Лястовиците се сурват в небето, сякаш ще се разбият и всеки път Роберто замръзва с нос залепен за стъклото на прозореца, впил поглед в тях, напълно уверен, че ако помисли малко на криво, или ги изпусне от очи за секунда, ще ги изпусне, именно това е думата, ще ги изпусне и те ще продължат да падат малко по-дълго от поправимото, като въжеиграчката с цикламеното трико, която след три изненадващи салта, уцели точно средата на манежа, преди още някой да изпищи, чу се само как публиката едновременно шууумно пое въздух, въжеиграчката надигна неестествено извита ръка, сякаш махна "хайде, хайде, не го взимайте на сериозно", но междувременно двама клоуни я бяха качили на празнично украсено парче шперплат, може би нещо необходимо на акробатите. В паниката клоуните бяха забравили да вървят смешно, и съвсем наистина се спъваха в огромните си обувки, докато успеят да се скрият зад дебелата червена завеса. На третото спъване момиченцето от ляво на Роберто се сгъна в сподавени хлипове, но от колоните проби панаирджийска музика и хората панически наставаха от столовете си, без да обръщат внимание на номера с пуделите. Роберто продължаваше да седи на мястото си като хипнотизиран от единствената капка кръв на пясъка, едната му ръка го дърпаше на горе, майка му се опитваше да го помръдне, но Роберто си знаеше - мръдне ли той - край - въжеиграчката ще издъхне зад завесата, въжеиграчката, която падна, точно когато, точно защото той се усъмни, запита се как по-дяволите тая хубава госпожица в цикламена тюлена рокличка се крепи там и изобщо възможно ли е.
Роберто гледа лястовиците като заробен, коремът му се е свил на топка, стои вкаменен, подпрян на перваза и се мооооли вече да се стъмни и лястовиците да се приберат да спят, защото му е невъзможно повече да ги крепи. В далечината изревава самолет и по челото му избиват капки пот, дано не се наложи и него да носи, как, как по дяволите шестгодишно момче ще износи самолет, дано не се появи пред очите ми, в юмруците му ноктите дълбаят сини полумесеци, светът се олюлява по залез, докато лястовиците се прибират, небето потъмнява, някой някъде пържи риба, а майка му се чуди къде да премести момчето, за да отвори и другото крило на прозореца в задушната нощ. Самолетът отминава невидян, Роберто се втурва да повръща, настъпва септември през прозореца, трябвало е да се отвори и лявото крило. На другия ден избират чанта, нови маратонки, тетрадки, моливи...
Роберто изобщо си остана един такъв, никого не гледа в очите, всичко прави както му искат, но нищо ново не смее да пробва, с колелото падна още веднага и втори път отказа да се качи, шестици от горе до долу, не рисува, не плува, не пее в хора, не рискува изобщо, но пък порасна стана едро и злобно момче, с поглед забит в обувките си тормозеше връстници, че и по-големи, и някак между другото класът го избра за тартор, та някъде между яростните юмруци и яростното решаване на задачи в къщи, направи първите си пари, направи първия си секс, някак на сила без да ги иска, вършеше каквото се изправеше пред него и продължаваше на пред мълчалив и прегърбен. Учителите не възразяваха - нямали са чак пък такъв отличник до тоя момент, а и като че целия клас способства на Роберто да си тормози тоя и оня.
Първия път като кара колело, викна "не мога", пусна кормилото и се върна вкъщи с колена набити с кръв и камъчета, стърчащи през дупките в панталона. Майка му - тиха и някак тежка жена цял час мрачно му обяснява колко е важно човек да не прави така, колко струват едни панталони, как й е трудно, толкова трудно, сама да се справя с него, защото децата са страшно бреме Роберто, и как всеки може да живее и без да кара колело. Изобщо, обясняваше му тя, ти не гледаш реално на нещата, въобразяваш си че от теб ще излезе я космонавт, я детектив, я рок-звезда, а истината, Роберто, е че трябва да си седнеш на малкото дупенце, да си вършиш работата, да взимаш каквото можеш и повече да не искаш. Роберто може би не я слушаше, отново залепил нос на стъклото, абсолютно зомбиран от някакъв хеликоптер, който се люшкаше в сивия октомврийски дъжд, не мърдаше, не реагираше, и по челото му бяха избили капки пот.
- Не си мисли, че ти е писано да ставаш пилот или нещо такова, приключи майка му, триумфално - щом едно колело не можеш да подкараш. На нас хората не ни е дадено да хвърчим наоколо като някакви пилета. Опичай си акъла.
Изобщо майка му не пропускаше да му пълни главата с мъдрости като тази, изречени със все същия тих и внимателен глас, все едно никога нямаше да му прости, че се е родил. Шестгодишният Роберто не желаеше да стъпи на цирк, мъчеше да не гледа към птици, самолети и велосипедисти и тихомълком посиняваше окото на всеки, осмелил се да каже нещо за името му. За цял живот Роберто запомни : "Сега е преход, взимай каквото можеш и се прави на невинен" "Щом не са те видели, значи не си го направил" "Важно е на нас да ни е добре, пък другите кучета ги яли" "Рано или късно всичко опира до пари" "Прав е този с по-скъпия костюм" и тези житейски правила добре му служеха. От горе на всичко, талантът му да предизвиква бедствия си остана. Достатъчто беше Роберто да се сприятели с някой от местните дилъри и да се позачуди как всъщност се справя той с трудния си занаят, защо още не го е отнесъл от едикой си, и на пазара оставаше един по-малко, така че около петнайстата си година Роберто вече носеше доста пари в къщи. Учителите свиваха рамене - дете на прехода, а и трудно отказваха комбинацията от перфектни контролни и скъпи часовници. Момчето беше желязно, обличаше се спретнато, не пиеше, не пушеше, не взимаше наркотици, не се занимаваше с жени, готвеше се усърдно за кандидатстудентски изпити и някак между другото държеше целия квартал в едрия си, възпълен юмрук.
