Има две кучета на име Райчо. Второто е дакел и е крайно неприятно. Изпикава се върху раницата ми и къса нервите на Хъси.
Седя на пейка между Миро и ужасния му братовчед, който нещо е омекнал, натъжил се е, станал е мил и учтив и така май още от историята с Марина. Ново превъплъщение на някогашния "Борис-ужасни". Не ми е вече неприятен дори. Държа се учтиво и внимателно от няколко месеца. Внимавам да не събудя демонът, който, сигурна съм, дреме в него.
Миро иска и рижия пес да препикае раницата ми. Борис мълчи, мълчи тежко и печално, а аз си мисля, мисля си, че с тези двамата ме е събрала някаква интимност. Защото агресията също е интимност нали, когато двама души се мразят така искрено, когато някой заплашва някого, когато някой някого иска да пребие, това са едни такива силни и помитащи чувства.
После на лодки идва едно момче в жълта тениска. Едно от онези момчета, които куките биеха, когато нас ни биеха скиновете на лодки. Момчето, което тъкмо било станало на 18 и за това само него арестували. Разказваме паралелните си истории, истории, които не се засичат никъде, истории, които ни мъчат след три години, все още, разбирате ли, защото насилието е интимност, защото скинове и куки са нахлули без да питат във животите ни, докоснали са ни пагубно, променили са ни, станали са част от историята ни.
Не знам как се казва момчето, но историята му е нетърпима, протяга ръце към мен, разказва я за трети път, как мен са щели да ме набият куките, които съм викнала за помощ, как съм им крещяла, как него го арестували заради мен едва ли не (все едно аз съм му казала да свива козове, плюс че това не бяха куките, които ние повикахме, нашите дойдоха с три часа закъснение, редя оправдания на ум, защото все още не съм се отърсила от вината, вината че съм се заяла с един от скинарите преди произшествието, вината че всички други бяха бити,само аз останах недокосната между хвърчащи юмруци, кръв и зъби, че същият скинар се наведе над мен и ми обясни, че мен нямало да ме набият щот "си пичка" и ме щипеше по бузата, докато аз се бях навела над непознатото момче с разбит нос, дошло да ни защити, и че не от разтворения на две като книга нос ми се повръщаше, и не от миризмата на кръв, а именно от това докосване, от това незаслужено пощадяване, само защото Надя беше изхвърчала по-бързо от мен към бокса на другия огромен скинар, и обратно, на два метра с пукната челюст, придружена от моите писъци, докато клечах над случайния героичен пънкар с нос разтворен като книга, пощадена и съответно омърсенау, и замръзнала от страх. Това е вината която нося, искам да му кажа. Не ми вменавяй друга. Не ми вменявай някаква интимност, само защото преди години сме се засекли в една кошмарна нощ. Но той не ми дава да разкажа моя край на историята. Повтаря до безкрай как куките го били, как само него, защото само той бил над осемнайсет. Как и мен щели да набият.) Изпитвам такава нетърпимост към това момче, че ме заболява главата, три пъти ставам по средата на изреченията му и три пъти бягам при Геника за по пет минути. Момчето с жълтата фланелка продължава да стои при Миро, който може би все повече се вбесява от дезертьорството ми. Отново отказвам да приема моята част от ужаса. Оставам невредима между юмруците. Измъквам се. Незаслужено както и в онази септемврийска нощ.
Качваме се нагоре покрай Мария Луиза, стъпките на Миро са гневни и широки, параноично ми се струват обвинителни.
петък, 30 май 2008 г.
четвъртък, 29 май 2008 г.
необосновано
и необяснимо пред пощенските ни кутии някой е оставил две попрецъфтели рози, една бяла и една червена, и клон от един дребен цъфтящ в бяло и силно благоухаещ храст. там където седи букетът, би могъл да е за който и да било в къщи, или пък за някоя дама от фирмата на долния етаж. и ужасно ми се иска да е за мене,и да го взема и натопя в някоя ваза, защото вече бавно е започнал да увяхва, и мирише още по-силно от това, но не посмявам, ами ако не ми се полага?
и после сядам на пейката, и изведнъж се чувствам сломена, трябва да престана да обикалям парковете, с надежда да срещна случайно някой, който съвсем не случайно не иска да ме среща, трябва да престана да очаквам и мечтая, да си въобразявам, че букетите непременно са за мен, да си въобразявам, че три повяхващи цветя в двора ми въобще са букет, а не примерно случаен резултат от лятната резитба на храстите в двора ми... има ли лятна резитба, май ги режат на пролет, а и когато ги режат не трябва ли да има много повече отряхани клонки и цветове?
една есен чичовците на заимов зазимяваха розите, отрязаха всичките цветове и пъпки и щяха да ги хвърлят на общата купцина боклук, ако не ги бях събрала аз. ставаше студено, върнах се в къщи с най големия букет, който някога съм имала, трийсет и няколко рози в различни фази на цъфтежа, всякакви цветове и размери. по пътя трябваше да го прегръщам като бебе.
