип вади нож пред лицето ми, за да отреже тиксото, което аз в момента съм захапала и късам със зъби. Тихомълком изчезвам към ПУ-то.
Кипи трескава подготовка, децата ги гримират, обличат, организират, преговарят се за последно сюжети и движения, доправят се костюми. (Тази снимка харесва само на мен - има нещо много нежно в ръката която се протяга отгоре, от светлия прозорец към детското лице, начинът, по който Пенка в пълно доверие е затворила очи, сопокйстивето.) Учителките също са се включили в подготовката и в салона сякаш нещо ще избухне всеки момент. Мотае се някакъв тип от булфото и снима. Идват спонсорите. Когато шествието накрая тръгва, осъзнавам колко сме малко дори за шестхилядно, англоговорящо градченце като Елхово. Тарамбуките няма къде да ехтят. Някои хора ни зяпат от дворовете си, но никой не се присъидинява. Става ми едно такова гадно, почти обидено - представях си с абсурден оптимизъм, че след нас от преките ще потече карнавална тълпа, но радкото ни шествие пвече прилича на покана за обеднял цирк - без слонове, коне и тигри, акробати или жонгльори, само десетина клоуна, момиче на кокили, момиче, което върти фалшив дневен огън от панделки, индианци с бамбукови копия, оркестърът постоянно бие туш, обаче нищо твърде вълнуващо не се случва.Междувременно е станало топло и слънчево равнината и празните улици блестят, а децата всъщност страшно се кефят. Очевидно гррандоманията е обхванала само мен.
Чак вечерта загрях, че жената, на която съм пробутала чантата си за да връткам, е директорката на училището, която всички много обичат. Представлението е минало вече, пред почти никаква публика, с чудесно овладяни гафове и пълно спокойствие, с лигня и смях. Отиваме да ядем в дървеното, което най-накрая е отворено, преяждаме до смърт, нито е вечеря нито е обяд, прибираме костюмите от ледения салон и се прибираме да се греем в хотела. Обхванала ни е някаква танцувална лигля, която завършва часове по-късно с разказване на цветисти истории. Шаманчето се оказва от първия випуск на колежа. Диянка се напива приятно. Явор ту спи-ту сънува, но това нему пречи да пуска майтапи.
После е четвъртък, успиваме се, ядем принцеси на главната, печем се на слънце, срещаме три пъти "човекът който въобще не носи анцуг" и някой ден ще стане на разказ и взимаме рейса в един и трийсет. На плиска съм така омаана, че забравям да кажа чао на Дияна и ми става много гадно от това. В къщи трябва да разказвам, а не мога едно изречение да вържа...

Вчера маратонът продължи още по-зловещ. Намерих си халба, наркомани и немци. Ходих на зъболекар почти без упойка. Бях опитно зайче. Немците ги нямаше в десет на попа, така че отиздохме с Елица в хамбара и там бяха Добри и Ясна и тнт, и после на рдто на Ронката Дибилеят напълно ме обезвреди.

Всичко това следва да послужи за оправдание, тъй като днес предпочетох да разходя кучето, да си купя спрей от бриколаж и да отида на зелен панаир, където да се правя на много умна и много разбирач, вместо на училище тотално неподготвена, без никаква презентация, и въобще не разбирач.



(Демир и Марков преди шествието)



А фразите на седмицата са :
"Майка ми е камък"
"Трябват ми само камъни и лайна."
"Елхово е хищно, но София е по-хищна."
"Цветът ми е тайфун, числото ми е хъндрит. фифти фифти. цветът ми е умрял" - всичко от свети дзен пророк Бербо.
"Всеки има различни вкусови качества" - от един келнер и може би канибал.
"Сяда. Канивал. Сяда. Сяда..."