Soap, Bridget, Soap

Gonna give my heart away...



Чакам да се изтегли новия на Портисхед и отново си спомням за това:

Нова сряда

От онази сряда преди по-малко от месец, когато артистично се приземих на глава животът ми съвсем се обърна. Летят апликации, изпускам срокове, влюбвам се, и после се приземявам пак на глава, купувам самолетни билети, хиля се до безкрай, става все по-горещо, все по-горещо, все по горещо, от тъмното се появява Асячанева за да заяви, че не можело аз така да съм толкова черна, (тя щастливката, която има бяла кожа и оранжева коса) и някакви важни усещания, желания за хепиенди ме гонят... Като :
Искам всички, които по някаква причина се карат или мълчаливо не се търпят тая пролет, да се сдобрят.
Искам Калина в никакъв отпуск по майчинство да не излиза, защото тъкмо започнахме да се надушваме.
Искам и моите възли да се разплетат.
Да си запиша записите, да си купя билетите, да си изкарам курсовете, да стане лято официално, щом вече се е промъкнало. Съвсем нелегално черешите на покрива ми са узрели, извадила съм летните рокли и сандали, шкафът с тениските се изсипва на главата на майка ми, някакво море ме вика, съвсем нелегално, толкова далече от предполагаемото истинско лято, в което по някое време ще трябва да науча немски...

В Нощта на галериите и музеите, София Ъндърграунд и всичко останало някаква лудост ме беше обзела, нещата просто излязоха от контрол - пях със Сашо Агента, Дари и някакъв съвсем истински растаман, влизах и излизах от куба, лежах на някаква количка, която хората бутаха из изложбените зали на Шипка, и чаках тайно да ме изпуснат, да се допързалям то стъклото и сред филмови блясъци да излетя от третия етаж.
Докато Калина ме влачи под подходящите лампи, естествено се оказвам точно там, където не трябва. Супер, сега не само ще си мисли че го преследвам, ще си мисли че го преследвам с телевизионен екип. В този момент вече се треса от нерви, толкова силно, че не мога ясно да произнасям думите, които трябва да кажа, чувствам се wired като агент на ФБР, стоя си под лампата, редя някакви обяснения за нощта на галериите и музеите и изведнъж ме напушва един толкова стегнат и завързан смях, все едно някой насила ме гъделичка.
Половин час по-късно затъвам в най-зациклилото разсъждение на тема тротоарни плочки в рамки, с някакъв вътрешно течен, тежък кахърен човек, който в този момент ми се струва смущаващо симпатичен. Клатя някаква инсталация от балони, една леличка ми се кара и ми идва да й кажа "Вие се благодарете, че не се пързалям по лъскавия под на галерията ви" и скованият смях ме спохожда наново, лицето ми започва да се схваща в мигренозна усмивка, столът на Викентий свети ли свети, от стената зеят празните гумени усти на портретите на надуваеми кукли, и светът се е преобърнал отново.
Гледам комините и нищо не мога да кажа. Сякаш цялото изтощение се е сринало върху мен. Някой ме прегръща за чао. Калина снима покривите и прилича на хипарка повече от мене, в клошовете, шаловете и корема (аз все още съм облечена в бруталната си черна рокля), обувките ми се усмихват с отлепените подметки, и някаква тежест и спокойствие ме даваят, но няма точно сега да се разрева.
Пред Шипка в пясъчника на един бъдещ тротоар, гласът ми е станал така мощен, че всички се чувстват неудобно наоколо ми и изведнъж осъзнавам, че сега всички викат Шипка на шипка шест, сякаш няколкото години в мазето на пицарията са се изтрили безследно.

Комисията

постът за комисията най-накрая беше изтрит!

Автомобилните дневници

това бих си го направила на фото тапет...