седя сломена на пейката в двора, чакам кучето да се върне от посещение при любимия си вързан каракачанец, финк пее в ущите ми, и рева, съвсем безпричинно и необосновано и непонятно, рева поройно и незнам защо, светът е застинал, непоносим и красив, все едно играя сцена пред самата себе си.
вчера, вчера беше за вчера с истеричните ни смехове, кремена изгонва агента, и с него си тръгват миро и радко, трябва да ги върнем с телефонно обаждане, очите на жани стават все по-големи, скарвам се с гадния близнак, изливам на главата му всичките си вътрешни лайна, станала съм истинска драма куин, но докато някой стои прав скрил глава зад един клон и може би гледа право във мен се държа съвсем прилично. е, може би смехът ми е малко твърде шумен и фалшив.
- за какво говорите, момичета?
- за дрехи. а вие, момчета?
- за футбол... - вещо такова имаше във трейнспотинг или ейсидхаус вече забравих...
играчка - плачка
и после сядам на пейката, и изведнъж се чувствам сломена, трябва да престана да обикалям парковете, с надежда да срещна случайно някой, който съвсем не случайно не иска да ме среща, трябва да престана да очаквам и мечтая, да си въобразявам, че букетите непременно са за мен, да си въобразявам, че три повяхващи цветя в двора ми въобще са букет, а не примерно случаен резултат от лятната резитба на храстите в двора ми... има ли лятна резитба, май ги режат на пролет, а и когато ги режат не трябва ли да има много повече отряхани клонки и цветове?
една есен чичовците на заимов зазимяваха розите, отрязаха всичките цветове и пъпки и щяха да ги хвърлят на общата купцина боклук, ако не ги бях събрала аз. ставаше студено, върнах се в къщи с най големия букет, който някога съм имала, трийсет и няколко рози в различни фази на цъфтежа, всякакви цветове и размери. по пътя трябваше да го прегръщам като бебе.
седя сломена на пейката в двора, чакам кучето да се върне от посещение при любимия си вързан каракачанец, финк пее в ущите ми, и рева, съвсем безпричинно и необосновано и непонятно, рева поройно и незнам защо, светът е застинал, непоносим и красив, все едно играя сцена пред самата себе си.
вчера, вчера беше за вчера с истеричните ни смехове, кремена изгонва агента, и с него си тръгват миро и радко, трябва да ги върнем с телефонно обаждане, очите на жани стават все по-големи, скарвам се с гадния близнак, изливам на главата му всичките си вътрешни лайна, станала съм истинска драма куин, но докато някой стои прав скрил глава зад един клон и може би гледа право във мен се държа съвсем прилично. е, може би смехът ми е малко твърде шумен и фалшив.
- за какво говорите, момичета?
- за дрехи. а вие, момчета?
- за футбол... - вещо такова имаше във трейнспотинг или ейсидхаус вече забравих...
играчка - плачка
четвъртък, 22 май 2008 г.
сряда, 21 май 2008 г.
Нова сряда
От онази сряда преди по-малко от месец, когато артистично се приземих на глава животът ми съвсем се обърна. Летят апликации, изпускам срокове, влюбвам се, и после се приземявам пак на глава, купувам самолетни билети, хиля се до безкрай, става все по-горещо, все по-горещо, все по горещо, от тъмното се появява Асячанева за да заяви, че не можело аз така да съм толкова черна, (тя щастливката, която има бяла кожа и оранжева коса) и някакви важни усещания, желания за хепиенди ме гонят... Като :
Искам всички, които по някаква причина се карат или мълчаливо не се търпят тая пролет, да се сдобрят.
Искам Калина в никакъв отпуск по майчинство да не излиза, защото тъкмо започнахме да се надушваме.
Искам и моите възли да се разплетат.
Да си запиша записите, да си купя билетите, да си изкарам курсовете, да стане лято официално, щом вече се е промъкнало. Съвсем нелегално черешите на покрива ми са узрели, извадила съм летните рокли и сандали, шкафът с тениските се изсипва на главата на майка ми, някакво море ме вика, съвсем нелегално, толкова далече от предполагаемото истинско лято, в което по някое време ще трябва да науча немски...
В Нощта на галериите и музеите, София Ъндърграунд и всичко останало някаква лудост ме беше обзела, нещата просто излязоха от контрол - пях със Сашо Агента, Дари и някакъв съвсем истински растаман, влизах и излизах от куба, лежах на някаква количка, която хората бутаха из изложбените зали на Шипка, и чаках тайно да ме изпуснат, да се допързалям то стъклото и сред филмови блясъци да излетя от третия етаж.
Докато Калина ме влачи под подходящите лампи, естествено се оказвам точно там, където не трябва. Супер, сега не само ще си мисли че го преследвам, ще си мисли че го преследвам с телевизионен екип. В този момент вече се треса от нерви, толкова силно, че не мога ясно да произнасям думите, които трябва да кажа, чувствам се wired като агент на ФБР, стоя си под лампата, редя някакви обяснения за нощта на галериите и музеите и изведнъж ме напушва един толкова стегнат и завързан смях, все едно някой насила ме гъделичка.
