избледняват спомените и ме е страх че ще ги загубя - за да проверя хронологията на живота си доверчиво се връщам и чета, какво съм правила, кога как съм се чувствала, кой какъв беше...
когато не пиша тук, това е защото живота се втурва нанякъде с бясна скорост и ме повлича, защото точно сега се случват нещата (дрезгав мъжки глас се запечатва в главата ми с 25 пъти повторената фраза "We live now" после ги броя. какво иска да каже? това довод ли е или горест? защо е толкова важно това "We live now"?) сега живеем.
сега живея и нямам никакво време да пиша, вместо това разказвам, разказвам притисната от ужас, че после нищо няма да си спомням, че всяко нещо се изтрива от следващото, а това е някаква много важна поредица от неща. разказвам неща, които са лични, на хора, които по-добре да не ги знаят, с надеждата, че именно заради това могат да вземат да ги запомнят.
последния ми месец звучи като врачуване - хвърлил е някой тестето на масата и всяка карта носи отделна история, сякаш несвързана с другите. как се сглобява живот от това? или просто всеки сегашен момент е различен от другите.
и вчера се събудих с неочаквана горчивина, затрупана от умората си и се попитах "каква става с мен? какви ги върша? това добро ли е?", защото аз много съм се променила, и гордостта ми от промяната стои на една много тънка нишка над смазващото чувство за вина (представям си го като някакъв механизъм със зъбчати колела, от който ще излеза на кайма, ако залитна и се подхлъзна от въжето). Най-ужасната част е, че в момента наистина вече не помня поне половината невероятни неща от този невероятен юни в който съвсем безпътно се бях разпиляла. Невероятностите се изместваха една друга твърде бързо:
някой поглежда на мен с нови очи
първа безсмислена свалка
идва най-страшната буря на света
на шега правя нещо, за което мечтая на сериозно от години
втора прекрасна буря
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която пяхме с някого и гласовете ни избухваха от неща, които няма да си кажем
една вечер, в която твърде много граници паднаха, а една беше случайно поставена от приятелка
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която се маскирам на твърде прекрасна
парклайв ме изкарва от релси, втора безсмислена свалка
една сутрин, която прекарвам в беседа с демонично създание, а после си взимам рейса обратно към нормалността, ям банички, отвързвам си колелото от пред ялта, ходя на работа
парклайв ме изтощава, някой упорито ме нарича елфче, правя опит да се наспя
парклайв ме вкарва обратно в релси, трета безсмислена свалка
запознавам се с дете без коса
имам имен ден, черпя хората с плодове и бисквити
оказвам се за втори път в хотел метрополитен, после слушам сара тавареш,
отиваме на гей парад, после скинарите ни взимат знаменцата, после слушам ана моура
трета безсмислена свалка
това са дебелите линии, между които ходя на въже (рекордът ми е 7 крачки), забравям си шала при едни хора, които не харесвам, гоня избягалата от пиратките Хъси, мълча три часа на едно стълбище до един мълчащ по природа, чудя се дали не съм обидила някой с вид на светец, обяснявам на някого че е тъпо да се целуваме на гей парада, защото е мъж, събирам някакви телефони, на които не ми се ще да звъня, оставям бележки на хората да ми върнат обиците, почти никога не успявам да си напазарувам за закуска, изобщо отдала съм се на жегата и хипарията, и това ми се вижда перфектно до вчерашната сутрин на отрезвяване, когато прозирам в цялата работа едно безплодно търсене, а аз съм така непоносимо уморена и то така непоносимо не ще да спре да вали.
Днес е 30 юли и няма да имам шанса да празнувам джулая. мисля, че това, което търся ми се случи миналата година по същото време, и може би няма да се повтори. въпросът за надеждата и живеенето сега си стои.
вторник, 30 юни 2009 г.
сряда, 10 юни 2009 г.
град
набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.
набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.
набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.
набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.
набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.
понеделник, 1 юни 2009 г.
петък, 22 май 2009 г.