Седмиците се изтъркулват като в разказ от христоматията по литература, над поля и планини, прекосяват България и се завръщат, покрай априлски и майски простори, цъфнали генномодифицирани рапици, ярки като рейвърско шушляче, морета и облаци, и бури, и диви коне и все-още-сняг по върховете на Рила и Витоша, морета, рибарски селища, Балкана от изток до запад и от запад до изток, седмиците се изтъркулват, става все по-топло, а в мен се е загнездило някакво тежко и влажно усещане, усещане за плът, кал и пролет, малко неудобно. Може би всичко идва от стомаха, защото тези дни прекарах толкова много време в коли, колкото никога досега не се е случвало. Връщах се до София да заредя раницата и пак заминавах, люлеех се на задни седалки, или пък почивах добре прикрепена с колан към предни, или се търкалях в багажника на джипове по нанагорнища, и камънаци и римски пътища. Трудно ми беше да пиша, повече разказвах, разказвах на приятелите си, които си стояха в София, докато щъках, или на случайно срещнати спътници, от осемнайсти април насам, вече почти един месец, трупам снимки и автомобилни дневници в главата си, толкова много път се нави във мене, натежа, не знам от къде да започна. Вчера, когато се прибирах със влака от Лакатник, над вагона властваше смехът. Бяхме само познати физиономии от Артмосферик, опушени, поизгорели, натоварени с палатки, миришещи на дим, смехът се лееше, телефонните разговори се водеха групово, Венци свиреше някакви монголски гаври през десет седалки, почти не се познавахме всъщност, но това не ни пречеше хич. Беше някакъв такъв сближаващ момент. Влакът ни носеше през красоти и залези. Първия ми влак от много време насам. По-късно ще разказвам подробно за Елхово, Иракли и Ъртденс, сега просто трупам снимки тук...

(Това е черновата от преди точи текст - нещо, което щях да довърша преди Иракли, когато още си мислех, че ще е Кара Дере: Накрая, накрая трябва просто физически да реагирам, сливиците ми се подуват и задръстват гърлото ми, тараторът е почти неядлив, искам да живея на бисквити с топло кисело мляко, от ушите си вадя камъни, от очите тревички, главата ме боли, студът се сипе във време нестабилно като самата мене, няколко дни подранило лято са това, със всичките им обясними и необясними ефекти върху психиката, и върху физиката.
Всичко се обърка, не знам от къде да започна - разговор на Попа, който ще се окаже пророчески, безкрайните климатични зали на НБУ, Мишо Въжаров, който вече не прилича на плюшено мече, но е все така приятен за прегръщане, нощно каране по-цариградското без фар, за да отида на мястото, което по право ми се полага, мухахаха, четвърти километър.
Пред Хърбалайзър затъпявам, и провеждам едно почти безсмислено интервю. После осъзнавам колко много имам да ги питам. И как вече не мога.
Тълпата на четвърти километър е пролетно тресната от хормона, или пък фънка си казва думата, не знам, но всички се допират като танцуват и не е не приятно. Някакви македонски художнички се вият около мен, и незнайно защо държат да ми говорят на английски. Малко самотно се чувствам в тази иначе уютна тълпа.
После ме сполитат трима любими наведнъж, за да ме оплетът в някаква съвсем физикъл ситуация час по-късно.

И ето как би продължило : Раздавам юмруци и ритници приклещена на някакво канапе в чила, докато Пламен и Боян в поредния си двоен пристъп ме хапят, Кремена се опитва да ми помогне, и се оказва също спипана, при това отгоре ми. Заклещена съм между трима от най-добрите си приятели в меко казано неприемлива поза, на публично място, а куп изциклили парти типове подскачат покрай покрай нас и не ни удостояват с капка внимание, докато не изливам половинлитрово шише вода върху Пламен и Боян.

По-късно говорим всякакви дивотии, фантастики и мръсотии седнали върху сергия на някакво пазарче в Дървеница, пием сутрешни кафета, хилим се, разиграваме шоу за продавачите от денонощната лафка. По-късно си взимам душ, оставям си гривната на ръката, обаче, ям някаква божествена баница на Плиска. От онези дето са божествени докато са горещи, а после стават отвратително мазни, разтегателни и несдъвкваеми. Искам с тен казвам на ранната съботна баничарка. Тя ми избира баница от Кот`д`Ивоар .

На спирката има две интернирани кучета, и ме муфтят. Аз обаче вече дъвча някакъв сладкиш, и сладко няма да им дам. Излизат от подлеза на бегом - коренната глутница ги е погнала. Личи си, че са току що кастрирани, а после някой го е домързяло да ги върне на правилното място. Просто ги е стоварил на Плиска. Мъжкото прилича на вълк, ако не броим клепналите уши. Мега нахално е, може би е стояло твърде дълго в приюта. Изправя се на задните си крака, подпира се на мен с предните и ме гледа в очите. По този начин на ръст е почти колкото мене. Харесва му също да дъвче крачолите ми. Струва ми се че куца и с двата задни крака, после разбирам защо - има по един допълнителен пръст на всеки. Затворникът и шестопръстият значи...

