Катастрофата

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже преки
на улиците си, но помежду ни вият сирени,
около целувките ни се сриват цели квартали,
по кожите ни настръхват градските градини,
когато плачем, небето потича над ларгото,
дъхът ни налита от чайки и гълъби.
Всяко докосване води до произшествие,
нощем се състезаваме по сънните артерии,
после по вените ни се втурват полицейски коли.

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже пързалки
из комплексите си, но помежду си строим катедрали,
около ръцете ни се образуват паркове,
редят се павета по площадите на гърбовете ни,
когато се смеем, в Младост, Надежда и Дружба падат тополи,
и топлината ни се отпечатва по асфалта на булевардите.
Всяко докосване издига куполи,
пред които денем въздишаме като туристи,
неспособни да ги поберем във кадъра си.

Ние двамата, вкопчени, сме града.

И без това не можем да се избродим...
Упорито копаем нови тунели,
впили зъби в земята, развъждаме плъхове,
а когато настъпи катастрофата в метростанцията,
не събрахме телата,
засмяхме се само,
и увеличихме броя на жертвите
с още една...