Всичко това ви разказах, все едно съм го видяла, но всъщност не съм. Първия път, когато видях Роберто, не го познавах. Първия път, когато видях Роберто, той лежеше на една полянка в градската градина до възрастна пълна жена. И двамата бяха събрали ръце под главите си и ми направиха огромно впечатление - пълната леличка облечена в странно разголено розово воалесто нещо като рокля, с почти течни от възрастта бели бедра и младият мъж - изтупан и пристегнат в бяла риза и тъмносив костюм. Двамата гледаха нещо в небето, сякаш можеха да прозрат през тъмнината на кафеникавия смог и се смееха. На това отгоре, леличката пушеше джойнт. Минах край тях няколко пъти с колелото си, но те лежаха там цяла вечер и явно нищо не ги интересуваше.
Лятото таман се беше пречупило и всички бяха станали някак амбициозни и организирани, вечер се говореше за проекти и протести, а клепачите ни се затваряха огромни и пресъхнали както тенти се спускат над кафенетата, по-рано ставаше по-студено, и никой освен тях не се търкаляше в тревата. Пеещата Курва Стефка - заключи компанията ми, така се казвала дебелата жена, тя често търсела клиенти из центъра, а защо й викат пееща не знаем, но както го описваш с куфарчето и златния часовник надали е клиент, по-скоро е сводникът й, тя предпочита странни птици за клиенти, даже и при нас е сядала.
Миришеше на сухи кестенови листа, а аз видях Роберто още няколко пъти с тази жена - веднъж играеха федербал, друг път, още по светло, газеха във фонтана, понякога тичаха наоколо с разперени ръце и бръмчаха, а мисля че беше последния път, когато го видях да кара колело, да се учи, Пеещата Курва Стефка едва държеше багажника на едно покафенняло от употреба балканче, но Роберто успя да се отдели, и с невероятна грация врътна няколко кръгчета из Градската, лек като перце, въпреки огромното си костюмирано туловище и невъзможно учуденото си лице. Летииииииш! Лееееееееетииииииш!Лееееееееееетииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииш! крещеше Стефка. Разбира се, тогава изобщо не знаех, че това е Роберто. Щях да се запозная с него години по-късно...
Работех за един много тъп вестник. От онея, които публикуват двойни вътрешни страници за разводите на звездите, и не се интересуват от екология. От горе на всичкото звездите не се и развеждаха, след целия шум, но айде, нека си раждат децата и си дърпат косите, в крайна сметка не е моя работа да се бъркам в животите им. Всъщност предпочитам да не се бъркам в живота на никого от името на тоя тъп вестник. Дайте ми два месеца, и ще се науча да пиша икономически новини. Един ден обаче ме пратиха да говоря с Роберто Петров. Роберто Петров бил наистина интересен човек, решил едно уравнение и взел една много голяма награда. Бил само на двайсет и нещо. Като я взел се заключил в апартамента си, спрял да си плаща сметките и скоро останал без ток. Пуснал дълга мръсна брада и излизал само нощем, в търсене на вечеря по кофите. Роберто преди бил нещо като мафиотски бос, властен бизнесмен с неясни доходи и перфектно досие. Естествено учел право - всички мафиоти това учат, само че той го учел в Софийския и бил пълен отличник, представи си.
Пратиха ме директно на адреса му. Панелен блок, панелен квартал, панелия. Стисках изпринтена снимка на мечкоподобен брадат мъж до контейнер, когато звъннах на вратата. Отвори ми гладко-избръснат и костюмиран, човекът когото с такова изумление бях шпионирала във Градската и заразказва : Първо името : кръстила го Роберто защото, имало такъв певец в края на соца, когато забременяла. Певецът се изпарил в историята, името останало, бебето се родило от другата страна и пораснало голямо и гладно като прехода. Всъщност - то си било голямо и гладно по рождение. Изпило на майка си силите, а баща нямало. После правото : майка му поискала, той бил по-добър в математиката, но все пак се явил на изпитите и влязъл. Трето уравнението : не бил решавал задачи от години. После срещнал един човек. Един човек го научил да лети. Напомнил му, че може да прави разни неща. Видял новина за наградата във вестника. Решил го между две судокута, едно кафе и едно разчистване на сметки. Пратил го на майтап. Пари си имал, но знаел какво да направи с наградата. Майка си изпратил да живее на запад - тя само това повтаряла, далеч от тук та далеч от тук. Далеч от теб, искаше да ми каже, добави. Стояхме прави в антрето - зад гърба му стена от велпапе и воня, планини от щайги, реки от хлебарки. Четвърто престъпленията : правел каквото очаквали от него и го правел добре. Просто се подчинявал на течението, загубил толкова много приятели. Пето наградата : не му трябвала. Искал да пробва дали може да живее и така. Можел. Преди това съмненията му предизвиквали бедствия. Но вече не. Освен това имал и вина да изкупва - пет самолетни катастрофи, безчет мъртви птици, една парализирана въжеиграчка, дилърите и сводниците не ги броял. Всяка нощ събирал хартия за вторични. Денем решавал задачи. Хлебарките обичал, защото не летели. Нямало нужда да ги крепи. Това бил неговия преход. Защото той бил преди всичко дете на прехода...
Няма коментари:
Публикуване на коментар