Земя

привечер вълните спират
земята се успокоява
влизаш на онова дълго плуване
с което някой ден ще минеш границата
вкопчваш се в морето
гълташ познатия ритъм

всяка година мрежите все по-силно те дърпат към брега

стъпваш на сушата

така смешно залиташ

Призрак в парка

В по-ясните дни самолетите се снишават над центъра
за да покажат града на пристигащите,
носовете им - залепени за стъклата.

Отгоре всичко изглежда спокойно:
бухналите корони на дърветата,
липсващите сенки на обеда.
Отгоре не се виждат
лудите жени, които повтарят "винаги ще те обичам" на цигарата си,
няма ги охранителите с хендсфрийтата.

Стоиш в средата на алеята и гледаш Витоша,
болезнено ясна, хартиено тънка.

Питаш се кога ще се върнеш,
кога ще пристигнеш.
молиш се да се приземиш в собствената си глава.