Женското е по-дребно, горе-долу колкото Хъси, на видима възраст десетина месеца, и е толкова оранжево, и толкова прилича на лисица, че даже очите му са рижи на цвят. Доста по-стеснително е, но в един момент решава да ми повярва. Застава до мен докато седя на парапета на подлеза. Тогава минава македонската художничка, все още нахлупила зелена качулка на главата си. Здраво. Казвала се Ана. Сяда до мен, слънцето грее хоризонтално в лицата ни. Мълчим и се усмихваме. Някакви хора са излезли от вкъщи твърде леко облечени. Изпаднали сме в някакво блажено съзерцание, и просто мълчим. Не знам дали ще се срещнем пак... Може би тя е измислен герой? Може би съм заспала за малко на спирката съм я сънувала?

Оранжевото куче с оранжевите очи изглежда още по-оранжево от изгрева, иска да пресича цариградското от горе, и ме е страх, че ако го дръпна рязко ще побегне пред колите. Заставам на пътя му, преграждам го от колите, и докато го качвам обратно на тротоара един автобус едвам не ме прегазва. Спира червената стрела и отпрашвам към Елхово. Тайно се моля лисицата да оцелее.

После в срядата я виждам на сцена. Оказва се момче. Лежи на персийския килим, който Хари довлече около 22ри. Сряда е 23ти, сега като се замисля. Сякаш някой миксира два различни мои живота от края на април - 22ри е в другия блог.

Значи 23ти е, килимът го е навалял дъжд и вече не е на поляната, някой го е прострял между облегалките на няколко пейки и рижото куче лежи от горе му като в хамак. Цялото е мокро. Оказва се мъжко.

Физикъл обаче са петък и събота, защото след всичко това дечурлигата в Елхово се изкатерват по нас, а аз само позаспивам в колата от време на време, пия морковени сокове, карам колело с Ангелина на кормилото - сиреч за пръв път возя някого, припяваме съмър уайн, която се оказва любима и на Стела, хилим се до там и обратно, а децата в Асеновград, диви-подивели ни разказват играта. Връщам се вкъщи намачкана като тесто. )

Това плюшено куче е общо за доста деца в интерната. Според възрастта и отношението е различно. Пенка все още е с прическа като на момче. Отива й - Диди казва, че прилича на Натали Портман. Сега обаче са подстригали и Ангелина и не знам защо ми става толкова мъчно от това.

В Елхово агресията беше само на шега. За това пък, едно четиригодишно шоколадово момченце на име Шекерчо направо ме преби в Асеновградсия дом. Млатеше ме със жизнерадостна физиономия, риташе ме по пищялите, би ме с книга, покатери се по мен за да увисне на косата ми, но аз не посмях да го ударя. Момченцето не можеше да говори и когато си тръгвахме, не пожела да ме прегърне - очевидно в неговите очи не бях отговорила на опита му да установи контакт.

И този път ми беше най-трудно да се разделя с Ангелина. Тя просто си ме отвлече почти в началото, заведе ме в един храстак и там двете седяхме на тревата и си говорихме около час. Набивахме зелени джанки, които в Елхово упорито наричат сливки. Ангелина и едно по-голямо момиче от "трудната група" са си направили малка къща в един от онези храсти, които цъфтят с нещо като булчински букети за Барби. Каза ми, че мога да спя там, или през счупения прозорец да пропълзя в мазето на общежитието. Май планираше да остана там.
Това момче не спираше да плаче, въобще, странно но от всички деца, точно на него не можах да запомня името.
Всички деца в беседката ме питаха какви мелодии, снимки и игри имам на телефона. Сториха ми се капризни малко - имат телефони и искат да имат всички тези глупости в тях. Още се чувствам надменен непритежател на мобилен. Твърде от скоро го имам, твърде много го държа изключен. Казах им, че нямам такива глупости на телефона, че е евтин, стар, и нямам нужда от друго освен да казва ало... Малко по-късно ми хрумна, че телефоните на децата от интерната със всичките им игри и мелодии, сигурно точно това не могат - да казват ало, защото няма кой да го каже отсреща. И се почувствах като последно лайно.

