ние, които

Ако не си разбрал за пръста,
който пише по пясъка неща,
които никога не ще помръднат,
запаметени от вълните,
вкаменени от вълните,
ако не си разбрал, че ти си пръстът,
а аз съм камъкът, който
отронен от скалата
си мисли, че лети,
към бъдещето си на пясък,
по който пишеш само ти,
ако не си разбрал,
че само в един миг,
който не ще помръдне никога,
сме се заклещили във раната на времето,
сме песъчинки ставащи на перли,
сме и вълни и пръсти...
ако не си разбрал – не си дописал думата,
в която пръстът ти дълбае цяла вечност.

В дни на гняв и дълги нощи

Не, че знам нещо конкретно за онези времена, но си я представям. Представям си я как нощем лежи в леглото си несигурна и смътна, в онази неопределена възраст, когато всеки ден в огледалото съзира различни черти, лежи в леглото си и усеща промените в себе си, все едно металният креват в моминската й стая виси над бездънна пропаст, все едно никога няма да може да пристъпи извън стените на объркването си, лежи, слуша почти пълната тишина на малкия град, а под затворените й клепачи се редуват особени форми – ту светли и обли, ту тъмни и остри, неща които никога не успява да нарисува на сутринта, неща които й напомнят за седемте дебели и седемте кльощави крави, за собственото й лутане между крайностите, за невъзможността й да реши каква е, цялата тази пропаст, над която в полупросъница креватът, с красивите табли, изрисувани от брат й се полюшва смразяващо.

Заспива призори, и пак тогава се събужда, подготвя се психически да види следващото си лице в огледалото, налива вода от каната в легена, мие това ново лице, сресва косата си по начин различен от нашия, облича се спретнато, защото Анка не търпи дори един немирен кичур, затяга всичко по себе си, сякаш да не се разпадне в някое от гимназиалните междучасия и поема към училище. Често по пътя решава красива ли е или грозна, добра или лоша, макар денем животът й да не се люшка чак пък така. От училище поема към църквата, и там според родителите си прекарва твърде много време, повече от колкото е редно за младо момиче. Анка е на седемнайсет, но е толкова посветена на педантичните си навици, толкова сериозна, толкова непоклатима отличничка, че родителите й предварително я възприемат като стара мома. Тихо свикват с идеята.

Може и такава да е била казвам си, докато камбаните на катедралата заглъхват, малко след пет, над тъмните улици, по които предколедно се блъскат тълпи, пищят аларми, трещят автомобили, все едно заедно с камбаните над центъра се е сринала някаква паника, из главата ми тичат подплашените жители на 40те и търсят бомбоубежища, блъскат се в безистените, препъват се през Градската градина, влачат ненужни неща. Може и такава да е била жената, която ме хвърля във паника всеки следобед с яростната си праведност, яростната си музика, жената която бие камбаните на катедралата, все едно може да им остави синки, да ги накаже за целия Содом и Гомор, за комунизма и прехода, за разврата и невярата, за разпада на семействата,за прелъстителите и прелъстените, за безпределния ни грях и за собствената си глуха самота там на камбанарията, тя перфектната, тя чистата, която веднъж гледах да ни съди от телевизора.

Братът на Анка може би е художник, войната още не е стигнала до България, но във въздуха се чувства едно такова прекипяване, пресичане по-скоро сякаш жителите на малкия град, където Анка расте и вярва сляпо в правилата, вече не могат да се смесват, не могат дори да стоят заедно, семействата се разцепват по политически причини, вечер някои от връстниците й ходят на сбирки със левите, други членуват във Бранник. Братът на Анка е по-голям и сякаш над тези неща, той е завършил Рисувателното училище в София и се е върнал да рисува фирми и табели, да снима големите фамилии с единственото си скъпо притежание – Войгландер Брилянт и да се затваря в стаята си за часове, които оставят по ръцете му тъмни следи от мастило а по-панталоните светли – от проявител. При брата на Анка идват хора, които никой не е виждал преди, в стаята му говорят тихо, и бързо си тръгват. В пресеченото мляко на градския живот, никой не се интересува от върволицата мрачни и тихи млади мъже, идващи от никъде и връщащи се пак там.

Една сутрин обаче, представям си, докато разтърсения от камбанен звън и задръствания център пада обратно по местата си, като в търкулната под креслото стъклена топка, която гневна детска ръка се е опитала да счупи, една много ранна сутрин, Анка, току що пристегнала всички букли, колани, връзки и жартиери по себе си, лъскава и няма като снимка на артистка се сблъсква с мрачен брадясал мъж на прага на дома си. Мъжът има белег на лицето, страните му са хлътнали, не носи вратовръзка, всъщност само по една риза е, макар в градчето майските сутрини да не са особено топли, отгоре на всичко мирише, мирише страшно, мирише на някой от гората помисля си Анка. Противно на волята си, се усеща като потопена във вряла вода, усеща как омеква, загубва яснотата си. Ръцете му се оказват на раменете й, той я поглежда като приклещено диво животно, спъва се в собствените си изненадващо учтиви думи „Госпожице, дали брат Ви е вече буден“ дъхът му излиза трудно от стегнатото гърло, а Анка така се уплашва от цялата работа, че с яростни крачки, но без да тича, разбира се, защото не бива да й личи, сред гърма и трясъка на токовете си завива на дясно вместо на ляво по улицата и нахлува право в църквата.

