извън кожата си

и в някакъв момент съм вътре, не седя вече пред никакви врати, вътре съм, и извън кожата си едновременно с това - сякаш преминавам от стая в стая, или съм в кожата си, или съм в тълпата, в музиката, в басовото клане, от което почти ми потича кръв от ушите, някакви хора ми се усмихват, някаква милена е много пияна, от нея струи истерична грубост и се бие с въздуха, и държи да ми каже, че ей сега ще се върне, усмивката й трепери. дяволите са влезли обратно в кожата на боян, и той се кланя на лявата колона, трясък, гръм, и после фръцливи хаусбийтове, отивам до тоалетната, измивам остатъците от фон дьо тен, майната му даже не знам как се пише.

извън кожата си, най-накрая, поглеждам в огледалото едно лице, което не ми се ще да е мое, оставям го там, в тоалетната, при ярката луксозна светлина, пода на залата е постлан с толкова много стъкла, сякаш ходим по разбития минусдесетградусов лед на някаква сива спирка, светят блицове, лицата са почти болезнено изкривени. влизам и излизам от някакви врати. тео иска да му намирам разни боклуци - от осем години тези хора не могат да хванат нишката, онази огнена следа която жегва в музиката и оставя белези, причината за кривите физиономии и настръхващите кожи. продължават да търсят прахчета и хапчета и си въобразяват, че нещо ще разберат.

когато бях млад видях как разрушават селото ми, със собствените си очи, слепият дядо не подозира в какви разрушения е днес, лицето му с релеф като на пода в голямата зала, бръчките му оформени ок купчини натрошени стъкла. този филм ми напомня за митя, митя митя, отлетял като отвързан хелиев балон към япония, опрял тавана в бенефисио, страх го е от марибор, където за по-дълго можеда го вържат и да издиша, отлитай, отлитай бъди като вятъра, вързан в една кожа. днес се чувствам, отвързана, направо отрязана от себе си. излязла от кожата си, право през вратата.

първо вървя по жольо кюри и редя в главата си едни предълги обяснения, защо не е възможно, защо не съм така вярваща, защо не мога да живея затворена в онзи безумен триъгълник, срядата избледнява, остава само опарена следа - някой седи на тротоара на иван асен и се държи за главата. някой има нужда от помощ а не от затворник като мен. още съм зад вратата, извън вратата. от коя страна си по-затворен - от вътре от вън, в софия, в планината, обичам софия, не бих я напуснала, не сега. онзи суров морал, онзи ентусиазиран градеж там при вас ме разсмива. не се обиждай. малко неща могат да прогорят сарказма ми.

после минавам край вратата, от вътре се лее музика, която обичам, почти ме виждат някакви познати, и бързо изчезвам. с чувството на бездомно куче. все едно не заслужавам даже да минавам отпред. корема ми се свива, кожата ми сърби до полудяване. представям си се свита на улицата и едни крака ме ритат. това е повтарящ се образ от години. в главата ми живеят десетки кубинки готови да ме ритат по всеки повод.

днес не издържах. погледнах се в огледалото и стомахът ми се сви. сложих си някакъв фон дьо тен на майката. просто за да не се уплашвам от всяка витрина. беше магически - като акрилните бои на магя, всичко покри с плътен разтегателен слой. като балон с телесен цвят. първо почнах да се надувам отвътре, ръцете, китките, фината кожа на предмишниците, която се покри със също толкова фин обрив, ушите и лимфните възли зад тях, клепаките, всичко това заради три квадратни сантиметра фон дьо тен. докато стигна до рождения ден на роната нямаше част която да не ме сърби. сърбеше ме чак в корема, в сърцето, всяка изгорена следа, всичко.

в арт хостела седях 40 минути. седнах на 60 различни места. 15 пъти ходих в тоалетната да се зяпам в огледалото и да се плискам с вода. но внимателно - за да не измия фон дьо тена от брадичката си. чесах се по ръцете. с никого не успях да завържа нормален разговор. някакъв почти беззъб американец се опитваше да ме сваля. сигурно заради истеричния ми външен вид. сигурно беше преценил, че от цялата веселба аз съм най близо до нервна криза. и с най-малки шансове за каквото и да било. свикнала съм да срещам такива като него - хора, които вярват, че в пристъпи на лошо самочувствие жените са най-самотни, и следователно най-лесни. изнизах се от хостела, тресях се и едвам контролирах обувките си.

