дванайсетминутна метаморфоза

Когато се променям,

винаги чакам на светофара,

гълтам есенен въздух,

не мърдам.

Нощите настъпват

като бомби от небето.

По улицата бягат хора и пищят,

скрили главите си

от кестени и падащи листа.

Задръстването е паническо

тътнат разкъсани следобедите.

Годините така започват,

застинала на светофара,

усещам натиска на нови крайници.

Не мърдам.

И колко подходящ е воят са сирените

за радостта на кокала

пробиващ кожата.

Не мърдам -

треса живота

затварям магазини

пълня тролеи с оскотели от ужас

тичащи, плачещи, възмутени.

Викам

с новите си дробове.

Толкова бавно викам

в онова време

на хриле, опашки и гръбнаци,

толкова бавно,

тътна като барабан,

кожата ми се тресе и стене,

тролеите свеждат глави,

пред ужаса на тези ципести криле,

които разкъсват кожата.

Колите пушат и ръмжат.

Само един комин усеща времето си

и пада.

Световна война

В понеделник донасям смъртта в чантата си
на бюрото ме чака поредната битка.
Тези военни години са мокър бетон -
или ще затъна, или ще се отпечатам,
и всяко копче на сакото се върти,
но без гласът да се усилва.

Мълчанието - сива армия
тече надолу
и няма намерение да завладява
тези поля и седмици,
а само да ги срине из основи.

Вадя от чантата камъни.
Бъркам.

Падането на гласа

На мястото на тялото си
видях червеношийка
краката й - по-тънки от косите ми
тръпнеха.

Опитах се да прочета вика си
в кръглите очи
дали при всеки полет
пренася падането ми?
Може ли птица да се превърне в камък?
Да паднат от небето изречения?
Да се омачкат крилете на желанието
като хартията от баница,
която въпреки скованата прилежност
се приземява извън кошчето.

На мястото на тялото си
видях червеношийка,
а те са сиви, нервни птичета -
освен ако ги гледаш в полет.

търсене на тялото

Понеже частите на тялото не са направени да пасват,
ако дъждът отмие съзвездията по гърба ти
няма да си ти.
Не мисля, че ще те позная
ако ти се счупи зъб.
Ако изгубиш мигла
образът ти ще се пръсне на парчета
като луна
изпусната при танц.


Когато търся тялото ти
в тъмното
събирам в шепи
прашинките натрупани в леглото
това
ако не е закуската
със сигурност си ти.

Крака

На 27 -
нито минута спокойствие.
Онази част от мен
с подложения крак,
надвисналата нужда да се спъна,
да не стигна.

Когато си помисля,
че всичко ще се нареди -
секунда невнимание ми стига.
Секунда оптимизъм -
цял живот идиот.

Мечтая за себе си
със счупен нос.
Да бях внимавала по тези тротоари -
ще казвам
и ще бъда извинена
за всичките си неспособности.


Най-лошият ми враг
е крак,
подложен напреко през мен,
успея ли да го прескоча
изпитвам нуждата да бутна нещо
и да счупя...

На 27 -
израсна и поредният - нечетен.
Имам достатъчно да ходя
и да се препъвам,
имам достатъчно за да се ритам с тях.

На 27
дори стоножката се справя някак.
И върви.

смъртта и тя е част от тялото

смъртта и тя е част от тялото
пораства в гущероподобните ни ембриони
очаква да задиша, да запулсира,
когато сърцето се размърда за пръв път,
развива се с години,
разгръща се из нас,
обгрижвана от нашите тела,
зашита в кожите ни,
разтворена във вените,
бял шум по нервите,
навсякъде
пълзяща на обратно през червата
запушваща носа, ушите,
отлага се по зъбите,
срутвва сводовете на стъпалата ни
огъва и пречупва дланите
расте, подпира ни отвътре,
понякога без нея
не бихме били живи

смъртта и тя е част от тялото
очаква да се спукат кухините,
в които я износваме
един ден,
когато сме особено щастливи,
ще се родим от нея

или пък няма.

Тавански прозорец

Гарвани, гълъби, ангели -
всякаква пъплеща гад,
която пълзи
каца по покривите,
пищи
дебне момчето от денонощното
да продаде кутия бисквити

градът не диша
подготвя се се за удара на обеда
от рано сутринта

тролея не може да го извлече
нито до рая нито до ада

събуждат се по пейките,

жените 
излизат на прозореца с оранжеви лица
тържествено сипват вода
във  нищото