Не, че знам нещо конкретно за онези времена, но си я представям. Представям си я как нощем лежи в леглото си несигурна и смътна, в онази неопределена възраст, когато всеки ден в огледалото съзира различни черти, лежи в леглото си и усеща промените в себе си, все едно металният креват в моминската й стая виси над бездънна пропаст, все едно никога няма да може да пристъпи извън стените на объркването си, лежи, слуша почти пълната тишина на малкия град, а под затворените й клепачи се редуват особени форми – ту светли и обли, ту тъмни и остри, неща които никога не успява да нарисува на сутринта, неща които й напомнят за седемте дебели и седемте кльощави крави, за собственото й лутане между крайностите, за невъзможността й да реши каква е, цялата тази пропаст, над която в полупросъница креватът, с красивите табли, изрисувани от брат й се полюшва смразяващо.
Заспива призори, и пак тогава се събужда, подготвя се психически да види следващото си лице в огледалото, налива вода от каната в легена, мие това ново лице, сресва косата си по начин различен от нашия, облича се спретнато, защото Анка не търпи дори един немирен кичур, затяга всичко по себе си, сякаш да не се разпадне в някое от гимназиалните междучасия и поема към училище. Често по пътя решава красива ли е или грозна, добра или лоша, макар денем животът й да не се люшка чак пък така. От училище поема към църквата, и там според родителите си прекарва твърде много време, повече от колкото е редно за младо момиче. Анка е на седемнайсет, но е толкова посветена на педантичните си навици, толкова сериозна, толкова непоклатима отличничка, че родителите й предварително я възприемат като стара мома. Тихо свикват с идеята.
Може и такава да е била казвам си, докато камбаните на катедралата заглъхват, малко след пет, над тъмните улици, по които предколедно се блъскат тълпи, пищят аларми, трещят автомобили, все едно заедно с камбаните над центъра се е сринала някаква паника, из главата ми тичат подплашените жители на 40те и търсят бомбоубежища, блъскат се в безистените, препъват се през Градската градина, влачат ненужни неща. Може и такава да е била жената, която ме хвърля във паника всеки следобед с яростната си праведност, яростната си музика, жената която бие камбаните на катедралата, все едно може да им остави синки, да ги накаже за целия Содом и Гомор, за комунизма и прехода, за разврата и невярата, за разпада на семействата,за прелъстителите и прелъстените, за безпределния ни грях и за собствената си глуха самота там на камбанарията, тя перфектната, тя чистата, която веднъж гледах да ни съди от телевизора.
Братът на Анка може би е художник, войната още не е стигнала до България, но във въздуха се чувства едно такова прекипяване, пресичане по-скоро сякаш жителите на малкия град, където Анка расте и вярва сляпо в правилата, вече не могат да се смесват, не могат дори да стоят заедно, семействата се разцепват по политически причини, вечер някои от връстниците й ходят на сбирки със левите, други членуват във Бранник. Братът на Анка е по-голям и сякаш над тези неща, той е завършил Рисувателното училище в София и се е върнал да рисува фирми и табели, да снима големите фамилии с единственото си скъпо притежание – Войгландер Брилянт и да се затваря в стаята си за часове, които оставят по ръцете му тъмни следи от мастило а по-панталоните светли – от проявител. При брата на Анка идват хора, които никой не е виждал преди, в стаята му говорят тихо, и бързо си тръгват. В пресеченото мляко на градския живот, никой не се интересува от върволицата мрачни и тихи млади мъже, идващи от никъде и връщащи се пак там.
Една сутрин обаче, представям си, докато разтърсения от камбанен звън и задръствания център пада обратно по местата си, като в търкулната под креслото стъклена топка, която гневна детска ръка се е опитала да счупи, една много ранна сутрин, Анка, току що пристегнала всички букли, колани, връзки и жартиери по себе си, лъскава и няма като снимка на артистка се сблъсква с мрачен брадясал мъж на прага на дома си. Мъжът има белег на лицето, страните му са хлътнали, не носи вратовръзка, всъщност само по една риза е, макар в градчето майските сутрини да не са особено топли, отгоре на всичко мирише, мирише страшно, мирише на някой от гората помисля си Анка. Противно на волята си, се усеща като потопена във вряла вода, усеща как омеква, загубва яснотата си. Ръцете му се оказват на раменете й, той я поглежда като приклещено диво животно, спъва се в собствените си изненадващо учтиви думи „Госпожице, дали брат Ви е вече буден“ дъхът му излиза трудно от стегнатото гърло, а Анка така се уплашва от цялата работа, че с яростни крачки, но без да тича, разбира се, защото не бива да й личи, сред гърма и трясъка на токовете си завива на дясно вместо на ляво по улицата и нахлува право в църквата.
