тя ще стои там в зимната си кожа
сред остра миризма на чужда пот
под белите служебни лампи ще подсмърча.
ще си разчеше нервите на люспи
които като недочакан сняг ще трупат
по многословията на колегите
и междувремено ще се усмихва,
горда, че е способна да търпи.
а нетърпимото, като библейска напаст
ще я полази и ще си оглозга
отвътре пътища под нервната й кожа
за да я гризе вечер,
докато се смее със приятелите си.
неделя, 6 декември 2009 г.
четвъртък, 3 декември 2009 г.
петминутка на съдбата
В пекарната за ядки нахлува паниката
смесват се лешниците с орехите,
захаросаните плодове с фъстъците,
оплитат сметките на цялата опашка...
Трите орисници пекарки се блъскат между рафтовете и
разсипват ядките с треперещи ръце,
като че само преди малко
от пещта си са извадили опечен
ухиленият череп на смъртта.
И сякаш да опровергаят страха на трите баби
стъкларите отсреща изпускат огледало.
смесват се лешниците с орехите,
захаросаните плодове с фъстъците,
оплитат сметките на цялата опашка...
Трите орисници пекарки се блъскат между рафтовете и
разсипват ядките с треперещи ръце,
като че само преди малко
от пещта си са извадили опечен
ухиленият череп на смъртта.
И сякаш да опровергаят страха на трите баби
стъкларите отсреща изпускат огледало.
вторник, 17 ноември 2009 г.
what does thios button do?
притъмнява бързо, все едно е плакало.
размекнала съм се отвътре след поредния чай,
мисълта ми - като слуз от охлюв, Моби ми служи за гръбнак, по светофарите се чака до припадък, безформено и безгръбначно.
от индийските магазини излизат дебели момичета, облечени в синьо, този текст изсвирясва от главата ми, преди да успея да го запиша. смогът чака по светофарите, трупа се. стигам до цикъла с приятели, казвам им, сега ще бързам да си запиша нещо, ще търся интернет преди да го забравя, пък после ще дойда. натфиз го надстрояват - окъпана от залеза грозотия с небе и облаци в прозорците. падат листа, лелите на съседната пейка си взимат отпуски за да ходят на УОСП. говорят на меко, говорят на уасп. докато зареди уиндоуса естествено всичко забравям.
днес сутринта срещнах едно усмихнато лице, проведохме приятно притеснен разговор,казахме си, че ще си се обаждаме, казахме си, че не съм го разпознавала и сигурно пак няма, затова да ми маха, ама много силно.
разни хора от стари компании просто изчезват за мен - забравям им физиономиите съвсем буквално, и след един момент никога повече не ги виждам, а те си мислят, че се правя и от учтивост не ми махат. така ми изчезват хората.
вървя си в задушаващо топлия следобед, гледам залезът, който още се мотае из оранжевите дървета, слушам софия, която плейърът не може да заглуши, промъквам се през тълпи, които ми се ще да прегърна.
неделята беше ужасна, представих си, просто да заспя и да се събудя в някой друг ден. необяснимото ми отвращение от живота беше толкова силно, че когато стигнах до тъмната стаичка, най-нормално ми се струваше да повърна в плика с бюлетината и така да я пусна в урната. станах в три след обяд, въпреки, че се бях събудила в осем. легнах си в десет вечерта. единственото търпимо преживяване този ден беше возенето в метрото. цял живот бих се возила в метрото. може би трябва да стана контрольор?
вечери наред заспивам с дрехите, завита със спален чувал, понякога даже зъбите не сколасвам да си измия. вчера сутринта, обаче се събудих от много смешен сън - бях се снабдила с една гилотина, стоеше на пода в "кухнята" канех се да си отсека главата с нея, за да нанеса някакви козметични корекции на врата си. плана беше да стоя много кратко без глава, после да я поставя обратно - а вратът ми някак да стане по-дълъг от това. обмислях как точно ще стане номера, но ме достраша. прецених, или си внуших, че гилотината е дефектна, че ще взема сериозно да се нараня, и ако не успея да си поставя главата обратно на време,може дори да умра от загуба на кръв. по-добре да изчакам някой да ми помогне, или да си оставя врата на мира? нищо ми няма на врата, решавам малко по-късно, когато панталонът ми се превръща в пола за фламенко, с която маниакално се въртя. после се будя с мисълта, че съм си кифла и толкоз.
днес ще успея да напазарувам. няма да се разпадам. хората са разкопчали зимните си палта и се мотаят по градинките. палтата са им целите в копчета.
