Две страни - от Наоми Шихаб Най

от Наоми Шихаб Най


Кожата помни колко дълго годините са расли,
докато не е била докосвана. Във сив тунел
самотния живот, перце изгубило се от опашката
на птица, завихря се във танц, 
изметено от някой, който никога не е видял, 
че е перо. Кожата е яла, ходила,
спала сама, знаела как да махне
ръка със поздрава "до скоро". Но кожата чувствала,
че никога не е била познавана, не са я виждали като 
страна на картата, нос като град, 
хълбок като град, лъскавия купол на джамията
и хиляди сокаци от канела и въжета.

Кожата се надявала, тя така прави.
Заздравява около раненото, проправя път.
Любовта значи да дишаш в две страни.
А кожата си спомня - коприна, боцкащи тревички,
дълбоко в джобчето, където крие се самата.
Дори сега, когато кожата не е сама,
си спомня, че е била и благодари на нещо по-голямо,
че има пътници, че хората достигат
места по-големи от самите тях.

Да стиснеш юмрук - Наоми Шихаб Най

За пръв път по шосето на север от Тампико,
усетих животът да се изплъзва от мен -

барабан в пустинята, който чувах все по-трудно. 

Бях на седем, лежах в колата, 

гледах как палмите завъртат по стъклата шарка, от която ми се гадеше.
Стомахът ми бе пъпеш разцепен под кожата.

"Как разбираш дали ще умреш?" 

примолих се на майка си. 

Пътувахме вече дни наред. 

Със странна сигурност тя ми отговори, 

"Когато вече не можеш да стиснеш юмрук." 

Години по-късно се усмихвам при спомена за това пътуване, 

границите които трябва да прекосим по отделно, 

подпечатани с необоримите си неволи. 

Аз, която не умрях, която още живея, 

все още легнала на задната седалка зад всичките си въпроси, 

стискам и отпускам една малка ръка.