Прекарва там следващите два часа в опити да каже някаква, която и да е молитва, но устата й отказва да изрече думите, ума и препуска в разни посоки, и Анка разбира, че в църквата търси по-скоро спокойствие и скривалище, търси къде да си поеме дъх между стремглавите люшкания на порастването си, в тишината слуша сърцето си как постепенно забавя ход, става й хладно, наблюдава харизанките и фантазира как ще стане една от тях, ще се скрие от всички и ще се даде на църквата, само че вече не е възможно, вече няма начин, осъзнава с очи спрели върху сандъчето с пясък и свещи за мъртвите.
Сигурно би прекарала и повече време там, но Попът, който вече добре я познава от ежедневните й посещения, я забелязва в ъгъла, седнала на един от ктиторските столове, в унес, почти заспала, и не просто я отпраща към училище, а направо я завежда до вратата на девическата гимназия, защото това е абсолютно първото бягство на Анка, Анка, която цялото си детство се е правила на здрава, за да не я спрат от училище, Анка, която пристига половин час по-рано и подрежда стаята, пали печката през зимата, мие дъската, дори когато не е дежурна, изправя линиите на редиците чинове и си преговаря уроците.
В къщи се връща трескава и гневна, има чувството, че по дрехите й е полепнала мръсотия, че изпотените й подмишници я издават, едва ли не, че ръцете му са оставили кални отпечатъци върху кремавия й жакет, че всеки може да отгатне по кого се е увлякла, по някой който прилича на герой от мелодраматичните романи, с които съученичките й затъпяват умовете си и губят времето си в излишни мечтания. Яростна е, защото непознатият мъж я е разтърсил, изтръгнал я е от внимателните й занимания и я е хвърлил право в онези глупави и разпътни мечти, с които съученичките й я отвращават.
Влиза си тихо, с желязна физиономия, готова да посрещне въпросителните и дори разочарованите погледи на родителите си, готова за шамара, който може да изяде, за въпросите, за сочещите показалци, внимателно отключва, пристъпва в антрето,събува обувките си и обува терлици, от кухнята не долита никакъв звук, но тя все пак се промъква на пръсти, а там на кухненската маса седят брат й и непознатият мъж с белега на бузата, непознатият яде – варени картофи, хляб, суров лук, сирене, пие вода в блеснала на майското слънце чаша от сервиза със златните ръбчета, оставя я обратно на масата и гледа в отблясъка на покривката с празен поглед. Брат й също не вдига очи. Анка вижда, разпиляната купчина паспорти, вижда печат на масата, вижда брат си как внимателно рисува букви в един от паспортите, но й трябва време, почти цяла минута й трябва за да разбере какво точно се случва на кухненската маса.
- Седни – казва брат й, все още без да вдига очи от фалшивите документи. - Яж с нас ако искаш, но кажеш ли на някого какво си видяла, ще трябва да бягам.
Анка остава до вратата сякаш да се събуди, остава толкова дълго, колкото е необходимо, за да седне по-късно съвсем овладяна до непознатия.
- Борис, приятно ми е – той подава ръка. О, боже, мисли си Анка на върха на поредна гневна вълна, о боже, дори името му е едно такова банално, като от роман, защото брат й се казва Мануил, бащата е Ненко, майката Параскеви и само в книгите Анка е срещала такива чисти и звучни имена като Борис. О, боже, но това не е онзи Бог, с когото до скоро е разговаряла едва ли не като равна, горда с абсолютната си перфектност и изпълнена с правотата си. Отличничката настръхва, готова за бой, но Борис няма сили за друго, освен да рови в чинията си, изглежда някак омекнал от сутринта, измил се е, макар да не се е обръснал, установява Анка и се лашва опиянена от внезапна лекота.
Ще дойда пак, ще дойда да те видя, е казал Борис в откраднатия момент, докато брат й е прибирал печатите някъде в стаята си, хванал е чистите й бели ръце, и я е целунал, без никаква съпротива от моя страна, мисли си Анка, докато наблюдава през прозореца как той става незабележим още преди да изчезне зад ъгъла в посока крайградските овощни градини.