Рапицата ни преследваше като някакво халю от София до морето и обратно. С Диянка и Стела й се радвахме, но Янина каза, че била генномодифицирана. Това са две различни пътувания, но все пак ми стана гадно, как може нещо толкова, толкова жълто да е ГМО? не може ли просто да си свети. Впрочем полята воняха на нещо средно между цветен нектар и мърша. На насекомите явно им харесваше, но докато се снимаме в жълтото всички се разкихахме.
Иракли винаги ме среща така - не знам защо. Само първия път когато отидохме грееше слънце и морето беше тихо. Сигурно е нещо между мен и плажа. Сигурно ми е нужна бурята. Цялата тая суровост ме успокоява. Почивам си сред дъждове, събарящ вятър и пръски. И този път ми беше хубаво студено. Иракли ме захвърля в мълчание. Чувствам се като детето в семейството, за това просто се мотая по плажа. Леко неудобство се стели заедно с почти микроскопичните пръски. Тършувам в пешова колиба. Един от надписите на тавана казва "моля ви, не трийте този надпис". Някой живее и сега там, виждам нещата му, каше игли и конци, бръснарски ножчета, одеала, и малко се притеснявам да не ме спипа, докато се мотая из дома му. Притеснявам се и да не срутя въпросния дом върху главата си. Една от стените и част от покрива вече са хлътнали.
Тършувам и във Форт Нокс - огромна част от него е згоряла и не е трудно да се сетиш защо. Тук таме по дънерите на дърветата все още стоят завързани метални бутилчици пълни спарафин - лампи каквито има на върха на факлите от Практикер и Бриколаж. Изгорели са някакви четирсетарски каски и хиляди боклуци. Всъшност - това са оцелелите, черни, метални предмехи. Изкушавам се и свалям знамето, което съвсем невредимо се вее над изгорелия форт. После тръгвам по пътеката навътре към разни брезентови навеси. Саждите от лампите още са пресни. Някой ще прави и нови пожари. Някой е измил ракиени чашки и ги суши върху бяла кухненска кърпа под една от тентите. Някой още живее във Форт Нокс. Изнизвам се тихомълком, преди зелените марули за ме линчуват, за дето съм се гъбаркала със знамето им.
Янина казва, че тренирали бойни изкуства с пръти по плажа.



Мело-хипо-халю-балю, тази прахосмукачка е изплувала, само защото преди това е стигнала до дъното. Слушам си Фючър Саунд ъф Лондън по плажа, и нещеш ли зарибявам Янина. Решавам обаче да не й ги давам, твърде филмови са, твърде зациклящи, твърде свързани с реалността. Не й е сега момента за Иснес. Нека първо излезе от филма, нека отиде до края на света и се върне, пък тогава да си прави душата на мармалад. Иначе ще стане като с мен...Но няма страшно, I'm getting over it, and I'm doing fine... Точно както и тя в крайна сметка.

Това са пропастите от върха на Нос Емине. Служат за съзерцаване и мислено летене. Тук някъде Бяха измислили да правят каменна кариера, но се осъзнаха навреме... Междувременно в самата Емона зидат каменни къщи и както се оказа крадат материала от доскоро учудващо запазените останки от средновековен манастир. Н. реши да ни ги покаже, и направо го втресе, когато откри стените на манастира и постройката разкопани до основа. Н. е археолог, който ходи на Иракли от ранна детска възраст, и разбирам защо първата му реакция беше "ако имах пушка". Манастирът още не бил проучен, той планирал да кандидатства за финансиране и да започне разкопки...



Това вече е рибарското селище край Бургас - Ченгене скеле. В това спонтанно формирало се селце ядохме супер вкусна риба, гледахме отраженията на незаконните къщички и рибарските лодки, и поне аз, на сериозно си помечтах да съм clandestina някъде там...

А това е просто залезът по пътя към София... И още рапица, разбира се, рапицата е главен герой в този бавно-разгръщащ се пост...
В сряда паднах на глава, и след това на веселия семинар в Червената къща не посмях да правя кълба напред, въпреки, че точно това исках да правя. Не биваше, все още бях твърде зле, светът се движеше четири пъти по-бързо отколкото можех да реагирам, изпусках зеленото на една улица, над главата ми прелетяха изтребителите, които тренираха за парада на шести май, скочих от колелото си и побягнах, като се предпазвах с ръце от неясната опасност. В пълна паника се пъхнах под козирката на някакъв магазин, а колите набиваха спирачки пред захвърления ми на улицата велосипед.
В четвъртък си наваксах по тази наклонена, пружинираща, гъста, торфена ливада. Търкалях се и се хилих. А после забравих един куп думи на български - думи като вилица или шалте, или чорап, и без да се усетя изтичаха от устата ми на английски в средата на някое изречение, и не можех да си ги преведа обратно на български. Хората ме гледаха все едно съм от колежа...
Когато дойдоха Кат, Иън и Марк и тръгнах да говоря на английски, открих че просто не мога да спра, леех се като изпусната дига след три дни срамежливо мълчание и една незнайно как изнесена презентация, леех се, а когато Кат ми отговаряше на български, понякога не я разбирах...

