понеделник, 12 август 2013 г.

Истерия зад тънките стени



Тук сме - възпитаните стиснати усмивки.

Аз предпочитам да се виждат конците
да е ясно къде се допират тектонските ни намерения.
Предпочитам да се казва,
понякога даже да се удря -
за това са направени
бюрата, стените, вратите, телефоните.
Да е ясно къде са шевовете.

Иначе просто ще си поливам мушкатото
не му липсва слънце, мисля си
липсват му крясъци.

петък, 31 май 2013 г.

мемориал

тук не желаем да пониква нищо
голата земя засипваме с чакъл
нашите градинари внимателно подържат монументалната пустиня

на границата с парка
под цъфналия глог
умрялата лисица става
и оправя
разпорения исторически кожух

сряда, 2 януари 2013 г.

Ноември

Събужда се с чувството, че нещо е преболедувала, че студената пот под мишниците й е свидетелство за нещо трескаво и страшно, което е отминало, за нещо което я е изтощило, премазало направо, но вече е свършило, съзнанието й се е прояснило, и може с внимателни крачки да продължи напред. Събужда се уверена, че се намира в собственото си легло, сгушена в миризмите на претоплената спалня, само че, не, не е така, някъде другаде е, защото в устата й има пръст и камъчета, а тялото й лежи изкривено, между спечени буци земя. Студено е. Отваря очи и вижда, че е ноември (или поне нейната вътрешна картина на ноември), вижда, че лежи в обърнатата угар на разорана нива, въздухът е почти сив, пръстта - почти черна, сламата която стърчи от буците - почти жълта. Става и тръгва, глезените й се кривят между браздите, но пред нея има асфалтов път, може и кола да мине, и тя вдига палец, уверена, че каквото и да й се е случило, сега вече ще се оправи, наред ще е.



От няколко часа Стъки пламенно говори за вегетарианството. Тя е на задната седалка, светът се клати зад стъклата сивкаво-кафяв и противен. Мишеловите стърчат по стълбовете на оградите като мъртви, вятърът роши перата им, но те не помръдват. Само през няколко километра, някой почти пада, срутва се от стойката си препарираната птица, коремът на Аги превърта на празно, и стотна от секундата преди земята, мишеловът полу-разперва крила и се връща отново на мястото си с плячка в човката. Аги вижда как един от тях вдига глава и преглъща. Вижда буцата-мишка, която се приплъзва надолу в гърлото му, перата се разрошват, но няма значение на нея й се повръща и без това. Адски й се повръща. Стъки пламенно говори за йогата и позитивното мислене. В главата й нахлува плаха надежда, че все пак ще катастрофират.

Саня е нервна. Иска вече да стигнат. Всеки път, когато спрат за нещо, започва да опява. Всеки път когато спрат, Аги се опитва да повърне, но желаното облекчение не идва, само й става още по-зле и още по-зле, надолу в тази спирала, чиито край изглежда, съвсем на близо, ей тук зад завоя, но там се отварят нови кръгове на ада. Сяда без да иска върху Санините очила, които, трябва да се отбележи, са невидими на седалката под едно яке. Очилата се счупват и Саня се изнервя още повече, а Стъки пламенно говори за пропорциите в гръцката скулптура. Стъки говори пламенно вече около четиристотин километра. Аги започва да се чуди, дали наистина от завоите й се повръща точно.



Същата сутрин умираше да напусне София. Отиваха на юг, а югът няма как да не е прекрасен, особено когато инверсията затисне града в студ и мрак. Животът й беше заприличал на болест. Всяка сутрин се будеше и проверяваше дали е оздравяла, но вътрешността й все още напомняше на загниващ плод, сякаш самото й тяло беше изпълнено с тъга и нежелание, и каквито и аргументи да приведяха умът и емоциите й, по вените й не течеше вече кръв, а кафявата жлъчка на меланхолията. Не, и това не е точно, защото единственото горчиво и кафяво вещество, което Аги познава, е кафето, а именно то я крепеше в сутрините, ритуалът, ароматът, птичето гъргорене на кафеварката, горчивината като нишка, за която можеш да се хванеш за да не загубиш пътя си. Плодовете на лятото са джибрите на Ноември, целият този незаслужен кеф на слънчевите дни и спонтанните стопове, нагорещените стълбища по площадите, вечерите на балкона, всичко това се спихва през ноември и трябва да се преглътне като лекарство, от което ще ни става все по-зле.

В единайсет вечерта се обажда Дими, сигурен че Аги ще вдигне. Какво ще кажела за едно Халкидики в дългия уикенд. Имаме каучсърфър. Ей така да скокнем. Що да не скокнем. Сякаш от едва открехналия се изход на лабиринта я лъхва свеж въздух. Събира си багажа още вечерта, за 10 минути, колкото обикновено и отнема. Три дни се побират идеално в дамската й чанта. После си ляга и заспива на секундата. Тези дни са като упойка - тъмни, тежки, обезсилващи, и единствения изход е да заспиш.

На другата сутрин не тръгват навреме. Аги се върти из къщи и слага кафеварка след кафеварка. На всеки двайсет минутки Дими се обажда и казва, че Стъки още не е готов, така че тя да не тръгва още към срещата. Накрая Стъки се появява с гиганстка самарка и с наивна усмивка заявява, че заслужавал да го почакат, защото нали само той и Дими щели да се редуват да карат.