минават някакви дни
минават някакви дни и се изтощавам
прилепвам за телевизора, оставам без сили, къщата на Латинка е твърде голяма за да я изчистя, закъснявам, разпадам се. излязла съм от енергичната фаза, и просто искам да ме няма някъде за седмица две, да не говоря, да не ми говорят, да не ми се налага да живея. някакви хора по някакви телефони желаят да контактуват с мен. не ги познавам. не ми харесват. гласът ми им се струвал хубав, искала ли съм да се запознаем. тамън двама такива ми се залепят за 36 часа. единият не се отказва и звъни, ли звъни. не му вдигам. телефонът му е почти същия, като на човек от музикална компания с която нещо трябва да върша.
откривам как съм намразила това място, квартала, пътуването, бившата си стая, особено много канапето в хола и телевизор, за когото, против волята си залепвам. депресирам се и не знам защо. трябва да се махна е ясния отговор и постисквам зъби няколко дни, няма страшно, концерти и партита ще ме крепят, докато се върна на моето таванче, което се оказва такава невероятна опора в живота ми.
единственото хубаво нещо на изгрев е метрото. лошото е, че от него трябва да се излезе, и да се ходи в самия изгрев. ще ми се да можех просто да се возя от първата до последната спирка до безкрай. духът на метрото да бъда, зазяпана в стилизираните синьочервени атоми.
извън това и въобще извън къщи, извън изгрев май е завъртял главати на всички. тече неспирно флиртуване - всеки със (или срещу) всеки. безсмислено, празно, временна утеха е носът ти да бъде погъделичкан от нечия коса, или пък някой да те замеря със солети, временна утеха между нетърпимите за кожата и душата пухчета, които се носят дори по спирките на метрото, красивите и самотни моменти на залеза, къщата на латинка - грозна мръсна и разхвърляна от вътре колкото моето нещастно подсъзнание, необходимостта да говориш на хора, но които не шепнеш в ухото, истеричните радости на лодки, временна утеха е всичко това. трябва да се доизтърпи.
остават концертите - а те помагат. може би и това е някакъв вид душевна празнота - живея от концерт до концерт, напълно зависима, музиката просто ме крепи и няма друго, и в този момент на нетърпима нужда ли успях да си загубя плейъра? минават някакви дни и не знам как щях да ги преживея ако не плувах през времето към тази или онази музика като към острови в мръсна вода.
прилепвам за телевизора, оставам без сили, къщата на Латинка е твърде голяма за да я изчистя, закъснявам, разпадам се. излязла съм от енергичната фаза, и просто искам да ме няма някъде за седмица две, да не говоря, да не ми говорят, да не ми се налага да живея. някакви хора по някакви телефони желаят да контактуват с мен. не ги познавам. не ми харесват. гласът ми им се струвал хубав, искала ли съм да се запознаем. тамън двама такива ми се залепят за 36 часа. единият не се отказва и звъни, ли звъни. не му вдигам. телефонът му е почти същия, като на човек от музикална компания с която нещо трябва да върша.
откривам как съм намразила това място, квартала, пътуването, бившата си стая, особено много канапето в хола и телевизор, за когото, против волята си залепвам. депресирам се и не знам защо. трябва да се махна е ясния отговор и постисквам зъби няколко дни, няма страшно, концерти и партита ще ме крепят, докато се върна на моето таванче, което се оказва такава невероятна опора в живота ми.
единственото хубаво нещо на изгрев е метрото. лошото е, че от него трябва да се излезе, и да се ходи в самия изгрев. ще ми се да можех просто да се возя от първата до последната спирка до безкрай. духът на метрото да бъда, зазяпана в стилизираните синьочервени атоми.