Половин час по-късно затъвам в най-зациклилото разсъждение на тема тротоарни плочки в рамки, с някакъв вътрешно течен, тежък кахърен човек, който в този момент ми се струва смущаващо симпатичен. Клатя някаква инсталация от балони, една леличка ми се кара и ми идва да й кажа "Вие се благодарете, че не се пързалям по лъскавия под на галерията ви" и скованият смях ме спохожда наново, лицето ми започва да се схваща в мигренозна усмивка, столът на Викентий свети ли свети, от стената зеят празните гумени усти на портретите на надуваеми кукли, и светът се е преобърнал отново.
Гледам комините и нищо не мога да кажа. Сякаш цялото изтощение се е сринало върху мен. Някой ме прегръща за чао. Калина снима покривите и прилича на хипарка повече от мене, в клошовете, шаловете и корема (аз все още съм облечена в бруталната си черна рокля), обувките ми се усмихват с отлепените подметки, и някаква тежест и спокойствие ме даваят, но няма точно сега да се разрева.
Пред Шипка в пясъчника на един бъдещ тротоар, гласът ми е станал така мощен, че всички се чувстват неудобно наоколо ми и изведнъж осъзнавам, че сега всички викат Шипка на шипка шест, сякаш няколкото години в мазето на пицарията са се изтрили безследно.
Искам всички, които по някаква причина се карат или мълчаливо не се търпят тая пролет, да се сдобрят.
Искам Калина в никакъв отпуск по майчинство да не излиза, защото тъкмо започнахме да се надушваме.
Искам и моите възли да се разплетат.
Да си запиша записите, да си купя билетите, да си изкарам курсовете, да стане лято официално, щом вече се е промъкнало. Съвсем нелегално черешите на покрива ми са узрели, извадила съм летните рокли и сандали, шкафът с тениските се изсипва на главата на майка ми, някакво море ме вика, съвсем нелегално, толкова далече от предполагаемото истинско лято, в което по някое време ще трябва да науча немски...
В Нощта на галериите и музеите, София Ъндърграунд и всичко останало някаква лудост ме беше обзела, нещата просто излязоха от контрол - пях със Сашо Агента, Дари и някакъв съвсем истински растаман, влизах и излизах от куба, лежах на някаква количка, която хората бутаха из изложбените зали на Шипка, и чаках тайно да ме изпуснат, да се допързалям то стъклото и сред филмови блясъци да излетя от третия етаж.
Докато Калина ме влачи под подходящите лампи, естествено се оказвам точно там, където не трябва. Супер, сега не само ще си мисли че го преследвам, ще си мисли че го преследвам с телевизионен екип. В този момент вече се треса от нерви, толкова силно, че не мога ясно да произнасям думите, които трябва да кажа, чувствам се wired като агент на ФБР, стоя си под лампата, редя някакви обяснения за нощта на галериите и музеите и изведнъж ме напушва един толкова стегнат и завързан смях, все едно някой насила ме гъделичка.
Половин час по-късно затъвам в най-зациклилото разсъждение на тема тротоарни плочки в рамки, с някакъв вътрешно течен, тежък кахърен човек, който в този момент ми се струва смущаващо симпатичен. Клатя някаква инсталация от балони, една леличка ми се кара и ми идва да й кажа "Вие се благодарете, че не се пързалям по лъскавия под на галерията ви" и скованият смях ме спохожда наново, лицето ми започва да се схваща в мигренозна усмивка, столът на Викентий свети ли свети, от стената зеят празните гумени усти на портретите на надуваеми кукли, и светът се е преобърнал отново.
Гледам комините и нищо не мога да кажа. Сякаш цялото изтощение се е сринало върху мен. Някой ме прегръща за чао. Калина снима покривите и прилича на хипарка повече от мене, в клошовете, шаловете и корема (аз все още съм облечена в бруталната си черна рокля), обувките ми се усмихват с отлепените подметки, и някаква тежест и спокойствие ме даваят, но няма точно сега да се разрева.
Пред Шипка в пясъчника на един бъдещ тротоар, гласът ми е станал така мощен, че всички се чувстват неудобно наоколо ми и изведнъж осъзнавам, че сега всички викат Шипка на шипка шест, сякаш няколкото години в мазето на пицарията са се изтрили безследно.
сряда, 14 май 2008 г.
понеделник, 5 май 2008 г.
Автомобилните дневници
това бих си го направила на фото тапет...
И този път ми беше най-трудно да се разделя с Ангелина. Тя просто си ме отвлече почти в началото, заведе ме в един храстак и там двете седяхме на тревата и си говорихме около час. Набивахме зелени джанки, които в Елхово упорито наричат сливки. Ангелина и едно по-голямо момиче от "трудната група" са си направили малка къща в един от онези храсти, които цъфтят с нещо като булчински букети за Барби. Каза ми, че мога да спя там, или през счупения прозорец да пропълзя в мазето на общежитието. Май планираше да остана там.
