Ема лежеше в тъмното и се мъчеше да измисли епилог на деня. Коремът я болеше, беше изпила едно твърде късно кафе и не можеше да заспи. До нея пийналият Тео вече отплаваше. Само преди половин час двамата бяха излезли от къщи - той развеселен, тя също, макар и прегъната на две от болката и бяха се върнали до градинката. В градинката имаше бар, а в него, на високо столче спеше техния приятел, с когото Тео до преди малко беше пил. Нямаше смисъл да го оставят там, живееха твърде наблизо и смятаха да го сложат на дивана.
Техният приятел предпочете да поеме по дългия път към собствения си дом. Ема и Тео ритуално си казаха няколко от онези смешки, които и без това знаеха наизуст. Не им беше досадно. По-скоро действаше утвърждаващо, нали това е смисъла на ритуалите. Тя си изми зъбите, той се опита да поработи на компютъра, но почти веднага го изключи. Сега лежаха в тъмното - той с бирите, тя с цикъла, и двамата с котката, скърцането на хладилника, което напомняше на човешки глас, със звуците от кооперацията и трафика.
В далечината, някъде от изток се чу нещо като взрив. Взрив беше, но някъде много далече. Ема се зачуди какво ли е станало и дали ще ги засегне. Можеше да е пиратка в парка или бомба в Ихтиман. Можеше мафиотите отново да взривяват коли като в деветдестте. Можеше някъде над страната в момента да се издига радиоактивна гъба и цели градове да са изпепелени или сринати от същата тази ударна вълна, която достига до ушите като безкрайно далечен, почти нежен гръм. Към тях пълзеше радиацията и Ема се зачуди какво би било ако бяха по-близо и имаха само няколко мига преди напълно да изчезнат. Къде и как щеше да ги завари. Тях двамата - в леглото, в пълния мрак на спалнята на границата на съня. Приятелят им щеше да посрещне вълната преди тях, някъде нагоре по една безкрайна улица, която водеше към дома му в друг, по-източен квартал. Друга някоя се беше прибрала късно от работа. Хората, които киснат в чата, хората които плачат или пушат по балконите, хората които тъкмо излизат от ресторанта и си взимат таксита, хората, които спят на пейките при метрото, хората, които разхождат кучетата си късно или работят нощна смяна. Представи си как всичко това изчезва в една изпепеляваща секунда, като жената, която се обърнала да погледне горящия си град и се превърнала в стълб от сол, представи си лекият полъх, който ще срути съвършено крехките човешки форми от пепел в малки купчинки, представи си враните, които се запалват във въздуха, когато вълната ги изтръска заспали от дърветата.
Чудеше се дали последните секунди имат някакво значение за това какво става после. Дали е по-добре да си изчезнал от леглото си изпълнен с любов към хъркащият до теб, добре завит в отопления си дом, с мъркащата котка и щастието от приключилия ужасен ден. Дали това доволство се пренася отвъд, ако изобщо има нещо отвъд купчинките пепел. Дали е добре да изчезнеш, когато всичко е прекрасно и още нищо не се е развалило, или напротив това е ужасна загуба. Какво за тези които в мрачно настроение и на зиг-заг се прибират към дома, това някакво измъкване от повторението ли е, спасение, някакъв категоричен край, който не те принуждава да продължиш да се влачиш. Какво значение има дали те боли корема, крещиш на колегите си или ти стягат обувките. Какво значи щастлив и какво нещастен, ако се случи такова нещо. И има ли значение, ако умът ти се изпари от света със скоростта с която изчезва картината от изключения телевизор. Това ли искаме в крайна сметка?
Това ли би могло да ни спаси?
Ако не друго, тогава поне всички ще станат равни, че и плоски, като някакви митични герои, като имената по мемориалите и никой няма да се пита нагрубил ли си някого преди да издълбаят буквите ти там, изпращал ли си коледни картички, казвал ли си винаги истината и можело ли е да се разчита на теб. И изобщо кой не мечтае за ефектен финал.
Ема се обърна по гръб и сложи котката върху болящия си корем. Котката замърка още по-силно. В тъмното се обади незнайно как оцелял зимен комар.
Не оставаше още много до втория взрив.