В типито четири дни като пулса на Артмосферик бият джембета. Дими тежък огън от който хората почервеняват а очите стават все по-дръпнати. Някои въобще не излизат - преди да си тръгна са станали истински индианци. Аз само се пробвах да стоя вътре, но от очите ми потекоха реки, гласът не можеше да припява на гъбените рими на Патилан, от диджовете свят ми се зави, и изпълзях през тунелчето, обратно при каките от Желен, които до откат пържеха палачинки.

Това не е опит за убийство... Просто "строим живота нов" (да, бе, да, всички така казват...)

Подготвяхме презентацията дълго-дълго. Накрая излязохме с другата Яна, след куп неуредици, изнервени музиканти и тревоги и изненадващо за самите себе си, овладяхме положението като едни нови иваниандрей на фестивалната култура. Хората ни слушаха, някои се заяждаха, но ги затапвахме, а някои дори си оставиха мейлите или си купиха тениски. Изложбата стоя още ден два и предизвика поредните ми злощастни приключения с багаж. Този фестивал беше посветен на багажа изобщо...
На Артмосферик видях и няколко истински рейвъра - облечени в шушлячета и повтарящи роботски движения от ерата Индиго. Мило ми стана някак си, като когато открия сувенирно шишенце с розова вода от соца, или пък дъвка Лъв ис.

Вода горе не феста нямаше, трябваше да слизаме до входа за да пълним десетлитрови бутилки - изживявах се като африканка и носех една на главата си, докато открих перфектния баланс - ако се наведеш на зад можеш да подпираш товара само с една ръка, а гърба ти да е прав и да не се уморява. Последното върви задължително с предизвикателно поклащане на бедрата - просто равновесието го налага.


Сметището в Искърското дефиле го охранява Волен, при това леко обратен. Опитахме се да го снимаме, и някакъв местен трол ни се разкрещя.

Това е логичният финал - парчето на Морчийба, което ме преследва по целия път... Още от средата ще добавя по-късно...