Прекарва там следващите два часа в опити да каже някаква, която и да е молитва, но устата й отказва да изрече думите, ума и препуска в разни посоки, и Анка разбира, че в църквата търси по-скоро спокойствие и скривалище, търси къде да си поеме дъх между стремглавите люшкания на порастването си, в тишината слуша сърцето си как постепенно забавя ход, става й хладно, наблюдава харизанките и фантазира как ще стане една от тях, ще се скрие от всички и ще се даде на църквата, само че вече не е възможно, вече няма начин, осъзнава с очи спрели върху сандъчето с пясък и свещи за мъртвите.

Сигурно би прекарала и повече време там, но Попът, който вече добре я познава от ежедневните й посещения, я забелязва в ъгъла, седнала на един от ктиторските столове, в унес, почти заспала, и не просто я отпраща към училище, а направо я завежда до вратата на девическата гимназия, защото това е абсолютно първото бягство на Анка, Анка, която цялото си детство се е правила на здрава, за да не я спрат от училище, Анка, която пристига половин час по-рано и подрежда стаята, пали печката през зимата, мие дъската, дори когато не е дежурна, изправя линиите на редиците чинове и си преговаря уроците.

В къщи се връща трескава и гневна, има чувството, че по дрехите й е полепнала мръсотия, че изпотените й подмишници я издават, едва ли не, че ръцете му са оставили кални отпечатъци върху кремавия й жакет, че всеки може да отгатне по кого се е увлякла, по някой който прилича на герой от мелодраматичните романи, с които съученичките й затъпяват умовете си и губят времето си в излишни мечтания. Яростна е, защото непознатият мъж я е разтърсил, изтръгнал я е от внимателните й занимания и я е хвърлил право в онези глупави и разпътни мечти, с които съученичките й я отвращават.

Влиза си тихо, с желязна физиономия, готова да посрещне въпросителните и дори разочарованите погледи на родителите си, готова за шамара, който може да изяде, за въпросите, за сочещите показалци, внимателно отключва, пристъпва в антрето,събува обувките си и обува терлици, от кухнята не долита никакъв звук, но тя все пак се промъква на пръсти, а там на кухненската маса седят брат й и непознатият мъж с белега на бузата, непознатият яде – варени картофи, хляб, суров лук, сирене, пие вода в блеснала на майското слънце чаша от сервиза със златните ръбчета, оставя я обратно на масата и гледа в отблясъка на покривката с празен поглед. Брат й също не вдига очи. Анка вижда, разпиляната купчина паспорти, вижда печат на масата, вижда брат си как внимателно рисува букви в един от паспортите, но й трябва време, почти цяла минута й трябва за да разбере какво точно се случва на кухненската маса.

- Седни – казва брат й, все още без да вдига очи от фалшивите документи. - Яж с нас ако искаш, но кажеш ли на някого какво си видяла, ще трябва да бягам.
Анка остава до вратата сякаш да се събуди, остава толкова дълго, колкото е необходимо, за да седне по-късно съвсем овладяна до непознатия.
- Борис, приятно ми е – той подава ръка. О, боже, мисли си Анка на върха на поредна гневна вълна, о боже, дори името му е едно такова банално, като от роман, защото брат й се казва Мануил, бащата е Ненко, майката Параскеви и само в книгите Анка е срещала такива чисти и звучни имена като Борис. О, боже, но това не е онзи Бог, с когото до скоро е разговаряла едва ли не като равна, горда с абсолютната си перфектност и изпълнена с правотата си. Отличничката настръхва, готова за бой, но Борис няма сили за друго, освен да рови в чинията си, изглежда някак омекнал от сутринта, измил се е, макар да не се е обръснал, установява Анка и се лашва опиянена от внезапна лекота.

Ще дойда пак, ще дойда да те видя, е казал Борис в откраднатия момент, докато брат й е прибирал печатите някъде в стаята си, хванал е чистите й бели ръце, и я е целунал, без никаква съпротива от моя страна, мисли си Анка, докато наблюдава през прозореца как той става незабележим още преди да изчезне зад ъгъла в посока крайградските овощни градини.

Идва лятото. В началото му Анка завършва гимназия с отличие. В края вече трудно мисли за друго, освен за нередовните срещи с Борис в гората източно от градчето, иска да избяга с него „при партизаните“, макар да не е съвсем на ясно какво е там, какви са те, как ще я приемат, но толкова много иска, че вече е приготвила един малък вързоп - най-необходимото за живот в гората, толкова много иска постоянно да е с Борис, че в началото и в края на всяка от тези срещи, свързани с толкова криене и тревоги, понякога даже не в началото и в края а от началото до края му говори само за това, „не ме изнудвай Анна“ казва Борис всеки път, но накрая склонява, склонява в едно абсурдно време на годината, когато листата са вече опадали, другарите му са се пръснали в градските си скривалища, дните едвам започват и вече са свършили, а той и Анка трябва да лежат в сланосаната шума, увити в зимните си палта. Тоест палто носи Анка, защото Борисовата дреха е нещо късо, ватирано и откровено работническо.

- Добре – казва Борис – другият петък по стъмване пак тук.

