връв

защо така се свързвам никога няма да разбера. какво прави тези хора важни за мен, по-важни и по-мили, от други, които би трябвало ако не друго, то поне да не ми пречат.красива с една прическа, грозна с друга, около нея се разлива някакво задушаващо усищане, ръцете - големи но финни ме уплашват от пръв поглед. трябва да се пази. трябва да носи ръкавици.
болката на хората ме завързва за тях, така е най-лесно да се обясни, болката, и, божичко не, сходството в увлеченията.
бях забравила но вчера видях една снимка. център на композицията - ръцете й, огромни, крещящочервени, пищящи с болката на настъпващите години, твърде рано,твърде страшно, преди да се усетим ще мбъдем предадени от телата си, и ето я, тя е вече тръгнала на там. постоянна болка. постоянно напомняне. постоянна червена лампа.
преди известно време ани зададе въпроса "защо не можем всички да се обичаме и да живеем заедно?"
няколко пъти вече отстъпвам. отстъпвам хора, които харесвам, на хора които обичам. това е погрешното свързване, нали, изникват ми смътни обяснения за различните решения на едипа. в петък ми се дощя да кажа "недей". казах "мисля, че няма да успееш", но може би щеше да е по-зле ако беше успяла. къде трябва да спра, това не мога да разбера всичките тези години. къде трябва да спра? особено с един много важен човек.
и ето огромното купонище у нас до един момент изглеждаше така. прищракала съм напълно, прегръщам всичко и всеки, пред мен стоят възможности безчет, рошавият не ще да ме пусне, поздравявам някого с най-адекватното парче за целта, ще танцуваме мисля си, но той се откопчва от ръката ми, боян ме подхваща с почти порнографски жест, о да знаеш, безсловесни как не ми се занимава с тебе вече, дияна е остров на който се скривам всеки път, когато калабалъкът ми стане прекален, нищо че съм в настроение да прегръщам всички, нищо, някои хора все още са предпочитаното ми скривалище.
и ето огромното купонище се превръща в невъобразимо мазало, спира тока, идват и си отиват хора, някой на тъмното стълбище ме хваща през кръста и ми говори някакви неща с адски неприятен глас, сдържам се някак да не го ритам, калта взима надмощие, изгубвам се.
до сутринта се е случило нещо хубаво, което може и да изтрае. някой е по-тъжен, от колкото съм предполагала, от мен ли, от пиенето ли, от умора ли, не мога вече да спирам нещата, които се случват. не мога. щом искаш, мълчи, но това свършва така - седнала съм на гредите, някой ме прегръща, някой ме целува, някай, когото харесвам. който има възражения да говори сега, или да мълчи за винаги.
на сутринта осъзнавам, колко ненужен ми е бил купонът със 150 души, накрая в къщи сме все същите стари приятели и пак, като на нова година, ни е далеч по-весело сами. далеч по-добре. боян задава неудобни въпроси. трите седим на канапето и се хилим невротично. харесва ни.
в понеделник съм неадекватно щастлива. неадекватно. закусваме в радинката на ндк. хъси се радва. на работа се усмихвам като удавена в безметежност. начало на нещо, начало на грип, света е леко изместен от очертанията си, защо ли ми е толкова весело, толкова топло, прилив на енергия и после непреодолима умора. във вторник се будя с температура и едвам допълзявам до работа. жегват ме големите й червени ръце на една снимка. запечатва ми се тяхната болка. толкова крехка.