към края

кратка среща в тълпата, задъхано здрасти, няма време даже за какво правиш, опашката ни понася в две различни посоки, станал е черен, толкова черен, направо не мога да го позная. не ми харесва така, помислям си. лицето му изглежда като намацано с нещо.

а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.

това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.

отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.

втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?

трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.

четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.

седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.