Представям си колко й е било трудно на Анка да си отиде без да каже нито дума на родителите си или на брат си, представям си писмото, което е копнеела да им напише „Мамо, Татко, боли ме ужасно, но трябва да ви напусна завинаги. Мамо, Татко, можете ли да повярвате, че вашата винаги отлична дъщеря намери любовта и сега е принудена да бяга като последен престъпник? Обичам ви и всичко ви дължа, но мъжът, който обичам, е страшен и смел, красив и жертвоготовен, представяте ли си този мъж няма пари и заради убежденията си е извън закона! Аз го обичам повече от себе си, повече от вас, моля, простете ми, но ще го последвам! Винаги ваша дъщеря Анка“. Такива възклицания трябва да са се въртели в главата на прилежната дъщеря, съчинени, разбира се с помощта на любовните романи и разните комунистически брошури на брат й, които в последните месеци Анка се е увлякла да чете.

Излиза следобед, уж при приятелка. Вързопчето е предварително скътано в купа сгурия на двора, в четири е вече почти тъмно и ниско по уличките на градчето в мразовития мъглив въздух се стеле миризма на въглищен дим. Анка крачи бързо и тревожно, добре скроеното й палто плющи по бедрата й, тръгва през овошките към гората стига малката падинка между два бука, където е лежала с Борис в само няколкото летни следобеда, присяда на студената влажна шума. „Стъмва се“ мисли си „и Борис ще се появи всеки момент“. Първоначално Анка слуша гората, анализира всяко прошумоляване, над нея, обаче две дървета се срият едно в друго и скърцат с клоните си, и този звук я залюлява, тя се унася, поклаща се лекичко, обвила колене с ръцете си в хубавите нови кожени ръкавици, купени преди седмица от родителите й, става й топло от мисълта за Борис. Доста по-късно поглежда часовника, подарък за завършването й, и вижда, че вече не е другата седмица „по същото време“, както е казал той, вече е друго време, нощ е, и ако тръгне обратно към градчето, не е ясно какво ще обяснява.
Забранява си да мисли, че на Борис му се е случило нещо. Такива мисли не бива да се допускат, казва си, и за да поддържа духа си (огън не бива да се пали, ще я видят) запява тихичко една от коледните песни, които доскоро е разучавала с хора на неделното училище. "Коледа, Коледа е наблизо, но тази година явно ще я пропусна". На края на първата песен с треперещ глас подхваща втора и до сутринта, когато за пръв път за този декември завалява сняг, песните са свършили, минала е на молитви, които шепти с глас, който сякаш я бичува, тя е още обхванала колене с ръце и поклащаща се малка фигурка, която става все по-бяла и все по-малко човешка.

Към обед сигурно, Анка не е издържала, изправила се, за да не умре, била цялата мокра и измръзнала, но този студ трудно можел да се сравнява с другия, онзи от вътре, гневът към Борис, омразата, голата лудост, която я изпразнила напълно, оставила й само сили да се добере за няколко дни до един метох, където никой не идвал, никой не я питал коя е, не пожелали да я подстрижат за монахиня, защото омразата и студът лъхали от нея непоносимо, но пък й позволявали да бие камбаните, тъй като Анка се оказала жена с неподозирана мъжка сила, която в яростта си на всеки празник проглушавала околията.

Паякът

Не се опитва да изчопли някоя стотинка
кльощавият като паяк просяк, сгънат на 17.
Какво ли търсят ноктите му между плочките?

Внимателно подрежда изтръгнатите чимове,
решен да върне после всичко по местата му.

Какво ли търсят черните му нокти,
разплитащи циментовата мрежа
във опит да възстановят живота,
от някога, от по-добрите времена.

Замръзват соковете през декември,
заспива паякът със пръсти впити във земята,
едвам достигнал я със мръсните си нокти,
заспива свит в огромната си паяжина,
в средата на тротоара.

Какво ли търсят черните му нокти?

Не знам.

Но днес по новините казаха,
че някакви убили бебе,
като го сложили във фризер...

Намери другарче

Знам, че в самолета ти ще вадиш от джобовете си всички онези неща, които пъхах, ту на шега, ту защото щяха да ни потрябват, щяха да ти потрябват, ако тълпата някак ни разделеше, ако се окажехме от двете страни на полицейски кордон, или просто се загубехме в този тъмен град, където имената на улиците изобщо не се четяха така, както се пишеха. Знам, усещам, как ги вадиш тези неща, почувствала тежестта им, някъде из широките си, обсипани с джобове панталони, ставаш от мястото си, минаваш покрай умълчания си като кошер мъж, влизаш отново в тоалетната и трескаво пъхаш в кошчето поредното листче с имена и адреси, симкарта, някое камъче, остатъка от един джойнт, за който не са ти направили никакъв проблем на границата, защото в тези часове, датската полиция е щастлива, че най-накрая може да се отърве от нас. Знам, усещам как вадиш предметите от джобовете си, разглеждаш ги стръвно, сякаш вадиш от тях всичко, което ти е необходимо и после нервно ги буташ в кошчето. Усещам го сякаш мен буташ в кошчето, и ми се иска да наддам рев, по-мощен от този на самолетните машини, зъл рев, който да те достигне през океаните, да проехти в ушите на мъжа ти, все едно това не е краят, така или иначе.