Това момче не спираше да плаче, въобще, странно но от всички деца, точно на него не можах да запомня името.
Всички деца в беседката ме питаха какви мелодии, снимки и игри имам на телефона. Сториха ми се капризни малко - имат телефони и искат да имат всички тези глупости в тях. Още се чувствам надменен непритежател на мобилен. Твърде от скоро го имам, твърде много го държа изключен. Казах им, че нямам такива глупости на телефона, че е евтин, стар, и нямам нужда от друго освен да казва ало... Малко по-късно ми хрумна, че телефоните на децата от интерната със всичките им игри и мелодии, сигурно точно това не могат - да казват ало, защото няма кой да го каже отсреща. И се почувствах като последно лайно.
Рапицата ни преследваше като някакво халю от София до морето и обратно. С Диянка и Стела й се радвахме, но Янина каза, че била генномодифицирана. Това са две различни пътувания, но все пак ми стана гадно, как може нещо толкова, толкова жълто да е ГМО? не може ли просто да си свети. Впрочем полята воняха на нещо средно между цветен нектар и мърша. На насекомите явно им харесваше, но докато се снимаме в жълтото всички се разкихахме.
Иракли винаги ме среща така - не знам защо. Само първия път когато отидохме грееше слънце и морето беше тихо. Сигурно е нещо между мен и плажа. Сигурно ми е нужна бурята. Цялата тая суровост ме успокоява. Почивам си сред дъждове, събарящ вятър и пръски. И този път ми беше хубаво студено. Иракли ме захвърля в мълчание. Чувствам се като детето в семейството, за това просто се мотая по плажа. Леко неудобство се стели заедно с почти микроскопичните пръски. Тършувам в пешова колиба. Един от надписите на тавана казва "моля ви, не трийте този надпис". Някой живее и сега там, виждам нещата му, каше игли и конци, бръснарски ножчета, одеала, и малко се притеснявам да не ме спипа, докато се мотая из дома му. Притеснявам се и да не срутя въпросния дом върху главата си. Една от стените и част от покрива вече са хлътнали.
Тършувам и във Форт Нокс - огромна част от него е згоряла и не е трудно да се сетиш защо. Тук таме по дънерите на дърветата все още стоят завързани метални бутилчици пълни спарафин - лампи каквито има на върха на факлите от Практикер и Бриколаж. Изгорели са някакви четирсетарски каски и хиляди боклуци. Всъшност - това са оцелелите, черни, метални предмехи. Изкушавам се и свалям знамето, което съвсем невредимо се вее над изгорелия форт. После тръгвам по пътеката навътре към разни брезентови навеси. Саждите от лампите още са пресни. Някой ще прави и нови пожари. Някой е измил ракиени чашки и ги суши върху бяла кухненска кърпа под една от тентите. Някой още живее във Форт Нокс. Изнизвам се тихомълком, преди зелените марули за ме линчуват, за дето съм се гъбаркала със знамето им.
Янина казва, че тренирали бойни изкуства с пръти по плажа.
Мело-хипо-халю-балю, тази прахосмукачка е изплувала, само защото преди това е стигнала до дъното. Слушам си Фючър Саунд ъф Лондън по плажа, и нещеш ли зарибявам Янина. Решавам обаче да не й ги давам, твърде филмови са, твърде зациклящи, твърде свързани с реалността. Не й е сега момента за Иснес. Нека първо излезе от филма, нека отиде до края на света и се върне, пък тогава да си прави душата на мармалад. Иначе ще стане като с мен...Но няма страшно, I'm getting over it, and I'm doing fine... Точно както и тя в крайна сметка.
Това са пропастите от върха на Нос Емине. Служат за съзерцаване и мислено летене. Тук някъде Бяха измислили да правят каменна кариера, но се осъзнаха навреме... Междувременно в самата Емона зидат каменни къщи и както се оказа крадат материала от доскоро учудващо запазените останки от средновековен манастир. Н. реши да ни ги покаже, и направо го втресе, когато откри стените на манастира и постройката разкопани до основа. Н. е археолог, който ходи на Иракли от ранна детска възраст, и разбирам защо първата му реакция беше "ако имах пушка". Манастирът още не бил проучен, той планирал да кандидатства за финансиране и да започне разкопки...
Това вече е рибарското селище край Бургас - Ченгене скеле. В това спонтанно формирало се селце ядохме супер вкусна риба, гледахме отраженията на незаконните къщички и рибарските лодки, и поне аз, на сериозно си помечтах да съм clandestina някъде там...
А това е просто залезът по пътя към София... И още рапица, разбира се, рапицата е главен герой в този бавно-разгръщащ се пост...
В сряда паднах на глава, и след това на веселия семинар в Червената къща не посмях да правя кълба напред, въпреки, че точно това исках да правя. Не биваше, все още бях твърде зле, светът се движеше четири пъти по-бързо отколкото можех да реагирам, изпусках зеленото на една улица, над главата ми прелетяха изтребителите, които тренираха за парада на шести май, скочих от колелото си и побягнах, като се предпазвах с ръце от неясната опасност. В пълна паника се пъхнах под козирката на някакъв магазин, а колите набиваха спирачки пред захвърления ми на улицата велосипед.