Идва лятото. В началото му Анка завършва гимназия с отличие. В края вече трудно мисли за друго, освен за нередовните срещи с Борис в гората източно от градчето, иска да избяга с него „при партизаните“, макар да не е съвсем на ясно какво е там, какви са те, как ще я приемат, но толкова много иска, че вече е приготвила един малък вързоп - най-необходимото за живот в гората, толкова много иска постоянно да е с Борис, че в началото и в края на всяка от тези срещи, свързани с толкова криене и тревоги, понякога даже не в началото и в края а от началото до края му говори само за това, „не ме изнудвай Анна“ казва Борис всеки път, но накрая склонява, склонява в едно абсурдно време на годината, когато листата са вече опадали, другарите му са се пръснали в градските си скривалища, дните едвам започват и вече са свършили, а той и Анка трябва да лежат в сланосаната шума, увити в зимните си палта. Тоест палто носи Анка, защото Борисовата дреха е нещо късо, ватирано и откровено работническо.
- Добре – казва Борис – другият петък по стъмване пак тук.
Представям си колко й е било трудно на Анка да си отиде без да каже нито дума на родителите си или на брат си, представям си писмото, което е копнеела да им напише „Мамо, Татко, боли ме ужасно, но трябва да ви напусна завинаги. Мамо, Татко, можете ли да повярвате, че вашата винаги отлична дъщеря намери любовта и сега е принудена да бяга като последен престъпник? Обичам ви и всичко ви дължа, но мъжът, който обичам, е страшен и смел, красив и жертвоготовен, представяте ли си този мъж няма пари и заради убежденията си е извън закона! Аз го обичам повече от себе си, повече от вас, моля, простете ми, но ще го последвам! Винаги ваша дъщеря Анка“. Такива възклицания трябва да са се въртели в главата на прилежната дъщеря, съчинени, разбира се с помощта на любовните романи и разните комунистически брошури на брат й, които в последните месеци Анка се е увлякла да чете.
Излиза следобед, уж при приятелка. Вързопчето е предварително скътано в купа сгурия на двора, в четири е вече почти тъмно и ниско по уличките на градчето в мразовития мъглив въздух се стеле миризма на въглищен дим. Анка крачи бързо и тревожно, добре скроеното й палто плющи по бедрата й, тръгва през овошките към гората стига малката падинка между два бука, където е лежала с Борис в само няколкото летни следобеда, присяда на студената влажна шума. „Стъмва се“ мисли си „и Борис ще се появи всеки момент“. Първоначално Анка слуша гората, анализира всяко прошумоляване, над нея, обаче две дървета се срият едно в друго и скърцат с клоните си, и този звук я залюлява, тя се унася, поклаща се лекичко, обвила колене с ръцете си в хубавите нови кожени ръкавици, купени преди седмица от родителите й, става й топло от мисълта за Борис. Доста по-късно поглежда часовника, подарък за завършването й, и вижда, че вече не е другата седмица „по същото време“, както е казал той, вече е друго време, нощ е, и ако тръгне обратно към градчето, не е ясно какво ще обяснява.
Забранява си да мисли, че на Борис му се е случило нещо. Такива мисли не бива да се допускат, казва си, и за да поддържа духа си (огън не бива да се пали, ще я видят) запява тихичко една от коледните песни, които доскоро е разучавала с хора на неделното училище. "Коледа, Коледа е наблизо, но тази година явно ще я пропусна". На края на първата песен с треперещ глас подхваща втора и до сутринта, когато за пръв път за този декември завалява сняг, песните са свършили, минала е на молитви, които шепти с глас, който сякаш я бичува, тя е още обхванала колене с ръце и поклащаща се малка фигурка, която става все по-бяла и все по-малко човешка.
Към обед сигурно, Анка не е издържала, изправила се, за да не умре, била цялата мокра и измръзнала, но този студ трудно можел да се сравнява с другия, онзи от вътре, гневът към Борис, омразата, голата лудост, която я изпразнила напълно, оставила й само сили да се добере за няколко дни до един метох, където никой не идвал, никой не я питал коя е, не пожелали да я подстрижат за монахиня, защото омразата и студът лъхали от нея непоносимо, но пък й позволявали да бие камбаните, тъй като Анка се оказала жена с неподозирана мъжка сила, която в яростта си на всеки празник проглушавала околията.