Лежа в леглото си, обратно в Берлин, гледам записите на Поляка, записите на които още не се познаваме, ето те в гръб, малък гръб в огромна пухенка, черна лъскава коса под твърде маркова шапка, от далече личи, че не живееш в Европа, където ровенето по кофите се е превърнало от политически акт в тийнейджърска мода, а носенето на някои марки е едва ли не престъпление. От далече личи, че не бих могъл да имам нищо общо с теб. От далече личи колко ти е студено, и това все още предизвиква в мен копнежа да те прегърна и скрия, да бъда твоето другарче в целият този многохиляден хаос от протести, сблъсъци, субкултури, просветления, спасяване на света и big time sensuality.

"Намерете си другарче" пише в наръчника за оцеляване, който ни връчиха още на датско-немската граница, докато чакахме да ни претърсят обърканите орди полицаи, стоварени от всички възможни провинции на Германия. Намерете си другарче, което да следи дали сте яли, дали сте пили вода, дали не измръзвате, как сте с главата, и тнт., намерете си другарче, защото, когато имаш за кого да се грижиш изтрещяваш по-трудно.

Ето тук в записът, докато нося началото на един транспарант и крещя някаква реч по мегафона пред мен се появява маниакално оцъклен тип. Насочва горяща цигара към лицето ми. Повтаря "We're making history here, mate!", и мирише на хашиш, но това на видеото не личи. Отминавам извън кадър. Ето те, хванала другия край на транспаранта, не знаех че си там, не се обръщах назад, носех се на вълните на своята правота, или на вълните на адреналиновата си възбуда, кой би могъл да ги раздели, вълните на Big Time Sensuality, носех се по празния булевард, в началото на шествието към пристанището, където щяхме да предприемаме крайни действия. Или не знам какво. Изветрях бързо. Енергията ми изтече в грешна посока.

За пръв път те видях, когато полицията отцепи половината шествие, и ни накара да седнем на земята. Предишната нощ бяха принудили няколко хиляди души да седят на мокрия асфалт около четири часа. Това бе предизвикало твърде много възмущение у датчаните, за това сега по нас мятаха шалтета. Това също го имам на видео. Шалтетата меко отскачат от телата ни. Не боли. Смешно е. Някои ги мятат обратно по бронираните куки. Тях веднага ги отвеждат към автобусите, които трябва да ни закарат в ареста. Ти хващаш нашето. Точно до мен си, всички заемаме странни позиции, докато го разгънем, тъй като сме натясно и не ни е позволено да ставаме. На него сядаме четирима – аз, ти и двойка източноевропейци, които не спират да се целуват, сякаш въздух има само в техните дробове и иначе не биха оцелели, или пък, помислих си тогава, това е някаква декларация, нещо, което имат да казват на нямата и непоклатима стена от полицаи, нещо като FUCK YOU, момичето държи фотоапарат, момчето просто седи и изглежда право, всички носим тези горди и щастливи мъченически физиономии. Ти захващаш разговор с момичето, но какво си казвате чувам само в главата си, кадъра е твърде общ, нашето шалте, нашия сал в тази лудост е само едно от ъгълчетата.

- Нали не Ви преча? - казва източноевропейката на английски, и мога да чуя уважителната форма във въпроса й, защото, когато си принудително наблъскан до някого най-добре все пак да му говориш на вие, да си донесеш това усещане, което липсва в английския.
- Не, не - казваш ти - даже ми е много приятно да се допирам до някого в този студ.
- Американка ли сте? – поглежда тя, право в азиатските ти очи.
- От Калифорния. – потвърждаваш.

Тогава вече те гледам. Откак хвана шалтето те следя много внимателно. Носиш парфюм, което е наистина странно в тази ситуация. Сигурно спиш в хотел или хостел а не в някой от младежките центрове, предоставили подовете си на нас, ордите протестиращи млади европейци. Непрекъснато щракаш с миниатюрното си апаратче. Източноевропейката насочва своя дрсл към седналите хора и полицията, и щастливо обявява че работи. Посочва ни цепнатината в пластмасата на обектива си, изял няколко бронирани полицейски юмрука. На носа й има червена подутина, там където апаратът се е удрял в лицето й, казва, че искала да снима полицая, който я млател, защото не можел да чуе какво му говори тя.
- В ушите им има тапички - казва - за да не могат да ни чуват, докато ни блъскат. Твоето лице изглежда все по-уплашено, тялото ти все по-малко. Изобщо не знам как съм обвил ръка около кръста ти.

От полицейски мегафон долита нещо като „арестувани сте“.
- О не - казваш ти - мъжът ми каза "прави каквото щеш, само не ме карай да идвам да те вадя от ареста" - и се изхилваш, достигнала нова вълна на еуфория. Няколко души се обръщат да те поздравят, и всичките са ми познати с по един детайл от първите минути, когато полицията ни загради и още не бяхме седнали и утихнали. Обръщат се тримата финландци – две момичета и едно момче, макар под катовете дрехи изобщо да не си личи полът им, много по-възрастни, отколкото изглеждат лицата им, лудият ирландец с хеша, латвийката, на която подарих празната си картонена чашка, за да успее да се изпишка скришом, докато тълпата все още стоеше изправена, дори двойката до нас, която сякаш вече плава в по-добри води.
- Добре ви е на вас – казваш ти. гласът ти трепери от нужда, необходимостта да не си сама в средата на урагана, страхът да не отдръпна ръката си, цялото нещо, което е излязло от контрол в сърцата ни, вълнението, което ни докарва до сълзи, докато скандираме с хиляди други гърла.
- Просто Big Time Sensuality - свива рамене момичето. И вече знам, че няма да те пусна. В джоба на пухенката ти пускам едно камъченце. Просто така.