В четвъртък си наваксах по тази наклонена, пружинираща, гъста, торфена ливада. Търкалях се и се хилих. А после забравих един куп думи на български - думи като вилица или шалте, или чорап, и без да се усетя изтичаха от устата ми на английски в средата на някое изречение, и не можех да си ги преведа обратно на български. Хората ме гледаха все едно съм от колежа...
Когато дойдоха Кат, Иън и Марк и тръгнах да говоря на английски, открих че просто не мога да спра, леех се като изпусната дига след три дни срамежливо мълчание и една незнайно как изнесена презентация, леех се, а когато Кат ми отговаряше на български, понякога не я разбирах...
В типито четири дни като пулса на Артмосферик бият джембета. Дими тежък огън от който хората почервеняват а очите стават все по-дръпнати. Някои въобще не излизат - преди да си тръгна са станали истински индианци. Аз само се пробвах да стоя вътре, но от очите ми потекоха реки, гласът не можеше да припява на гъбените рими на Патилан, от диджовете свят ми се зави, и изпълзях през тунелчето, обратно при каките от Желен, които до откат пържеха палачинки.
Това не е опит за убийство... Просто "строим живота нов" (да, бе, да, всички така казват...)
Подготвяхме презентацията дълго-дълго. Накрая излязохме с другата Яна, след куп неуредици, изнервени музиканти и тревоги и изненадващо за самите себе си, овладяхме положението като едни нови иваниандрей на фестивалната култура. Хората ни слушаха, някои се заяждаха, но ги затапвахме, а някои дори си оставиха мейлите или си купиха тениски. Изложбата стоя още ден два и предизвика поредните ми злощастни приключения с багаж. Този фестивал беше посветен на багажа изобщо...
На Артмосферик видях и няколко истински рейвъра - облечени в шушлячета и повтарящи роботски движения от ерата Индиго. Мило ми стана някак си, като когато открия сувенирно шишенце с розова вода от соца, или пък дъвка Лъв ис.
Вода горе не феста нямаше, трябваше да слизаме до входа за да пълним десетлитрови бутилки - изживявах се като африканка и носех една на главата си, докато открих перфектния баланс - ако се наведеш на зад можеш да подпираш товара само с една ръка, а гърба ти да е прав и да не се уморява. Последното върви задължително с предизвикателно поклащане на бедрата - просто равновесието го налага.
Сметището в Искърското дефиле го охранява Волен, при това леко обратен. Опитахме се да го снимаме, и някакъв местен трол ни се разкрещя.
Седмиците се изтъркулват като в разказ от христоматията по литература, над поля и планини, прекосяват България и се завръщат, покрай априлски и майски простори, цъфнали генномодифицирани рапици, ярки като рейвърско шушляче, морета и облаци, и бури, и диви коне и все-още-сняг по върховете на Рила и Витоша, морета, рибарски селища, Балкана от изток до запад и от запад до изток, седмиците се изтъркулват, става все по-топло, а в мен се е загнездило някакво тежко и влажно усещане, усещане за плът, кал и пролет, малко неудобно. Може би всичко идва от стомаха, защото тези дни прекарах толкова много време в коли, колкото никога досега не се е случвало. Връщах се до София да заредя раницата и пак заминавах, люлеех се на задни седалки, или пък почивах добре прикрепена с колан към предни, или се търкалях в багажника на джипове по нанагорнища, и камънаци и римски пътища. Трудно ми беше да пиша, повече разказвах, разказвах на приятелите си, които си стояха в София, докато щъках, или на случайно срещнати спътници, от осемнайсти април насам, вече почти един месец, трупам снимки и автомобилни дневници в главата си, толкова много път се нави във мене, натежа, не знам от къде да започна. Вчера, когато се прибирах със влака от Лакатник, над вагона властваше смехът. Бяхме само познати физиономии от Артмосферик, опушени, поизгорели, натоварени с палатки, миришещи на дим, смехът се лееше, телефонните разговори се водеха групово, Венци свиреше някакви монголски гаври през десет седалки, почти не се познавахме всъщност, но това не ни пречеше хич. Беше някакъв такъв сближаващ момент. Влакът ни носеше през красоти и залези. Първия ми влак от много време насам. По-късно ще разказвам подробно за Елхово, Иракли и Ъртденс, сега просто трупам снимки тук...
(Това е черновата от преди точи текст - нещо, което щях да довърша преди Иракли, когато още си мислех, че ще е Кара Дере: Накрая, накрая трябва просто физически да реагирам, сливиците ми се подуват и задръстват гърлото ми, тараторът е почти неядлив, искам да живея на бисквити с топло кисело мляко, от ушите си вадя камъни, от очите тревички, главата ме боли, студът се сипе във време нестабилно като самата мене, няколко дни подранило лято са това, със всичките им обясними и необясними ефекти върху психиката, и върху физиката.