What do you feel

When you let go of the wheel

Can you take a leap of faith

Will you face the change of pace

There are worlds out there

Beyond compare

Going on a journey

Somewhere far out east

We'll find the time to show you

Wonders never cease

All that we've been through

Brings my soul so close to you

Why not cast your fears aside

We can laugh until we cry

There are worlds out there

Beyond compare

Going on a journey

Somewhere far out east

We'll find the time to show you

Wonders never cease

дългата седмица

Дните ме засипаха толкова бързо, че трудно ще успея да разкажа всичко, което ми се случва напоследък. Седмицата изглежда като гаргойл - надвесен над мен от тъмното небе, за това и избирам за лице Хари Облака. Избирам Хари Облака за лице, и облак и гаргойл, защото не го познавам достатъчно за да изпитвам угризения, че му приписвам една такава хорър и халю-балю седмица. Мисля си за Кремена, и общото ни разминаване в понеделник вечер, за въпросите, които зададох на нея и на мен, (а май инцидентно взех и да си отговарям), за раните по краката на Г, и тъпите доктори от гнойно-септична хирургия в Пирогов, които не щат да го приемат, за тежката миризма, която се носи от крачолите му, докато не спира да чопли раните, да изстисква тромба, и за проклетия ласт.фм точно в тая секунда ме дарява с някакъв зловещ текст на Пролетарии - ще живея, няма да живея, ще разкъсам моето мъртво тяло, абсолютен гнойно-септичен хорър.
До нас в чакалнята седеше една възрастна жена, която разказа, как от нищо и никакво й отрязали два пръста. Беше пълна, и с диабет, и когато някакъв случайник я настъпил във фантастико, не подозирала, че историята ще се развие в тази посока. Току що беше научила, че ще се спрат до там с рязането. Дъщеря й беше ужасно напориста и неприятна - тромави интонации, безвкусно облечена, отровен глас, помислих си, че сигурно по характер прилича на някой от двамата ми най-нелюбими ужасници, те си знаят кои са. На външен вид приличаше малко на сестрата на единия.
Докато чакаме в Пирогов, всички ни предреждат, Г избира да не седне до нас, не иска да го подпирам, въпреки, че не може да ходи, като че ли избягва да ни докосва. Д, сестрата, също спазва дистанции. Лекарите и сестрите в двете болници също стоят далеч от него - циганин, хероиноман, който спи под моста, и ако не приема две седмици антибиотици венозно, може да се раздели с крака си. Аз съм човекът, дето трябва да е дръпнат, но единствена се престрашавам да го подпра и хвана за ръка, след многочасова съпротива от негова страна. После гузно и продължително се мия, в тоалетната на дневния център.
По случайност нахлувам в кабинета, докато уж няма никой - възрастен човек, който преди това е чакал, пети или шести след нас, ни е изпреварил за превръзка, и това, което виждам от него, защото той е гол, с дупе към вратата, и някакво страховито възпаление по него, обръща стомаха ми и размеква краката. Трябва да слагат паравани в тея хирургии. Преди мен вратата се отвори за да пропусне в двете посоки една и съща сестра хиляда пъти и всички в коридора любопитно надничат в кабинета. Малко по-късно човекът е на опашката в коридора, и се моля да не ме е видял.
Докторите в Пирогов дори не си правят труда да прегледат Г - кожна инфекция, отсичат в трето лице, сякаш той е твар без словесна и ние отговаряме за него, да маже с йодацепт, и той милия не посмява да им каже, че има тромб. Тромб, за който е трябвало да лежи в болница още преди три месеца, и който очевидно е причина за язвичките. Колкото мен е, а изглежда едва навлязъл в пубертета. В Александровска са по-свестни, обръщат внимание, говорят с него а не с нас, но също не искат да го приемат без осигоровки и лична карта. Пред болницата Г заявява, че много го боли, вече не може да ходи, не ни вярва, че тролеят който ще го остави именно на моста, под който спи, е на сто метра и хлътва в подлеза да гони някаква седмица трамвай от другата страна. Д е прегоряла, вдигнала ръце и изтощена до смърт, аз трябва да ям преди да припадна, а преди това да стигна до Подуене за да си прибера колелото. It all sucks.
Изпивам около литър вода в дневния център, и изненадващо откривам, че имам седемдесетпроцентов шоколад - единствен материален помен, от иначе паметното снощно гостуване на Миро и Природата. Толкова съм уморена, че в цяла Слатина не успявам да намеря място достатъчно приятно за да си го изям - на всякъде прашни бури, камиони, и дребни камъчета, които се заплитат в косата ми докато въртя педалите. Накрая сядам на любимата си пейка на Голямата площадка в изток, с подозрението, че всички млади майки на около ми са деца, с които някога съм си играла. Шоколадът е дар от бога, амин, амин, ще основа светата секта на шоколадовите пристрастеняци.
Миро и Природата са ястие, което ще оставя за по-късно, мисля си, това тяхното на нищо не прилича и дълго ще бъде описвано. Сутринта Миро дойде и каза, "Снощи Природата пак ме полазваше" а аз си помислих, пада ти се и на тебе, и се почувствах отмъстена някак си. Чакам цялата тази дивотия да бъде преболедувана.
Предишната нощ Кремена избяга от лудницата на сцена, а аз не можах да отлепя, всичките крясъщи и светлини, касетофонът с Амон Тобин, ехтящите звуци от хек с пластмасова бира, красивите лица в тъмното, всичко ме главозамайваше до пълно изтощение. Страх ме беше, че ако излеза на тъмно в гората ще се побъркам. Това след поредната малка телефонна криза, разбира се, но мисля всъщност, че в понеделник вечерта ревах най-вече защото всички се бяха разкарали от къщи и имах нужното лично пространство да си порева на воля. Не че нещо. Напротив, даже чаках с нетърпение.