Около час по-късно диви и щастливи танцуваме по улиците на Копенхаген, нямало достатъчно автобуси, казва мегафонът и ни пускат, недоарестувани, претърсват и прибират когото си харесат, но повечето тръгват към алтернативната климатична конференция или различните места където раздават супи, зад един от кордоните все още се чуват крясъци и чупене на стъкла, долита дим и сълзотворен газ. Ние двамата лягаме на пода в един инфоцентър, под звуците на австралийско кънтри, пием чай от анасон и лакрица, все по-поносим всеки следващ ден. В три и половина навън вече е дезориентиращо тъмно. Лежим един до друг на дюшемето, а ти плачеш. По някаква причина смятам това за много ценно и те прегръщам до безкрай. Това което се случва не сме ние, казваш, това е цялото това огромно нещо, огромното време, в което всички се напъваме да променим света от центъра му, защото точно сега центърът е тук.

По улиците на Кохенхаген бродят стотици хиляди – всякакви ангажирани младежи от Европа, жители на южните страни, които потъват или пък пресъхват, учени и политици, хипари, анархисти, всякакви луди, представители на всички възможни непеота на света. За тях са организирани спане и топла храна, има доброволци, които се грижат за доброволците, които се грижат за доброволците. Има хиляди места с хиляди дискусии, уъркшопи, спорове и тренинги. Има алтернативна климатична конференция с хиляди участници. Има инструкции за оцеляване в мокрия и отчайващ студ на тези тъмни дни преди Коледа, има пожари и размирици, има телефони за спешна психологическа и правна консултация, по улиците крачат хиляди, които са преписали тези телефони с перманентен маркер на ръцете си, според съвета на наръчника, а когато ни обгради полицията, ние също си ги преписахме с перманентен маркер от ръцете на източноевропейската двойка. Датчаните стоят по улиците с огромни казани и раздават чай. Провесват лозунги от прозорците си. Шестват с нас по протестите, борят се активно срещу това страната им да стане малко по-приятна за живеене. Телефоните не се изтриват от ръцете ни, защото в общите спални няма бани, а ти вече не спиш в хостела, няма и време за бани, будим се към девет, прегръщаме се и си шепнем, между десетките други тела, жужат луминесцентни лампи, още е тъмно и едва успяваме да изпълзим от чувала ми, преди да яхнем поредните изоставени колелета и да караме бавно, много бавно в студа към поредния протест.

Прегръщаме се много. Ти не можеш да спреш да говориш, особено вечерта, когато попадаме в Кристияния, натъпкани в огромната палатка, където говори Наоми Клайн. Много ти се е събрало за един ден – президентът на Малдивите, а сега и това. Защо ги няма на филм моментите, когато се целуваме, когато топля измръзналия ти нос с ръце, когато заспиваме с глави на някаква маса, в малък бар, където свирят джаз, защо не съществува образ на онзи момент, в който лежахме на пода в инфоцентърът, аз те прегръщах, ти плачеше, къде беше Полякът, когато накрая наистина те арестуваха, понабита и добре опръскана с парлив спрей, а аз крещях иззад кордона. Защо няма снимка на хипнотизираните ни лица пред телевизора в халето, където се събирахме да рисуваме плакати, докато гледахме втрещени, как полицията нахлува в Кристияния с бой и сълзотворен газ, в същата палатка, от която се бяхме изнизали с първите звуци на техното?

Ти не можеше да спреш да говориш, ей така, от превъзбуда, даже докато му целуваше, аз се смеех, пъхнах в джоба ти една бисквита веднъж, друг път полуизпушения джойнт, който оцъкленият ирландец ми остави след един разговор за Системата (смешна ми е тази дума, обобщението в нея, сякаш тази система не сме ние самите, сякаш се борим срещу някого, а не срещу вредните си навици и неоправданите си желания, сякаш е възможно някой да бъде подтиснат от нещо, което не съществува в самия него...), Пуснах веднъж и листче с имейла и телефона си, не че не знаех, че си имаш мъж, просто исках да засвидетелствам нещо – привързаност, участие в изневяра, знам ли какво.

Сутринта, когато тръгнахме да превземаме Бела Център, заедно с още трийсетина хиляди души пуснах в друг от джобовете ти текстът на една песен. Знам, че си го прочела преди да го изхвърлиш. По-добре да не беше. Не беше верен този текст, това, което се случваше между нас не идваше от вън, не беше big time sensuality. Вървяхме със шествието, валеше съвсем лек сняг в мрачното поле около заседателния център. Обсъждаха се тактики, някои носеха клещи за да режат оградата, периодично минаваше полицията претърсваха ни и ги конфискуваха. После идваха други хора с други клещи. Бяхме смешни – орда диваци, тръгнали с примитивни оръжия да завладяват сградата, в която заседаваше ООН, тръгнали да де борят с бронираните и напълно недостъпни робокопи, с песни и банери, при това напълно решени да не наранят никого. Всеки беше поел някоя голяма военна задача и се чувстваше горд. Предишната нощ на теб ти дадоха датска симкарта – задачата ти беше да поддържаш връзка с организаторите и да им описваш положението около себе си. Сама беше доброволствала за това и се чувстваше важна. Движехме се на групи, и твоята работа беше да информираш някакви неизвестни диспечери дали ние сме добре, да пратят ли първа помощ, дали ентусиазмът спада или се покачва, дали се движим или сме блокирани от полицията. Имаше и по-смешни задачи. Съществуваше велоблок, част от който трябваше да разсейва полицията от опитите ни да прережем телената ограда. Аз носех клещи, но ми ги взеха още на първата проверка. Бяхме ужасно смешни, но и ужасно прави.