Всичко се обърка, не знам от къде да започна - разговор на Попа, който ще се окаже пророчески, безкрайните климатични зали на НБУ, Мишо Въжаров, който вече не прилича на плюшено мече, но е все така приятен за прегръщане, нощно каране по-цариградското без фар, за да отида на мястото, което по право ми се полага, мухахаха, четвърти километър.
Пред Хърбалайзър затъпявам, и провеждам едно почти безсмислено интервю. После осъзнавам колко много имам да ги питам. И как вече не мога.
Тълпата на четвърти километър е пролетно тресната от хормона, или пък фънка си казва думата, не знам, но всички се допират като танцуват и не е не приятно. Някакви македонски художнички се вият около мен, и незнайно защо държат да ми говорят на английски. Малко самотно се чувствам в тази иначе уютна тълпа.
После ме сполитат трима любими наведнъж, за да ме оплетът в някаква съвсем физикъл ситуация час по-късно.
Всичко се обърка, не знам от къде да започна - разговор на Попа, който ще се окаже пророчески, безкрайните климатични зали на НБУ, Мишо Въжаров, който вече не прилича на плюшено мече, но е все така приятен за прегръщане, нощно каране по-цариградското без фар, за да отида на мястото, което по право ми се полага, мухахаха, четвърти километър.
Пред Хърбалайзър затъпявам, и провеждам едно почти безсмислено интервю. После осъзнавам колко много имам да ги питам. И как вече не мога.
Тълпата на четвърти километър е пролетно тресната от хормона, или пък фънка си казва думата, не знам, но всички се допират като танцуват и не е не приятно. Някакви македонски художнички се вият около мен, и незнайно защо държат да ми говорят на английски. Малко самотно се чувствам в тази иначе уютна тълпа.
После ме сполитат трима любими наведнъж, за да ме оплетът в някаква съвсем физикъл ситуация час по-късно.
И ето как би продължило : Раздавам юмруци и ритници приклещена на някакво канапе в чила, докато Пламен и Боян в поредния си двоен пристъп ме хапят, Кремена се опитва да ми помогне, и се оказва също спипана, при това отгоре ми. Заклещена съм между трима от най-добрите си приятели в меко казано неприемлива поза, на публично място, а куп изциклили парти типове подскачат покрай покрай нас и не ни удостояват с капка внимание, докато не изливам половинлитрово шише вода върху Пламен и Боян.
По-късно говорим всякакви дивотии, фантастики и мръсотии седнали върху сергия на някакво пазарче в Дървеница, пием сутрешни кафета, хилим се, разиграваме шоу за продавачите от денонощната лафка. По-късно си взимам душ, оставям си гривната на ръката, обаче, ям някаква божествена баница на Плиска. От онези дето са божествени докато са горещи, а после стават отвратително мазни, разтегателни и несдъвкваеми. Искам с тен казвам на ранната съботна баничарка. Тя ми избира баница от Кот`д`Ивоар .
На спирката има две интернирани кучета, и ме муфтят. Аз обаче вече дъвча някакъв сладкиш, и сладко няма да им дам. Излизат от подлеза на бегом - коренната глутница ги е погнала. Личи си, че са току що кастрирани, а после някой го е домързяло да ги върне на правилното място. Просто ги е стоварил на Плиска. Мъжкото прилича на вълк, ако не броим клепналите уши. Мега нахално е, може би е стояло твърде дълго в приюта. Изправя се на задните си крака, подпира се на мен с предните и ме гледа в очите. По този начин на ръст е почти колкото мене. Харесва му също да дъвче крачолите ми. Струва ми се че куца и с двата задни крака, после разбирам защо - има по един допълнителен пръст на всеки. Затворникът и шестопръстият значи...
Женското е по-дребно, горе-долу колкото Хъси, на видима възраст десетина месеца, и е толкова оранжево, и толкова прилича на лисица, че даже очите му са рижи на цвят. Доста по-стеснително е, но в един момент решава да ми повярва. Застава до мен докато седя на парапета на подлеза. Тогава минава македонската художничка, все още нахлупила зелена качулка на главата си. Здраво. Казвала се Ана. Сяда до мен, слънцето грее хоризонтално в лицата ни. Мълчим и се усмихваме. Някакви хора са излезли от вкъщи твърде леко облечени. Изпаднали сме в някакво блажено съзерцание, и просто мълчим. Не знам дали ще се срещнем пак... Може би тя е измислен герой? Може би съм заспала за малко на спирката съм я сънувала?
Оранжевото куче с оранжевите очи изглежда още по-оранжево от изгрева, иска да пресича цариградското от горе, и ме е страх, че ако го дръпна рязко ще побегне пред колите. Заставам на пътя му, преграждам го от колите, и докато го качвам обратно на тротоара един автобус едвам не ме прегазва. Спира червената стрела и отпрашвам към Елхово. Тайно се моля лисицата да оцелее.