извън това и въобще извън къщи, извън изгрев май е завъртял главати на всички. тече неспирно флиртуване - всеки със (или срещу) всеки. безсмислено, празно, временна утеха е носът ти да бъде погъделичкан от нечия коса, или пък някой да те замеря със солети, временна утеха между нетърпимите за кожата и душата пухчета, които се носят дори по спирките на метрото, красивите и самотни моменти на залеза, къщата на латинка - грозна мръсна и разхвърляна от вътре колкото моето нещастно подсъзнание, необходимостта да говориш на хора, но които не шепнеш в ухото, истеричните радости на лодки, временна утеха е всичко това. трябва да се доизтърпи.
остават концертите - а те помагат. може би и това е някакъв вид душевна празнота - живея от концерт до концерт, напълно зависима, музиката просто ме крепи и няма друго, и в този момент на нетърпима нужда ли успях да си загубя плейъра? минават някакви дни и не знам как щях да ги преживея ако не плувах през времето към тази или онази музика като към острови в мръсна вода.
сряда, 13 май 2009 г.
хелий
и изведнъж става лято - с жеги, дъждове, мушици и пухчета, които трепкат в лъчите на залеза, къси рокли и голи крака, стоене по градинките до съмнало, защото на никой не му става студено, та да се прибере, лодки и тежките маслени облаци влага, които вместо да смачкват опиват минувачите във вездесъщата миризма на цъфнали кестени. става лято.
става лято и ме блъсва някаква лекота, някаква превъзбуда, някакво желание за 24часов живот. спирам да се излежавам в мислите си всяка сутрин. излизам, закусвам на вън, разхождам кучето, то се научава да плува много по-надълбоко от преди. мятам пръчки в някакво блато в южния парк. имам дамски обувки за пръв път в живота си и спокойно газя с тях в същото блато. те се пълнят с вода. вътре в тях е приятно.
в този вид, лятно разпасана, оголена и окаляна се просвам на поляната пред цвете за гошо. музиката е безумно смешна, озвучаването трагично, но всички тези тийнове с черни тениски ме зареждат с невероятен ентусиазъм. танцувам някакви рокове. зяпам с интерес косата на владо. общувам с хлапетиите от гудевица, нося се в някакъв полуслънчасал унес.
в неделя жегата ми замайа главата съвсем наистина, отивам на дворно парти и ми става много лошо, много лошо, но не и неприятно. дворчето мирише на портокали и някакъв сладък тютюн. бени ми прави магии срещу главоболие и то наистина минава. само дето така ми се завива свят, че едвам пазя равновесие. поемам на разходка с един невероятно светъл човек, той нещо говори, аз нещо залитам, спъвам се, не мога да си изям републиката, всички хранителни стоки са затворени, градът е притихнал по неделно, не че нещо се случва, но бих се разхождала така до безкрай. само ми е ужасно неудобно, защото не мога да си спомня как се казва.
в понеделник попадам на някаква литературно-хулиганска проява в Пеша Николова. адски забавно е докато не идва една любима писателка. тя е нещо много пияна, или поне така се държи, заяжда се, излива страшно много горчивина. изведнъж ми се дощява да стана и да я прегърна, точно тук, в тази зала, в която толкова ужасни и прекрасни неща са ми се случвали, и е толкова нормално някой да не е на себе си и друг да го прегръща. тя е цялата нерви и черно, тя е цялата някакъв болен трепет, а другите се гаврят с нея и ме е страх да не се разплаче. истината е, че тя се държи гадно и се заяжда. истината е, че те трябва да я оставят на мира. нещо се е изострило и оголило, както само лятото позволява.
във вторник си поплаквам - слушам онази песен на Финк, която услужливата ми памет беше смела под килима доста за дълго. спомням си, предъвквам си, но всичко това няма значение вече, не е драма, а елемент от общата картина на настъпващото лято. пролетта, есента или зимата никога не настъпват, само лятото подхожда с такава агресия, завладява територии, оголва, изчиства, прави хората по-леки. мисля си да му напиша едно писмо, на онзи човек, който като балон пълен с хелий обикаля света, олекнал от спомени, отвързан от хората, идва, носи радост, отминава.
