петък, 6 юни 2008 г.

Поройни дни

Мислиш че това вчера беше дъжд? Още нищо не си видял!



Деската крещи и ехти из ателиетата на академията, вмирисани на кале, пълни с гипсова прах, омазани в глина студенти по скулптора се извръщат гузно към калъпите на бъдещите си отливки и мълчат, докато тя се проточва, прекалено се проточва, и да права е мацката, но в ситуации екстремни като тая просто няма нужда на някого да му се чете конско, още повече на Данчето. Данчето много добре си знае. Както и аз. Както и другите скльофани и засрамени членове на крюто, които са дошли да молят за извинение, че това че в пороя са забравили за съществуването на скулптури и постаменти и вместо това панически са прибирали в подлеза всичко, което им падне.



Заклещила съм се в едно мълчание. Какво ще правиш тази вечер. Няма да го има. Появява се и си отива, и докато седяхме под найлона, усетих, че съвсем си е отишъл, че вече няма тръпка никаква и сме просто две клечки довлечени от пороя в някакъв страничен ъгъл на паниката.



Денят така ми е пълен, че сякаш той задръства каналите на подлеза пред ректората. Подлезът се пълни. Качваме снимките на някакво подиумче, Вера казва, че сме цапали леглото на клошаря, но него го няма да си потърси клошарските права а снимките трябва още да не се давят. Преобличам се в подлеза доста безсрамно. Безсрамие ме е обзело в тея дни на задух, дъжд и отчаяние, когато животът ми се е забързал до безкрай, всички нещо очакват и не успявам да държа нещата под контрол.



Първо, обаче, изтрещявам и започвам да вадя боклук от канала, мръсната вода се стича по ръцете ми, вадя огромна купчина боклук, но водата не спира и не спира, някакви хора са се блокирали на Хаджи Димитър, говорим по телефони, снимай го казва Вера, и сочи водопадът по стълбите към парламента, но вече не ми се занимава. Твърде много съм снимала този подлез в този ден.

На другия ден осъзнавам, че реката в която съм бъркала, реката която се стича по рампата, е носила цялата гадост на тая рампа, всички лайна, в които се опитвам да не стъпя, докато бутам колелото си нагоре, натоварено с масички и найлони за злополучната изложба. Тамън го осъзнавам, и зад завоя на рампата се натъквам на един клекнал клошар, който въобще не се притеснява, оставя ме да му викам (срамота! на какво прилича това! - звуча като пенсионерка) и продължава да си сере. Трябваше просто да го риташ, казва Свилен по-късно, но колелото ми беше така натоварено, че дори простото заобикаляне на серящия разклати крехкия баланс на багажа, а ясно е, че именно на тази рампа нищо не бива да пада...



Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!



Днес се изсипа истинския порой, това вчера беше само предупреждение. Докато около краката ми градушката се е топила, докато ръцете ми са посинявали, докато сме стояли в странни пози оплетени в найлони и конструкции бамбукови за да опазим снимките още веднъж, в Надежда вадили хората от трамваите с гумени лодки, а гръмотевиците удряли централни столични светофари. Меги с най-късите панталонки на света газила през реките по улицата и успяла да им измокри крачолите, и, о боже, аз имам бански, който е по-затворен от въпросните шорти...

Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!

Това, което се излива във главата ми в тези 20часови недоспали дни, това е дъжд. Сладкарница Вкусен Свят, това е дъжд. Снимките от началото на Раковски, това е дъжд. Целият емоционален порой, езикът, който се завърна, накрая събуден от превеждането, след очевидно тежкия рестарт от края на април, сутрините, летището утре сутрин, терминалът, на който не съм ходила от шести клас, непредсказуемата бездомна нощ в Рим, и-мейл конските, които съм си заслужила, някакъв неясен страх, че въобще няма да се справя със всичко което натоварих на тесния багажник на велосипеда си, някакво стягане страшно около гърдите ми, днес чаках на опашка, и само докато си представях как губя това време, не го употребявам, само докато си го мислех, сърцето ми щеше да изскочи направо.

Обичам животът ми да е бърз, но това е прекалено...

сряда, 4 юни 2008 г.

Х.Л.

По дяволите, тази песен, и как въобще съм очаквала да излезе нещо, от история започваща с тази песен...

Вчера имах особена вечер-нощ-сутрин, съзаклятнически погледи с Диди, докато не идват разните Дидовци и Данита, Диян е помъкнал красивия си черен бас, всички обичат китарата ми, на която все още не мога да свиря.

Затъваме в някакъв особен разговор с Митя. Май просто ни е приятно да слушаме гласовете си в тъмната борисова. Другите ръшкат напред окрилени от мисълта за коза, който ще свият у нас, терасата ми, китари, Юра прескача оградата на стадион българска армия и иска да спи там, не можем да го разубедим, и не можем и да го викнем отново, когато малко по-нататък виждаме трима скинари да правят същото, да прескачат в стадиона, и ако го викнем той ще се покаже, те ще го видят и може би смажат от бой - самотен риж чуждестранен растаман в Техния стадион.

Нощта е китари, гръндж песни за акустички и мятане на погледи. Заспивам по светло и след час ставам за да се превърна в дамичка и да отпраша по задачи. Котката на Михаела и Влади развила шизофрения и била пратена на село, Михаела се чувства предателка, но те котките са си същества от друга реалност и кой може да отговаря в крайна сметка?

Бягам от срещата на рила търся Кремена и Боян. Испанецът иска да кара колелото ми. Отива да говори с пет-шест момчета и се връща с "Благодаря ти, че ми даде колелото си да свалям мацки".

Кремена е цялата дъжд и смях, и омекотител, седим и се смеем, обсъждаме живота, блуждаем из квартала, и всичко омекотява, но когато се връщам в къщи все пак откривам песента, и се оказва, че има толкова смущаващ, смущаващ клип, а текста, ами текста обяснява много неща...

Малки недоспали открития.

На добър час Словенци. Така и не успях да ви обясня защо така обичам Любляна и дъжда.