После в срядата я виждам на сцена. Оказва се момче. Лежи на персийския килим, който Хари довлече около 22ри. Сряда е 23ти, сега като се замисля. Сякаш някой миксира два различни мои живота от края на април - 22ри е в другия блог.
Значи 23ти е, килимът го е навалял дъжд и вече не е на поляната, някой го е прострял между облегалките на няколко пейки и рижото куче лежи от горе му като в хамак. Цялото е мокро. Оказва се мъжко.
Физикъл обаче са петък и събота, защото след всичко това дечурлигата в Елхово се изкатерват по нас, а аз само позаспивам в колата от време на време, пия морковени сокове, карам колело с Ангелина на кормилото - сиреч за пръв път возя някого, припяваме съмър уайн, която се оказва любима и на Стела, хилим се до там и обратно, а децата в Асеновград, диви-подивели ни разказват играта. Връщам се вкъщи намачкана като тесто. )
Това плюшено куче е общо за доста деца в интерната. Според възрастта и отношението е различно. Пенка все още е с прическа като на момче. Отива й - Диди казва, че прилича на Натали Портман. Сега обаче са подстригали и Ангелина и не знам защо ми става толкова мъчно от това.
В Елхово агресията беше само на шега. За това пък, едно четиригодишно шоколадово момченце на име Шекерчо направо ме преби в Асеновградсия дом. Млатеше ме със жизнерадостна физиономия, риташе ме по пищялите, би ме с книга, покатери се по мен за да увисне на косата ми, но аз не посмях да го ударя. Момченцето не можеше да говори и когато си тръгвахме, не пожела да ме прегърне - очевидно в неговите очи не бях отговорила на опита му да установи контакт.
И този път ми беше най-трудно да се разделя с Ангелина. Тя просто си ме отвлече почти в началото, заведе ме в един храстак и там двете седяхме на тревата и си говорихме около час. Набивахме зелени джанки, които в Елхово упорито наричат сливки. Ангелина и едно по-голямо момиче от "трудната група" са си направили малка къща в един от онези храсти, които цъфтят с нещо като булчински букети за Барби. Каза ми, че мога да спя там, или през счупения прозорец да пропълзя в мазето на общежитието. Май планираше да остана там.
Това момче не спираше да плаче, въобще, странно но от всички деца, точно на него не можах да запомня името.
Всички деца в беседката ме питаха какви мелодии, снимки и игри имам на телефона. Сториха ми се капризни малко - имат телефони и искат да имат всички тези глупости в тях. Още се чувствам надменен непритежател на мобилен. Твърде от скоро го имам, твърде много го държа изключен. Казах им, че нямам такива глупости на телефона, че е евтин, стар, и нямам нужда от друго освен да казва ало... Малко по-късно ми хрумна, че телефоните на децата от интерната със всичките им игри и мелодии, сигурно точно това не могат - да казват ало, защото няма кой да го каже отсреща. И се почувствах като последно лайно.
Иракли винаги ме среща така - не знам защо. Само първия път когато отидохме грееше слънце и морето беше тихо. Сигурно е нещо между мен и плажа. Сигурно ми е нужна бурята. Цялата тая суровост ме успокоява. Почивам си сред дъждове, събарящ вятър и пръски. И този път ми беше хубаво студено. Иракли ме захвърля в мълчание. Чувствам се като детето в семейството, за това просто се мотая по плажа. Леко неудобство се стели заедно с почти микроскопичните пръски. Тършувам в пешова колиба. Един от надписите на тавана казва "моля ви, не трийте този надпис". Някой живее и сега там, виждам нещата му, каше игли и конци, бръснарски ножчета, одеала, и малко се притеснявам да не ме спипа, докато се мотая из дома му. Притеснявам се и да не срутя въпросния дом върху главата си. Една от стените и част от покрива вече са хлътнали.
Тършувам и във Форт Нокс - огромна част от него е згоряла и не е трудно да се сетиш защо. Тук таме по дънерите на дърветата все още стоят завързани метални бутилчици пълни спарафин - лампи каквито има на върха на факлите от Практикер и Бриколаж. Изгорели са някакви четирсетарски каски и хиляди боклуци. Всъшност - това са оцелелите, черни, метални предмехи. Изкушавам се и свалям знамето, което съвсем невредимо се вее над изгорелия форт. После тръгвам по пътеката навътре към разни брезентови навеси. Саждите от лампите още са пресни. Някой ще прави и нови пожари. Някой е измил ракиени чашки и ги суши върху бяла кухненска кърпа под една от тентите. Някой още живее във Форт Нокс. Изнизвам се тихомълком, преди зелените марули за ме линчуват, за дето съм се гъбаркала със знамето им.
Янина казва, че тренирали бойни изкуства с пръти по плажа.
Мело-хипо-халю-балю, тази прахосмукачка е изплувала, само защото преди това е стигнала до дъното. Слушам си Фючър Саунд ъф Лондън по плажа, и нещеш ли зарибявам Янина. Решавам обаче да не й ги давам, твърде филмови са, твърде зациклящи, твърде свързани с реалността. Не й е сега момента за Иснес. Нека първо излезе от филма, нека отиде до края на света и се върне, пък тогава да си прави душата на мармалад. Иначе ще стане като с мен...Но няма страшно, I'm getting over it, and I'm doing fine... Точно както и тя в крайна сметка.