Слънцето едва пробива бялото небе, и от двете им страни се редят голи, черни ниви. След краткото оживление в Перник са се умълчали - всички тези пустеещи заводи, които плачат за едно огромно парти, там където никой няма да се оплаква от шума и ще има място за всички. Всички тези разпадащи се халета, които никакво парти няма да дочакат, най-много да погубят някой крадец на арматура, добавя Аги и с някакво отстранение забелязва на ум, че гласът й не звучи дори саркастично, а напълно равно, роботски глас, който не би могъл и да почувства нещата, за които говори. Стъки заговаря пламенно за позитивното мислене и как никога човек не бива да си позволява подобни фантазии, защото мислите ни били преподреждали действителността, и после ако нещо се случело, то Аги щяла да е виновна. "По твоята логика" обажда се отново студеният глас  "само хора, които вярват в тея неща, могат да ги предизвикват. Отказвам да държа въображението си отговорно за каквото и да било." После всички млъкват,  дори не се опитват да оспорят кичозната музика за релакс, която Стъки е пуснал.

Фаянсовите стени на тоалетната кънтят от шамари. Саня усърдно пляска лицето си пред огледалото. Твърди, че е подпухнала и така щяла да подобри кръвообръщението си. Чуди се какво ще кажат другите за това.  Не може да разбере от какво се е подула този път. Аги не вижда нищо особено в лицето на Саня, освен зачервените й от шамарите бузи. Внимателно разнася гаденето си из магазина на бензиностанцията като някакъв супник, който не би било добре да се разлее, защото съдържанието му вероятно се е развалило. Оглежда стелажите, но нищо не й се иска. Стъки стърчи на другия край на паркинга с лице към бледото ноемврийско слънце и като че ли, но това не е сигурно от толкова голямо разстояние, се мъчи да го гледа с незащитени очи. Колите плахо го заобикалят на влизане. "Имам нужда от катастрофа" прокрадва се в главата на Аги, и какво ли би казал Стъки за това.

Някои имат стратегии да се измъкнат от всяка неприятна ситуация. Ето го Дими, свестен и винаги усмихнат, постоянно в нови приключения и приятелства, въобще, човек на място, но в случая дезертира най-подло. Още на излизане от София нахлупва гигантските си слушалки, и по никакъв начин се се намесва в бурята от уж дружески нападки, която останалите трима си разменят. Не го интересува, че на Аги й се повръща от карането на Стъки и от мюзак, не го интересува, че според Стъки на Аги й се повръща, защото яде месо, а в него както знаете има лоша енергия, и не би могъл и да предположи, че Саня смята, че се е подула този път не от истинска алергия, а просто от отровната атмосфера в колата. Според него хората възприемат "атмосферата" основно през ушите и Дими му е намерил цаката толкова отдавна, че не малко от приятелите му никога, ама наистина никога, не са го виждали без слушалки. От задната седалка Аги наблюдава облата му като ябълка скула и оценява загубата. "Имам нужда от катастрофа" отново изниква в главата й.

И ето :  Саня обявява, че с тази скорост няма начин да стигнат за концерта. Трите дни на Халкидики не са били лоши. Всеки е забил в своето хоби, на масата са разговаряли  главно с домакина си, и "атмосферата" - същият аромат на скашкан плод, който циркулира по вените на Аги, като че душата й заплашва да се издаде с киселия полъх на джибри и някоя окъсняла винарка, отровната атмосфера се събира отново чак в колата на връщане. В Гърция вали почти нежно, но след границата попадат в мъгла и мрак, които все повече се сгъстяват по пътя обратно към дома.Дими е взел властта - кара колата и избира музиката. Ухилва се зловещо, вади от жабката касета, бек ту олдскул, нали така, и колата се разхлопва от деветдесетарски дръмендбейс. За кратко всички се хвърлят да бърборят за разни весели случки от гимназията. Играла  футбол в подлез на абитуриентския си бал, и й се счупило токчето на Саня . Друг се изпикал в мивката на купон и бил изгонен, "баннат" казва Дими, "за вечни времена". Аги се сеща, как я хвърлили в кофа за боклук и я бутали по един паркинг. Стъки е готов да започне пламенна беседа за чемтрейлс, които днес не се виждали заради мъглата, но тя от какво била тази мъгла, как мислите, ако не от отровите дето ни ги пръскат във въздуха, вие от какво мислите че се е подула Саня? "Днес не съм подута" обижда се тя, после поглежда мобилния си и обявява, че с тая скорост няма начин да стигнат за концерта.
- Искаш по бързо ли? - Дими се хили и дава газ.
- Не, бе няма нужда толкова бързо - изстрелват останалите един през друг, но Дими лети все по-бързо в мъглата по пътя зад Витоша. По дупките колата трополи а главите им почти се блъскат в тавана.
- Дими, моля те - това е Аги, задавена. Аги я е страх много от високи скорости и даже е слизала от стопове заради това."Имам нужда от катастрофа" обявява гласчето и точно тогава отсреща се появяват фаровете, много бързо, колата отскача нагоре от някакво препятствие и се обръща с такава възхитителна хореография - вътре малките предмети заформят свой собствен въртоп - счупените очила на Саня, айпода на Стъки, карти, портфейли, тютюни, листчета, ръкавици, две баници в мазна хартия, които се разпадат във въздуха и всяко парче танцува своя партия в голямото шествие на нещата, които обикалят купето в кръг, портокалова обелка се залепя за скулата на Дими, косата на Саня превзема купето, Стъки остава с половин изречение в уста, а от колонките продължава да се лее едно от парчетата, на които всички са се чувствали така щастливи през деветдесетте.

Чак на шосето се сеща, че е трябвало да погледне дали другите в колата са живи. Обръща се но не може да я различи. Мъглата не изглежда гъста, но някак размива всичко. Усеща как обувките й се пълнят с пръст. Докато оглежда банкета, минава първата кола за деня и я качва.