хората имат копчета на най-невероятните места.
размекнала съм се отвътре след поредния чай,
мисълта ми - като слуз от охлюв, Моби ми служи за гръбнак, по светофарите се чака до припадък, безформено и безгръбначно.
от индийските магазини излизат дебели момичета, облечени в синьо, този текст изсвирясва от главата ми, преди да успея да го запиша. смогът чака по светофарите, трупа се. стигам до цикъла с приятели, казвам им, сега ще бързам да си запиша нещо, ще търся интернет преди да го забравя, пък после ще дойда. натфиз го надстрояват - окъпана от залеза грозотия с небе и облаци в прозорците. падат листа, лелите на съседната пейка си взимат отпуски за да ходят на УОСП. говорят на меко, говорят на уасп. докато зареди уиндоуса естествено всичко забравям.
днес сутринта срещнах едно усмихнато лице, проведохме приятно притеснен разговор,казахме си, че ще си се обаждаме, казахме си, че не съм го разпознавала и сигурно пак няма, затова да ми маха, ама много силно.
разни хора от стари компании просто изчезват за мен - забравям им физиономиите съвсем буквално, и след един момент никога повече не ги виждам, а те си мислят, че се правя и от учтивост не ми махат. така ми изчезват хората.
вървя си в задушаващо топлия следобед, гледам залезът, който още се мотае из оранжевите дървета, слушам софия, която плейърът не може да заглуши, промъквам се през тълпи, които ми се ще да прегърна.
неделята беше ужасна, представих си, просто да заспя и да се събудя в някой друг ден. необяснимото ми отвращение от живота беше толкова силно, че когато стигнах до тъмната стаичка, най-нормално ми се струваше да повърна в плика с бюлетината и така да я пусна в урната. станах в три след обяд, въпреки, че се бях събудила в осем. легнах си в десет вечерта. единственото търпимо преживяване този ден беше возенето в метрото. цял живот бих се возила в метрото. може би трябва да стана контрольор?
вечери наред заспивам с дрехите, завита със спален чувал, понякога даже зъбите не сколасвам да си измия. вчера сутринта, обаче се събудих от много смешен сън - бях се снабдила с една гилотина, стоеше на пода в "кухнята" канех се да си отсека главата с нея, за да нанеса някакви козметични корекции на врата си. плана беше да стоя много кратко без глава, после да я поставя обратно - а вратът ми някак да стане по-дълъг от това. обмислях как точно ще стане номера, но ме достраша. прецених, или си внуших, че гилотината е дефектна, че ще взема сериозно да се нараня, и ако не успея да си поставя главата обратно на време,може дори да умра от загуба на кръв. по-добре да изчакам някой да ми помогне, или да си оставя врата на мира? нищо ми няма на врата, решавам малко по-късно, когато панталонът ми се превръща в пола за фламенко, с която маниакално се въртя. после се будя с мисълта, че съм си кифла и толкоз.
днес ще успея да напазарувам. няма да се разпадам. хората са разкопчали зимните си палта и се мотаят по градинките. палтата са им целите в копчета.
хората имат копчета на най-невероятните места.
понеделник, 9 ноември 2009 г.
източен вятър
Не е трудно да си представиш, че тя още го чака да се завърне пеша от Япония,
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.
Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.
Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.
Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.
Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.
Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.
Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.
Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.
Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.
В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.
пълен с мълчания, преметнал на рамото си все същото избеляло одеяло,
отново наблъскано с прахта на Исфахан.
Китарата му, не е трудно да си представиш, е започнала да губи лака си,
косата му е останала някъде в Индия, или е паднала жертва на китайските власти,
лицето му все така излъчва объркване и мир.
Не й е трудно да си представи, че той ще потропа на вратата й много рано сутринта.
Среднощ тирът от Истанбул го е оставил на околовръсното, защото се е прибирал във Монтана,
и той е трябвало да извърви пътя си през квартали, чиито имена не знае, обут в тънките платнени кецове, подарени му от един немец в Мумбай.
Че той не знае, че тя се е преместила, и когато застане пред къщата й с измръзнали пръсти на краката,
звънецът няма да работи, а когато потропа от вътре ще се разнесе свиреп кучешки лай.
Майка й ще слезе сънена, ще предложи кафе, но той ще иска само адреса й.
Че в София ще е зима, каквато той до сега не е виждал, тъмна, сива, суха и минусдесетградусова,
парковете ще са опустели, от шахтите ще се издига дим и кучета ще спят от горе им, а лицето ще реже свиреп източен вятър, същият който го довя.