Кремена си тръгва, защото не мога нищо да й кажа, защото не мога да говоря, а и не възприемам нещата, които тя казва, всички освен мен ги боли глава, аз оставам на ниво аура, искам да ставам майка на Анжела, водя някакви сладникави разговори с Яворчо - как сме спасявали животинки като малки, и нещата аха да излезат от контрол, и да трябва да си тръгвам, ама наистина, до нас се тръшват някакви ужасно дразнещи, шумни, фалшиво-пеещи пияндета начело с Петко, които започват демонстративен разговор. С Яворчо млъкваме, защото така или иначе не можем да ги надвикаме, а и целта на разговора им е да ги слушаме ние. Идват Радо, Миро и Иво, сядат до нас и също мълчат, неспособни да се включат в шоуто. Яворчо се изнизва и оставя след себе си надвиснало леко неудобство, ние продължаваме да мълчим, но учтиво не ставаме от местата си, докато накрая аз, като най серт не се премествам към друга някаква компания. Идват и другите трима, и трябва да бягаме, защото кресливците също стават от земята и ей сега ще ни се лепнат пак, с фалшивата Мооооомеее Калиииино, и това е просто твърде overwhelming за моето бедно аз.
Пред 345 ми се лепва някакъв пълен кахърен американец.
- Say, are there any bars in this neighbourhood at all.
- Hahahaha, no, this is Iztok, a boring, prestigeous residential district.
- So what are you doing here.
- Waiting for my friends. Going Home. I had to buy dogfood.
- What's with all the dogs here?
И почвам да му обяснявам на човека за фондовете, кастрациите, кожите и мутрите, но той горкият иска да ме сваля, по някакъв безкрайно депресиран начин и хич не се отдръпва от подробните медицински описания на кастрации и евтаназии, които използвам за самозащита. Даже ми се похвалва, че си направил вазектомия. Сигурно за това е дебел и тъжен. Казва, че се надявал приятелите ми да се прогрижат добре за мен и изчезва в тъмното, съпроводен от лая на изтокските глутници.
Безмилостно разполагам Миро и Ивчо на пода и си лягам да спя. Да се оправят.
Сутринта е блудкава, закуската маломерна, но някъде по баира на Редута денят започва да ми харесва, все нагоре и напред. Грее слънце, свободно ми е, отръсквам се от дните дъжд и всички усложнения до които водят, имам бегли представи какви съм ги вършила в Суинга, само си спомням, че никога друг път не съм танцувала чак пък така, и дори Рози като че ли беше малко стресната. Нагоре по баира както винаги е говорилня, но в случая всичко това е търпимо, изтощението ме е упоило до пълно втечняване. Петъкът беше безумен до невероятност, отбора на розовите срещу отбора на черните фанелки, Денка пак бръмчи с Яница за мое неодобрение, Испанецът се опитва да строява и дирижира целия Арт-хостел в моя чест. Знам, че хич не ми се кефиш вика, ама айде сега тва да го изпеем както трябва. Е те това е вица на месеца. Ептен пък никой нищо да не разбира.
Викентий и Рошко са награбили някакви всякакви перкусии и трещят в Арт-хостела чак до три и половина. Идва полиция, но те не престават. Преди тва е имало истинско меле на българи срещу американци, с кръв по случайните кокошки-пацифистки като мене, но полицията идва за Кената и Рошко, естествено. Когато за пръв път видях Викентий, той биеше едно огромно джембе на балкона си в три през нощта, а патрулката вече спираше пред входа му. Какво повече.
Случват се какви ли не работи в хостела тая нощ. Чувствам се като хм... социометрична звезда. А и всички са се разгонили. Вътре са се наблъскали 200 души, които не спират да се прегръщат, кой както и където свари. Има някакъв рожден ден. Отделно има някакъв джем, на някакви американски киндер-пънкари, отделно редовния контингент вече се е напил нередовно, опитвам се да завързвам ценни контакти. (Ти никога не се приближава достатъчен - ами не е честно, човеко, ти нямаш гъдел - а, кво - нямаш гъдел, няма гъдел). Към четири ни насмитат да си тръгваме и на стъпалата пред входа двайсетина души продължаваме да шумим. Рошко иска да си чупи главата. Една българка говори перфектен италиански. Един италианец говори трагичен сръбски. Американците не могат да разберат за какво става дума. А в задното дворче някакъв прозрачно бял тип се е крил цяла нощ за да свири тихичко на лютня и продължава, сега, когато вече не му се налага да надсвирва бонгота и барабани.
Хубавите хора се разотиват.
В събота решавам да посветя следобеда на Ани, лъжа че съм на училище за да не чистя, но не успявам да я намеря, телефоните ми изяждат всички стотинки, самотствам на слънце в Заимов, забравям да кажа "добър ден" на баща й по телефона, и накрая тряба да се прибера до нас за да й звънна отново. Тъпоумно наистина. Цял ден обикалям София като изгонена.
Вечерта все пак съм на Способ, с петра и Миро бягаме от неометълите, у Ани, слава богу няма никаква, ама никаква катерица. Мисля да се карантинирам от катерицата максимално дълго.
Няма огньове във сряда, отново вали и го мразя. Обаждат ми се да ме питат ще ходя ли на сцена, щото било много кърваво. Звучи като реклама. Не ми се ходи. Аз съм по-скоро гнойно-септична.
Вторникът прераства в рд на Марина, нямам сили лежа и ям на терасата, заспивам на велосипеда си на път към БСФС, после лежа на топлия асфалт при Диди и Яворчо, а Сашо агенна пита какво искам, искам ли му адреса, и телефона и айсикюто, и всичко щял да ми даде. Викам : искам всичко, и почвам да изреждам несметни богатства. Сашо няма нищо от това - има само водорасли и ги яде. От онези водорасли дето са финансова пирамида. Другия Сашо пък търси да се заяде на тема Щурчо. Да не би още да ревнува кучето си от мен идеота?
Не ми се тръгва от чешми, но старшно няма - отиваме до БСФС и обратно, с Йоша водим разговори от две различни планети. Бях забравила, че тя всъщност може да бъде и далечна. Понякога сме в такова съзвучие. На сцена лудницата е пределна, двеста души, джембета, микрофони, усилватели, Иво Лудия, който маймунства, Хари Облака, когото употребявам за модел, Анжела е цялата механджийско и цвят зелен, по тениска през ноща, и само ме е страх да не настине. Весело е, весело и безкрайно изтощително, макар да отмива повечето гнойно-септичност от мен. Овобождава. Освобождава. Ивовците се катерят на някакво дърво и извършват с него всякакви золуми, Куентин е с най-безумното якенце, Йоша и Ягама нагъват физиономии в безумни гримаси, всичко на снимки с празен черен фон, като нарочно нагласени. Тази нощ не мога да пея. Не мога да говоря даже. Станала съм същество безсловесно, очите ми са порастнали три пъти и снимам ли снимам. Почти всичко излиза твърде тъмно и доста страшно.

