Момент преди да го погледна, не помня какъв цвят са очите му, притичвам през тях като по жарава да проверя - кафяви, не би могла дабъде по-мъчителна тази половин минута. И изведнъж си спомням, спомням си времето, когато никога не знаех какъв цвят имат очите, на хората, които харесвах, защото такова смущение ме обземаше наоколо им, че просто не смеех да погледна, един човек, по-специално, година след запознанството ни, написах в дневника си "черни, очите му са черни! (а косата синя...)" минали са десет години от онзи живот, и от десет години правя купони, с тегави и красиви сутрини в които хората се разпадат над чаши кафе и цигари.
Фиона Апъл казва, че се справяла добре с това да й е неудобно, тълкувайте го както искате, на мен ми пасва. Това е момента, в който ще го прежиея цялото нещо, и край, и няма страшно, а очите му съм забравила какъв цвят са защото това не би ми помогнало. Защото всичко това се плъзна покрай мен. Защото нямаше смисъл от самото начало. Защото така не става.
Десет години купони, десет години пълна лудница... Какъв юбилей само.
Няма коментари:
Публикуване на коментар