за около петнайсет минути съм ужасно сама. никой не ще да си вдигне телефона. после обаче стигам до народен където прекарвам следващите пет часа - говорим глупости, смеем се, играем фокстейл, смеем се, бени идва с някакъв огромен наръч жълти и оранжеви балони пълни с хелий, смеем се, задействаме някаква аларма, смеем се, нацелваме министерството на отбраната, смеем се, станали сме деца, тази вечер, леки, с изтънели гласове, без дори да ни се налага да хабим балоните за това. Взимам си жълт. Номер седем в живота ми - номер шест избяга в пороя на деня на земята, докато правихме своя настиващ критикъл мас. още ги броя, още им се радвам на всеки по отделно. искам да походя с него и после да го оставя, някъде от където и друг би го взел и разходил. на един балон трябва да се радват максимално много хора.
към два дори аз и санди оставаме без сили от скачане и търчане, пък и иван качва фокстейла на някакъв перваз на народния, та просто спираме да играем най накрая. на светлия човек му се доспива. усмихваме си се. толкова е светъл, че почти е прозрачен, очите му като стъклени бонбони. мисля си, че в англия никой не е знаел, че е чужденец. после се сещам, че в англия сигурно никой външен вид не те прави чужденец вече. после все пак го питам как се казва. името му се връзва съвсем логично с неделната ни разходка - името му е тихо.
нощта е млада, кой го казва, казва го шаманчето, но и той отива да спи. балоните са раздадени. даваме един и на онази жена, която винаги стои в градинката (онази, която започна да кълне един циганин само защото седна на същото бордюрче, където седеше и тя. там седях и аз, в опит да си хвана малко интернет. той ядеше сандвич и не й обръщаше внимание. тя го нарече махайсемръсенциганинтакъв. той не се махна. аз не я подкрепих. стана и се премести малко по-нататък. "тази жена беше много груба" казах му, а той реши, че трябва да започне да ме сваля. от сандвича му нетърпимо миришеше на кетчуп. седях и си оправях снимките от аларма феста а той ми пускаше чалга от телефона си. правех се, че не го чувам или виждам, но се разсейвах непрестанно - ставаше ми все по-смешно)
не ми се спи, отивам при някакви тарамбуки. там са испанеца, дима и дани, тропат на тенджери и както винаги пеят по-вярно от мене. мъчим се някакви неща да изкараме както трябва. губя чувство за ритъм, испанецът се ядосва. под зелените лампи, които някой гений е чучнал да осветяват зелените дървета в зелено първите бели косми по главата му направо светят. това е нощ, в която моментално се свързвам със всеки. става ми мило, ще ми се и него да прегърна. остаряваме, казва дима по някаква друга тема. решавам да си замълча за косата на испанеца. малко по-късно той ми пука балона с цигара. казвам му колко ми е бил важен, как ги броя, как съм щяла после да го дам на някой друг също да му се радва, защото на един балон не бива да се радва само един човек. той се сдухва на сериозно, изненадва ме.
идва някаква луда жена в лилаво костюмче. разказва ни живота си, развела се, харесва ни пеенето. испанецът се вживява в ролята на диригент. едно момиче с вид на рошава фея танцува кръшно. изведнъж ме удря страшната енергия и почвам да тичам наоколо с хъси, да й мятам пръчки, да беснея, пореден пристъп на детска хиперактивност. става четири и ще си ходя. с феята нещо не успяваме да си кажем. сигурно това :
това е някаква нощ, в която зрее дъждът, следобедният порой е закъснял, небето е толкова тежко и сладко, че ние под него сме балони със хелий, хелий с аромат на цъфнали кестени и замайваща влага. нощ на прегръдките, нощ на задавяща сладост, нощ, в която сутринта и дъжда трябва да се дочакат, нощ която се трупа, и на съмване ще се изсипе, нощ за обичане, и щом няма някой определен за обичане, всички ще се обичаме по равно, по много, олекнали, подивели, с длани, по които кондензира утрешния дъжд ще бием неравноделни ритми по бедрата си, докато от пеене пресипнем, докато нощта се натрупа над главите ни до предела на поносимост, и после ни залее, нощ, в която зрее лятото, цъфнало, същото ято, което през септември ще ни бие по главите със същите кестени, които трябва да се дочакат като дъжда. и има още толкова месеци от него, и някакво нетърпимо очакване, нетърпение, лекота, глад за живот.
