петък, 22 ноември 2019 г.

Сбогуване с върбата

Разбрах, че те няма още преди да запалят жълтия облак над парка.
Лежах сгорещена в светлината на екрана,
натисках копчета.

Вчера още отказвах да повярвам, че това ще стане.
Виждах сърцето ти пристегнато с тираджийските оранжеви въжета,
кухината му,
щедростта на клоните ти,

(малкото момиче подскача по капаците на шахтата
извиква ламаринени гръмотевици.)

Когато запалват облака, разбирам,
че трябва да те видя за последно. 
Да се простим.

(Под теб съм плакала и съм целувала,
чела съм и съм спала,
расла съм и съм кърмила детето си.)

Навън цветовете са щедри. 
Хората разглеждат облаците като на изложба.
Усещам земята под града -
хълмовете и поляните под кръпките синьо небе
винените облаци слагат на рамото ми обещание и утеха:
сивото също е цвят.

Природата прелива иззад фасадите,
пълни градинката до горе, 
естествено точно сега ще забият камбани
ще зазвъни трамвай.

Всичко това винаги си е тук, казвам си. 
И то е дар. 
И него го има. 
Достатъчно е. 

Достатъчно е само да спреш погледа си отвъд фасадите,
извън главата си.
Отвъд ръба, на който дървото се е крепяло.

Отивам да се простя.

Около моята върба  са се събрали хората от квартала в черно.
Мълчат.
Гледат надолу.




В дупката за новото дърво.