Това са пропастите от върха на Нос Емине. Служат за съзерцаване и мислено летене. Тук някъде Бяха измислили да правят каменна кариера, но се осъзнаха навреме... Междувременно в самата Емона зидат каменни къщи и както се оказа крадат материала от доскоро учудващо запазените останки от средновековен манастир. Н. реши да ни ги покаже, и направо го втресе, когато откри стените на манастира и постройката разкопани до основа. Н. е археолог, който ходи на Иракли от ранна детска възраст, и разбирам защо първата му реакция беше "ако имах пушка". Манастирът още не бил проучен, той планирал да кандидатства за финансиране и да започне разкопки...
Това вече е рибарското селище край Бургас - Ченгене скеле. В това спонтанно формирало се селце ядохме супер вкусна риба, гледахме отраженията на незаконните къщички и рибарските лодки, и поне аз, на сериозно си помечтах да съм clandestina някъде там...
А това е просто залезът по пътя към София... И още рапица, разбира се, рапицата е главен герой в този бавно-разгръщащ се пост...
В сряда паднах на глава, и след това на веселия семинар в Червената къща не посмях да правя кълба напред, въпреки, че точно това исках да правя. Не биваше, все още бях твърде зле, светът се движеше четири пъти по-бързо отколкото можех да реагирам, изпусках зеленото на една улица, над главата ми прелетяха изтребителите, които тренираха за парада на шести май, скочих от колелото си и побягнах, като се предпазвах с ръце от неясната опасност. В пълна паника се пъхнах под козирката на някакъв магазин, а колите набиваха спирачки пред захвърления ми на улицата велосипед.
В четвъртък си наваксах по тази наклонена, пружинираща, гъста, торфена ливада. Търкалях се и се хилих. А после забравих един куп думи на български - думи като вилица или шалте, или чорап, и без да се усетя изтичаха от устата ми на английски в средата на някое изречение, и не можех да си ги преведа обратно на български. Хората ме гледаха все едно съм от колежа...
Когато дойдоха Кат, Иън и Марк и тръгнах да говоря на английски, открих че просто не мога да спра, леех се като изпусната дига след три дни срамежливо мълчание и една незнайно как изнесена презентация, леех се, а когато Кат ми отговаряше на български, понякога не я разбирах...
В типито четири дни като пулса на Артмосферик бият джембета. Дими тежък огън от който хората почервеняват а очите стават все по-дръпнати. Някои въобще не излизат - преди да си тръгна са станали истински индианци. Аз само се пробвах да стоя вътре, но от очите ми потекоха реки, гласът не можеше да припява на гъбените рими на Патилан, от диджовете свят ми се зави, и изпълзях през тунелчето, обратно при каките от Желен, които до откат пържеха палачинки.
Това не е опит за убийство... Просто "строим живота нов" (да, бе, да, всички така казват...)
Подготвяхме презентацията дълго-дълго. Накрая излязохме с другата Яна, след куп неуредици, изнервени музиканти и тревоги и изненадващо за самите себе си, овладяхме положението като едни нови иваниандрей на фестивалната култура. Хората ни слушаха, някои се заяждаха, но ги затапвахме, а някои дори си оставиха мейлите или си купиха тениски. Изложбата стоя още ден два и предизвика поредните ми злощастни приключения с багаж. Този фестивал беше посветен на багажа изобщо...
На Артмосферик видях и няколко истински рейвъра - облечени в шушлячета и повтарящи роботски движения от ерата Индиго. Мило ми стана някак си, като когато открия сувенирно шишенце с розова вода от соца, или пък дъвка Лъв ис.
Вода горе не феста нямаше, трябваше да слизаме до входа за да пълним десетлитрови бутилки - изживявах се като африканка и носех една на главата си, докато открих перфектния баланс - ако се наведеш на зад можеш да подпираш товара само с една ръка, а гърба ти да е прав и да не се уморява. Последното върви задължително с предизвикателно поклащане на бедрата - просто равновесието го налага.
Сметището в Искърското дефиле го охранява Волен, при това леко обратен. Опитахме се да го снимаме, и някакъв местен трол ни се разкрещя.
Това е логичният финал - парчето на Морчийба, което ме преследва по целия път... Още от средата ще добавя по-късно...
What do you feel
When you let go of the wheel
Can you take a leap of faith
Will you face the change of pace
There are worlds out there
Beyond compare
Going on a journey
Somewhere far out east
We'll find the time to show you
Wonders never cease
All that we've been through
Brings my soul so close to you
Why not cast your fears aside
We can laugh until we cry
There are worlds out there
Beyond compare
Going on a journey
Somewhere far out east
We'll find the time to show you
Wonders never cease
Абонамент за:
Публикации (Atom)