Разбира се няма те на видеото от Събранието на Народите, което проведохме на шосето пред заседателния център. Полякът снима цялото събрание, групите, които обсъждаха различни проблеми, общия кръг и ораторите, полицията, която ни беше обградила, трите момчета с надуваемата лодка, които пробваха да прекосят рекичката до Бела Център и се оказаха в позицията да избират между две арестантски коли и две двойки кучета, неистовия вой на едно от тези кучета, когато някой по по грешка или нарочно пръсна в лицето му парлив спрей, ние заседавахме с воя зад нас, скандирахме за да го заглушим, но той продължаваше, снима и как шествието продължава обратно към града след като полицаите ни отварят нещо като коридор. Тръгваме около хиляда, колкото сме били в кръга, но по-надолу по улицата се събираме десетки хиляди заедно с другите, които полицията е задържала по спирките на кръстоносния ни поход.

Когато стигнахме до Бела Център и ни обградиха настана истинско меле. В предишните дни хората общо взето бяха стояли търпеливо, докато полицията ги биеше, но сега някои се катереха по оградите, други образуваха живи вериги около камионите с озвучаването, трети просто се опитваха да се измъкнат между разните ровове, рекички и мрежи и цялата тъпа се люшкаше напред назад. С теб се хванахме на веригите, но двама полицаи успяха да те издърпат, по-лекичка беше. Наоколо ни всички кашляха от сълзотворния газ, а анархистите от първа помощ плакнеха с вода побелелите лица на опръсканите със спрей, пръснаха и теб, и после беше много лесна за издърпване, точно в последния момент преди кордона да се затвори и камионите и веригите да останат отделени от действието. Гледах как те влачат и се скъсвах да крещя, спреят по лицето ти беше започнал да побелява, когато те качиха в една от плашещите арестантски коли.

Лежа в леглото си и преповтарям тази история, за да не я забравим и двамата. Защото тя вече ми прилича по-скоро на филм, и мисля, че съвсем скоро няма да е истина. Защото от момента в който прекрачи прага на ареста, ти се опомни и излезе от голямото време на нещата, върна се в онова състояние в което си живяла, преди да си купиш самолетен билет от Лос Анжелис до Копенхаген, би си мислено два шамара и престана да вярваш в толкова много неща. Престанах да вярвам и аз, но на мен двата шамара ми ги би случайността. Ти не ме видя, но когато накрая успях да разбера къде си, аз се втурнах към един от временните арести, без изобщо да знам какво ще правя като стигна, може би щяха да ми дадат да те видя, втурнах се и пристигнах, точно когато висеше на врата на един американец, като от карикатура, мъжът ти, помислих си, и продължих да наблюдавам от далече. Прегръщаше го и плачеше от гняв, на рамото му, мразеше го, защото е долетял да те изкара от ареста, прегръщаше го и нали си мислеше, как само да се прибереш, и ще се освободиш от него, ще останеш напълно сама и ще ни преживееш. Разказвам ти тази история, за да те освободя. За да знаеш, че не сме вече другарчета.

Той пише поезия

Обича да го гледа така -
лицето му наполовина синьо от екрана,
докато дъвче дъвка или пуши,
или и двете,
докато се спъва в нейните клавиши,
косата му се къдри като огън от гравюра
издялана с длето в очите й.
Когато пита я за името на цвете,
тя мисли за тъмния си двор,
където нищо не вирее,
за джунглата зад къщата,
където е адът, мъртвата пръст,
и някакви си храсти,
които казват, хващали се в мрака,
добре растяли, ако има влага.
когато пита я и за "прозрачно",
тя още мисли как ще ги полива -
казва вода,
а мисли :
зъбите ти са прозрачни, мили мой,
защото целият отвътре светиш,
лицето - остро като запетайка,
забита по средата на история.

Важното нещо

Най-важното нещо от списъка за заминаването
четка за зъби, лична карта, пари,
най-важната точка от списъка е забравеното.
Нещо трябва да липсва, да се търси най-важното,
между ребрата задължително да пари празнина,
да побера вълните ужас, които се надигат по завоите,
несниманите снимки,
листата натежали във очите ми,
накъсаните облаци по склоновете.
Ще има смисъл търсенето
щом нещо е забравено или оставено
във бързането преди преди заминаването
бързането преди подраняването,
защото винаги съм много преди рейса или влака,
седя без важните неща и чакам.