става лято и ме блъсва някаква лекота, някаква превъзбуда, някакво желание за 24часов живот. спирам да се излежавам в мислите си всяка сутрин. излизам, закусвам на вън, разхождам кучето, то се научава да плува много по-надълбоко от преди. мятам пръчки в някакво блато в южния парк. имам дамски обувки за пръв път в живота си и спокойно газя с тях в същото блато. те се пълнят с вода. вътре в тях е приятно.
в този вид, лятно разпасана, оголена и окаляна се просвам на поляната пред цвете за гошо. музиката е безумно смешна, озвучаването трагично, но всички тези тийнове с черни тениски ме зареждат с невероятен ентусиазъм. танцувам някакви рокове. зяпам с интерес косата на владо. общувам с хлапетиите от гудевица, нося се в някакъв полуслънчасал унес.
в неделя жегата ми замайа главата съвсем наистина, отивам на дворно парти и ми става много лошо, много лошо, но не и неприятно. дворчето мирише на портокали и някакъв сладък тютюн. бени ми прави магии срещу главоболие и то наистина минава. само дето така ми се завива свят, че едвам пазя равновесие. поемам на разходка с един невероятно светъл човек, той нещо говори, аз нещо залитам, спъвам се, не мога да си изям републиката, всички хранителни стоки са затворени, градът е притихнал по неделно, не че нещо се случва, но бих се разхождала така до безкрай. само ми е ужасно неудобно, защото не мога да си спомня как се казва.
в понеделник попадам на някаква литературно-хулиганска проява в Пеша Николова. адски забавно е докато не идва една любима писателка. тя е нещо много пияна, или поне така се държи, заяжда се, излива страшно много горчивина. изведнъж ми се дощява да стана и да я прегърна, точно тук, в тази зала, в която толкова ужасни и прекрасни неща са ми се случвали, и е толкова нормално някой да не е на себе си и друг да го прегръща. тя е цялата нерви и черно, тя е цялата някакъв болен трепет, а другите се гаврят с нея и ме е страх да не се разплаче. истината е, че тя се държи гадно и се заяжда. истината е, че те трябва да я оставят на мира. нещо се е изострило и оголило, както само лятото позволява.
във вторник си поплаквам - слушам онази песен на Финк, която услужливата ми памет беше смела под килима доста за дълго. спомням си, предъвквам си, но всичко това няма значение вече, не е драма, а елемент от общата картина на настъпващото лято. пролетта, есента или зимата никога не настъпват, само лятото подхожда с такава агресия, завладява територии, оголва, изчиства, прави хората по-леки. мисля си да му напиша едно писмо, на онзи човек, който като балон пълен с хелий обикаля света, олекнал от спомени, отвързан от хората, идва, носи радост, отминава.
за около петнайсет минути съм ужасно сама. никой не ще да си вдигне телефона. после обаче стигам до народен където прекарвам следващите пет часа - говорим глупости, смеем се, играем фокстейл, смеем се, бени идва с някакъв огромен наръч жълти и оранжеви балони пълни с хелий, смеем се, задействаме някаква аларма, смеем се, нацелваме министерството на отбраната, смеем се, станали сме деца, тази вечер, леки, с изтънели гласове, без дори да ни се налага да хабим балоните за това. Взимам си жълт. Номер седем в живота ми - номер шест избяга в пороя на деня на земята, докато правихме своя настиващ критикъл мас. още ги броя, още им се радвам на всеки по отделно. искам да походя с него и после да го оставя, някъде от където и друг би го взел и разходил. на един балон трябва да се радват максимално много хора.