Не му е трудно да си представи, че ще го лъхне миризмата на кафе, когато тя му отвори вратата на тавана си, че ще е по тениска и боса,
че ще го попита „изгуби ли младежкия си гняв, и ако да, какво спечели?“ а Япония няма много да я интересува.
Че ще е много по-бяла, от колкото я помни, и хипарските дрехи ще са прибрани до лятото,
че ще мълчат, и тя, може би ще се разплаче, но няма да посмее да го приближи, и въпросите й ще я напуснат, ще я оставят да се справя сама.
Не й е трудно да си представи, че той не е станал герой, още по-малко самурай, но е бил всичко друго, и малко преди да мине моста над босфора е проял месо,
че се е научил да свири на китарата си без да къса винаги една и съща струна и може би е пожелал да има професия и дом.
Не му е трудно да си представи, че тя ще му каже : „Сега съм друга, животът ми изтече една нощ, колената ми омекнаха, плаках на непознати рамене и скитах из ревящите тълпи, кожата ми се наби със прах, гласът ми се омърси, и месеци наред живях със мисълта, че крайниците ми са сглобени на грешните места. Не те обичам, не обичам никой друг, и вече не знам дали мога да обичам.“
Или пък нищо няма да му каже.
Не й е трудно да си представи, че тогава той ще се обърне безмълвно и ще си тръгне, ще отнесе мълчанието си обратно в Марибор, или Барселона,
не ще се мъчи да бъде като другите,
а тя вечно ще се чуди защо за любовта може да говори само на английски или да мълчи.
В редките сутрини, когато духа източния вятър, той, който вечно стои в сърцето й,
стига пред прага й, представя си тя, колебае се и крачи из камерите,
ръката му се вдига, но не посмява да потропа, представя си тя,
той после се обръща и заминава, още на някъде.
вторник, 27 октомври 2009 г.
история от друг свят
И е време вече да излея всичките си преживелици от самотраки някъде, примерно тук:
Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.
От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.
Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.
Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.
Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.
На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.
Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.
Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.
Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.
Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.
следващите дни в следващите дни
Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.
От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.
Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.
Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.
Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.
На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.
Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.
Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.
Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.
Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.
следващите дни в следващите дни
петък, 11 септември 2009 г.
рапанът
Един рапан лежи на покрива на радиото,
морето е небе днес и вали.
Случайно паднал от прозорец пепелник,
естествено не ми се ще да бъде,
особено когато се затварят
прозорците на лятото един след друг,
а локвите на покрива задръстват се със облаци,
както булеварда долу със коли.
Един рапан лежи на покрива на радиото
и пълни се със дъжд,
чист и оранжев като гладката му вътрешност,
а посивяват сградите, тъмнеят улиците,
като цигарената пепел, която се отми,
и хората за пръв път от месеци са сложили сака.
Рапанът е оранжев, а дърветата все още са зелени
и в клоните им мокри циганското лято,
бавно зрее, сред толкова вода.
В по-ниските квартали настъпва наводнение,
възпрени са трамваите, понеже са оранжеви,
и трябва да дочакат официалния старт на есента.
Един рапан лежи на покрива на радиото,
а от Созопол колегите се връщат и носят още – за пепелници.
морето е небе днес и вали.
Случайно паднал от прозорец пепелник,
естествено не ми се ще да бъде,
особено когато се затварят
прозорците на лятото един след друг,
а локвите на покрива задръстват се със облаци,
както булеварда долу със коли.
Един рапан лежи на покрива на радиото
и пълни се със дъжд,
чист и оранжев като гладката му вътрешност,
а посивяват сградите, тъмнеят улиците,
като цигарената пепел, която се отми,
и хората за пръв път от месеци са сложили сака.
Рапанът е оранжев, а дърветата все още са зелени
и в клоните им мокри циганското лято,
бавно зрее, сред толкова вода.
В по-ниските квартали настъпва наводнение,
възпрени са трамваите, понеже са оранжеви,
и трябва да дочакат официалния старт на есента.
Един рапан лежи на покрива на радиото,
а от Созопол колегите се връщат и носят още – за пепелници.
събота, 5 септември 2009 г.
към края
кратка среща в тълпата, задъхано здрасти, няма време даже за какво правиш, опашката ни понася в две различни посоки, станал е черен, толкова черен, направо не мога да го позная. не ми харесва така, помислям си. лицето му изглежда като намацано с нещо.
а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.
това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.
отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.
втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?
трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.
четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.
седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.
а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.
това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.
отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.
втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?
трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.
четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.
седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.
Абонамент за:
Публикации (Atom)