Кам се прибира у дома

Днес целунах мъжа, когото обичам. Излезе от все същата тоалетна на третия вагон, аз го чаках, сигурен бях, че ще е там. Излезе на все същото място, някъде на средата на пътя между София и Перник, все така блед, със сухи зачервени клепачи зад елипсовидните си очила, с розови краища на ушите и подсмърчащ нос. Все така кльощав и несръчен, от както го наблюдавам, от както откривам билетите му вече продупчени, макар, че аз съм кондукторът във влака, вече няколко години. От комините на селските къщи върху влака се сипеше пушек, дългите плоски лица на шопкините, мартенски лъснати и зачервени, не се откъсваха от мен. Мъжът, когото обичам, стискаше дръжката на раницата си с със зачервени пръсти – дълги и фини като изкривените клони на магнолиите, които още не бяха цъфнали нито в София, нито в Перник... Всъщност, съмнявам се че в Перник някога е имало магнолии.

Бях го следил години наред, но никога не разбрах, от къде се появява с вече продупчен билет от Централна Гара някъде в средата на пътя, в малкият влак, който особено сега, като нямаше купета, можех да обхвана с един поглед. Някъде около Банкя излизаше тихо от тоалетната, с пръсти спазматично увити около дръжката на раницата си, внимателно я поставяше на седалката към пътеката, качваше крак на една издатинка под прозореца, опираше лакът на гумираното первазче и вперваше поглед навън. Толкова години се бях наслаждавал на пръстите му, подаващи билета, на болезнено чувствителните му уши, които винаги се зачервяваха, на гладкото чело, с охота приемах смените в неделя сутрин, защото тогава той се прибираше в Перник, уморен като че бяха извадили костите му, обгърнат с тежко но сладко напоително мълчание, луничав, винаги леко хремав, изобщо толкова различен от мъжете, с които обикновено се оказвах, гледах го и си мислех как отива да обядва у семейството си, сигурно има жена и деца, може би преподава нещо в университет, или не, по-вероятно е библиотекар, бях сигурен обаче, че прекарва дните си в сумрак, сред прах и книги, че не е помирисвал потта във фитнеса, никога не е влизал във солариум, не му и трябваше обаче - приличаше на тъжен англичанин от дъждовен филм.

Отначало действитетелно го взех за чужденец. Всяка неделя минавах, проверявах билета му и нищо не казвах. Бях си научил урока – не се мешай в другите светове на другите хора, мълчи и се усмихвай. Един ден чужденецът престана да е чужденец - попита ме нещо на български, попита ме дали още работел еди кой си магазин във Перник, проговори ми, без да вдига към мен сънливите си очи.


Навикът е по-силен от нея. Нищо от това вече няма смисъл, повтаря се като болезнен ритуал, който на никъде не води, но не може да спре. Прави едно и също всеки път. Излиза от клубове, леко несигурна на високите си обувки, с глава уморено люшната над рамената на първите минувачи. Грее слънце или вали дъжд, или вали сняг, понякога тротоарите са хлъзгави, друг път полените я карат да киха, но ушите й винаги пищят и бучат, опънати от отминалото напрежение, халюцинират мелодии от сутрешните градски звуци, неделната песен на отсъствието, на празните тротоари, на ехтящите улици, на затихващите купони и понякога на вятъра, който също се лута дезориентиран по това време, блъска дърветата, премества прахоляка от един тротоар на друг, изследва отпадъците на бурните нощи в центъра.

Това трае години и отдавна вече е изгубило своя смисъл, но тя продължава да се връща в това тяло, веднъж седмично, въпреки че животът се мени, клубовете, които е обичала изчезват от града, хората се променят, появяват се нови, сменят се моди, момчетата с които танцува нощем често са по-млади от нея.

Това трае години и тялото се е преместило, сега живее в София, но въпреки това предприема разочарованото си пътешествие всяка неделя сутрин, задължително пеша, по празните улици, купува си кафе и закуска от някъде, умълчана си мисли, колко близо бях този път, почти докоснах този човек, или докоснах го и почти го целунах, но винаги, винаги е сама със сандвича си и твърде нестабилната си походка, обича да слуша как токчетата й чаткат по тротоара докато се олюлява. Всяка неделя сутрин поема на тъжното си пътешествие от от някой клуб, където е танцувала, седи по спирките, чака рейсове и трамваи, на които после не се качва, мълчи като затисната под нещо неспособна да помръдне бетонната плоча на самотата и разочарованието си.

Забелязва детайли – кучета с белязани уши и големи търбуси, свити на кълбета в студа или разплути преди настъпленията на Софийската жега, котки по огради и балкони, с годините се увеличават прозорците, на които някои хора държат и поливат саксии с цветя, велосипедистите, уличните лампи, които в някои сезони още светят, докато тя излиза от клуба, но неделните утрини си остават във властта на лудите, клошарите и алкохолиците, от тяхната сива светлина струи отчаяние, не много различно от нейното. Разбира се, музиката все още я кара да настръхва, понякога и да си поплаква смело под водоустойчивия грим, но с годините нещо се е променило и това което е имала, вече не може да го намери, а това което е търсила още го няма.