към два дори аз и санди оставаме без сили от скачане и търчане, пък и иван качва фокстейла на някакъв перваз на народния, та просто спираме да играем най накрая. на светлия човек му се доспива. усмихваме си се. толкова е светъл, че почти е прозрачен, очите му като стъклени бонбони. мисля си, че в англия никой не е знаел, че е чужденец. после се сещам, че в англия сигурно никой външен вид не те прави чужденец вече. после все пак го питам как се казва. името му се връзва съвсем логично с неделната ни разходка - името му е тихо.
нощта е млада, кой го казва, казва го шаманчето, но и той отива да спи. балоните са раздадени. даваме един и на онази жена, която винаги стои в градинката (онази, която започна да кълне един циганин само защото седна на същото бордюрче, където седеше и тя. там седях и аз, в опит да си хвана малко интернет. той ядеше сандвич и не й обръщаше внимание. тя го нарече махайсемръсенциганинтакъв. той не се махна. аз не я подкрепих. стана и се премести малко по-нататък. "тази жена беше много груба" казах му, а той реши, че трябва да започне да ме сваля. от сандвича му нетърпимо миришеше на кетчуп. седях и си оправях снимките от аларма феста а той ми пускаше чалга от телефона си. правех се, че не го чувам или виждам, но се разсейвах непрестанно - ставаше ми все по-смешно)
не ми се спи, отивам при някакви тарамбуки. там са испанеца, дима и дани, тропат на тенджери и както винаги пеят по-вярно от мене. мъчим се някакви неща да изкараме както трябва. губя чувство за ритъм, испанецът се ядосва. под зелените лампи, които някой гений е чучнал да осветяват зелените дървета в зелено първите бели косми по главата му направо светят. това е нощ, в която моментално се свързвам със всеки. става ми мило, ще ми се и него да прегърна. остаряваме, казва дима по някаква друга тема. решавам да си замълча за косата на испанеца. малко по-късно той ми пука балона с цигара. казвам му колко ми е бил важен, как ги броя, как съм щяла после да го дам на някой друг също да му се радва, защото на един балон не бива да се радва само един човек. той се сдухва на сериозно, изненадва ме.
идва някаква луда жена в лилаво костюмче. разказва ни живота си, развела се, харесва ни пеенето. испанецът се вживява в ролята на диригент. едно момиче с вид на рошава фея танцува кръшно. изведнъж ме удря страшната енергия и почвам да тичам наоколо с хъси, да й мятам пръчки, да беснея, пореден пристъп на детска хиперактивност. става четири и ще си ходя. с феята нещо не успяваме да си кажем. сигурно това :
това е някаква нощ, в която зрее дъждът, следобедният порой е закъснял, небето е толкова тежко и сладко, че ние под него сме балони със хелий, хелий с аромат на цъфнали кестени и замайваща влага. нощ на прегръдките, нощ на задавяща сладост, нощ, в която сутринта и дъжда трябва да се дочакат, нощ която се трупа, и на съмване ще се изсипе, нощ за обичане, и щом няма някой определен за обичане, всички ще се обичаме по равно, по много, олекнали, подивели, с длани, по които кондензира утрешния дъжд ще бием неравноделни ритми по бедрата си, докато от пеене пресипнем, докато нощта се натрупа над главите ни до предела на поносимост, и после ни залее, нощ, в която зрее лятото, цъфнало, същото ято, което през септември ще ни бие по главите със същите кестени, които трябва да се дочакат като дъжда. и има още толкова месеци от него, и някакво нетърпимо очакване, нетърпение, лекота, глад за живот.
понеделник, 11 май 2009 г.
петък, 8 май 2009 г.
пропусната снимка
една жена напълни задницата на трамвая
до горе със балони разноцветни
а във стъклата му се отразяват майски облаци
захласнатите хора изпускат светофара.
до горе със балони разноцветни
а във стъклата му се отразяват майски облаци
захласнатите хора изпускат светофара.
Абонамент за:
Публикации (Atom)