В настроение за дъжд

Вали от горе

Днес грее слънце, дъждовните излияния в главата ми спряха накрая, неудобни въпроси, изнервящи диалози, цялата тая тълпа съмнителни типове, които носех на крехкия си врат вече три дни затихнаха, взеха си багажеца и се изнесоха.

Въпросът е съвсем прост : щом съм сигурна че не искам нещо, защо го искам?

Съвсем просто смятам да го оставя без отговор и лекинко да го избягвам. Както и всички, които ми го задават в главата.

Вчера беше един безкрайно дълъг ден, не гледах изгрева, защото се спука да вали, газих из вадите, возих се на тролей 11, изчезвах бързо преди да кажа чао поне 10 пъти, ядох някаква лоша нова версия на Козница, в някога любимата ми сладкарница на Плиска, точно на грозния паркинг във виелицата. Вчера затънах в спомени и тевтери с гимназиални писаници, бях омекнала отвътре като печена ябълка, гореща и спльокана и се разливах из къщи. Гласът ми беше станал в пъти по силен и свободен, сякаш дори мускулите в гърлото ми се бяха отпуснали до крайност. В главата ми течаха нескончаеми спорове с тоя и оня герой от петък-събота-неделя, объркани фантазии, цял ден заровена в бърлогата си, по едно време съм била у баба си, но някак го бях откъснала от неделята, другаде го бях разположила този епизод, в който обяснявам икономическите и политическите рискове от ГМО-тата, дядо ми ме гледа с отворена уста, не е подозирал, че в главата ми може да виреят и подобни мисли, баба ми много много не си прави труда да разбира, но кима доволно - ето внучка й може да говори такива важни работи, прави банички, въпреки че съм обявила, че не искам, и когато ги тръшва пред мен робски ги изяждам, нищо че ме боли корем, не са ми вкусни и са БЕЛЛА.

Расте от долу

Откъслеци от Берлин 2

Хората се изсипват на сюрии на Александър плац, Ани,
има хлапета, които си носят бири,
двойка объркани пътнички връзват куфарите си за колелата -
звукът им се влачи и блъска между квадратните сгради.

Тук е министерството на симетрията,
и министерството на пънка
и министерството на бялото
и министерството на черното.
Всеки влак зейва и изсипва глъчка.

Хората преминават на сюрии по Александър плац, Ани,
чудят се на къде да тръгнат, защото У-Банът е заключен.
Говорят на всякакви езици.
Площадът става все по-огромен докато те чакам -
токчетата им ехтят през девет квартала.
Децата пият бири и хекат с бутилки.

Попътувах във времето, Ани - между Източен и Западен за 30 минути.
Видях статуята от репортажите за Love Parade
лампите бяха като сапунени мехури и ми се пукаха във очите.
Улицата беше много дълга и права и бърза, Ани
а сега нетърпимо стоя на Александър плац и те чакам.