Изветряло е и усещането за чудо, преображенията й са се превърнали в болезнен тик. Може ли да е сигурна кой направлява ръката й в съботните вечери когато нанася грима си, обува дългите си тънки крака в твърде младежки чоропогащник, плътен, дюс, в един цвят, слага нещата си в почти десетгодишната раница. На опашките до нея долитат баси и нетърпение, охранителите не коментират личната й карта, вътре събира късчетата от това, което още й е нужно – изтръпването, настръхването, моментът в който тълпата крещи в един глас, красивите лица под блицовете. Мрази думата екстаз, която иначе би била подходяща за това състояние. Екстазът, обаче, се продава на хапчета, и тя не е от хората, които биха им се доверили. По-скоро обича маските и светлините, и сега, когато толкова малко хора се маскират преди парти, се чувства самотна след тези дневни лица, тя се е появила от блицовете, живяла е с къса коса в странни цветове, изпълнявала е ритуала си чинно, но никога не се е докоснала до никого, носи самотата си като непробиваем похлупак, мъчи се да не очаква нищо.

И все пак повтаря процедурата всяка събота и неделя. От известно време го нарича процедура. Приготвя се, чака на опашка, влиза, танцува, излиза, съмва се или пък съмва се, излиза, крачи по онемелите неделни улици до гарата, купува си билет и се качва на влака. После нервно поклаща полу събутия си крак в дамска обувка до към средата на пътя. Това не може да трае дълго, трае някъде до средата на пътя.

Така си го представям от както видях обувките. Веднъж беше забравил да смени обувките си в тоалетната на трети вагон. Бях ги запомнил на краката на високата жена с уморено лице и абсурдно синя перука. Бях ги запомнил, защото ги бях харесал. Това че не си падам по жени, не значи че не обичам нещата им, обувките, шаловете, парфюмите, обиците, но обувките най-вече. Преди да разбера за себе си сънувах повтарящ се сън – всички мъже на улицата са обули дамски обувки, панталоните им чудотворно са се скъсили и разкриват фини глезени и топчести, трепкащи прасци. Мъжете имат по-красиви крака. Това е ясно дори и на жените.

Когато видях обувките, не казах нищо, с нищо не показах, че съм ги забелязал, както винаги поисках билета му, и той както винаги беше вече продупчен, винаги беше купен на Централна Гара, сигурно от висока жена с тесни панталони и синя коса. От тогава си го представям – седнал на неделния обед с родителите си, може да ги понесе, само защото както винаги е убийствено уморен, думите на майка му придобиват физическа форма, обли камъни, които се търкалят на долу в мека пръст, сега е момента да изградиш семейството си, ние няма да сме вечно живи, пльокват в мазната супа, изплискват капки, които опръскват лицето му, бих искала да ти помагам с внуците, но ако продължаваш така, Камене, когато си намериш жена, ще съм твърде стара да ги гледам, за това помисли, не е ли време, ти не си успял мъж, но си грижовен, а кое момиче би устояло на това, само за нас не те е грижа Камене, макар да живеем на час път от работата ти, на толкова живееш и ти, додава бащата, който до тогава мрачно е дращил с лъжицата си по дъното на чинията, ти предпочете да живееш в София и за какво? Там няма място в твоята боксониера. Няма място момиче да си доведеш дори.

Камен обърсва потните си очила в специална кърпичка, каквато държи в джоба си само в неделите, ръцете му треперят от копнеж да използва покривката вместо това, но просто седи с ръце прибрани до тялото си и яде всичко поставено пред него с чувството, че не се храни, а повръща на обратно, тъпчейки все повече бълвоч в себе си. Слуша тупуркащата реч на майка си над кюфтетата с печени чушки, после над щрудела, не отваря дума за това, че макар да е написал два учебника по микро-биология, до чинията му все още го чака лимонада, докато техните си наливат домашно вино от омачкана пластмасова бутилка, даже изпива лимонадата на екс, и с жест на алкохолик тропва чашата обратно на масата, преди да пожелае приятен следобед на родителите си и тихо да затвори вратата. Баща му е с плешиво теме, дебел врат и рунтави вежди, като високи есенни треви, стърчащи във всички посоки над паницата му. Пръстите му са дебели, приличат на готовите за печене щрудели, които майка му купува и сервира за десерт, и Камен винаги нарича чиниите на баща си паници. Не им отива да са чинии. Бащата на Камен също нарича чиниите на сина си паници, но това е нелепо.

Майката на Кам със сигурност е пълна и отпусната жена, която сякаш тече на долу докато седи. В Камелия, разбира се, няма нищо от това. Наблюдавах я как седи в необяснимо напрежение на стола до пътеката. Наблюдавах я, как влиза в тоалетната на третия вагон, влаковете са нови, но вратите на тоалетните са вече разбити, и през цепката на вратата наблюдавах как се навежда напред за да извади лещите от очите си, чисти грима си с намокрена на мивката хартиена кърпичка, после обира хартиените топчета от бузите си с ръце, докато влакът се клати, сменя дрехите си, прибира синята перука, приглажда косата си, после я разрошва, после пак я приглажда ядно, за да не позволи на родителите си да го направят на входната врата. Накрая вади и кутията с елипсовидните очила. Когато се поглежда с тях в огледалото, помисля, че все още си играе на Камелия на пук на родителите си, може би изпитва нужда да крие от тях неща, в които могат лесно да го спипат, може би не се е напълно откачил от тях... Виждам лицето му мътното влаково огледало, излиза с тихата си походка, аз съм там, чакам го, взимам лицето му в шепи, повдигам се на пръсти и го целувам. Това се случва в главата ми стотици недели, преди да се случи наистина.

Днес целунах мъжа, когото обичам. Той се стегна се като дете пред разплакване, но не се дръпна. После хвана ръката ми и застана до мен, кльощав и висок като удивителна.