за втори път минах край вратата. музиката беше затихнала. някой дрънкаше стари шлагери на акустична китара. прозорците бяха отворени и не посмях да надникна, ами ако ме види някой от вътре, бурята във форма на момиче, всичко ме сърби, цялата се треса, от очите ми все още не текат сълзи, само някакви алергични секрети, но, боже, колко малко ми трябва точно в момента. съвсем малко, толкова малко. в тролея се качва шумна пубертетна компания, само от момчета. отиват на хипхоп купон. едното сяда до мен, казва здрасти и се разревавам. на вътрешната седалка съм, не мога да избягам, той е смутен, обръща се с гръб и, надявам се, забравя веднага. слизат, а аз се чувствам все едно пътувам на някъде да ме оперират. от нещо, от всичко, от себе си, мога да слеза от тролея и да си отида до нас да се свия, да се мушна в себе си, и да си представям краката, които ме ритат.

приятелите ме спасяват - виждам ги от тролея как се мотаят около някакви храсти, крещим по локалното на цариградско, влизаме в клуба, но аз продължавам да цикля. не съм се измила, искам да видя колко още ще издържа. единия ми клепач е два пъти по-дебел от другия. гледам японски филми в тъмната зала и си мисля. мисля си защо винаги избирам тая позиция, скованата, пред вратата, защо никога не влизам, кого чакам да ми отвори, да ме покани, харесва ли ми така. май ми харесва, защото действително сама я избирам. там вътре е светло, топло, спокойно и хората се забавляват. леко е някак. тук навън е самотно и студено, но пък чувствата са ужасно силни, все едно сама се ритам до безкрай, завива ми се свят, разтреперват ми се краката. боже мили, харесва ми, нарочно го правя.

докато всичко това тече във главата ми, не смея да се почеша по лицето, вместо това правя странни физиономии - по едно време усещам, че двете момчета до мен, вече въобще не гледат филма, зяпат ме с неприкрито изумление. безумна нощ, сега пък ми става смешно.

кръш не пуска, а музицира. хората не знаят как да танцуват. по едно време не се и опитват, просто стоят, стоят и гледат със все по-големи очи. от време на време крещят като тълпа верни поклонници. той не дава никакви признаци да ги е забелязал. около биса у не издържам, заставам пред луксозните огледала и измивам всичко. подават се белези, пъпки и пори, огромно цветово разнообразие, лице рисувано от поантилист. излизам от тоалетната и оставям всичко това зад вратата. излизам от кожата си. издиша като внезапно освободен балон. влизам през вратата, вътре съм.

започва клането с главен герой тони райън. музиката е красива и боли. хората се държат за ушите и пищят. изглеждат като много отдавна. феновете на японската култура са се разкарали и остава само рейв. рейв до шест сутринта. докато охраната ни изгони, рейв по всички закони на рейвовете, неусетно съм полудяла, танцувам като без тяло, съвсем излязла, двама типа с огромни ръце стоят твърде наблизо, нещо се опитват, нарушават ми територията, отдръпвам се, пак идват, отдръпвам се, и така нататък, какво стана с момчетата от индиго, кога им пораснаха мутроидни бицепси, кога облякоха черните тениски.

заставам най отпред, в мъртвата точна зад колоните, където басите не могат да ме повредят. тук са всички които ми трябват. после ги водя на афтър парти у нас. пием чай и слушаме касетки, като едно време. на лицето ми се е вкаменила олигофренски щастлива усмивка. думите ми изветряват, вижте ме колко съм ефирна...

в пет и половина следобед звъни кремена. събужда ме. звъни и говори. а аз още съм извън кожата си, извън думите, нищо не мога да кажа, усмихвам се по телефона и мълча. изсипва невероятната си сапунена седмица. сапун за теб, сапун за мен, но около кремена мехурчетата винаги са най-голям брой. нищо не мога да кажа, нищо. лее се някакъв дзен - спомен за нечий много нисък недоспал глас, стаята ми смърди на пепелник и билков чай и нескафета, боян искаше да яде кучешка храна и да свири на китарата със зъби.

успях да изляза извън кожата си като едно време. след седмица клаустрофобични размисли и неудобни разговори. след една разходка, твърде абсурдна дори и за мен, след вълни необяснима тъга в петък и рождени дни, и някаква остатъчна тежест.

всичко е из
излизам
изкъртват,
изчистват и
извозват
извън
изнес
изи (Like Sunday morning, brutal like Saturday night)

съвсем изумяла