Леталото

Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,

да я видим как лети,

скърцат ли пантите й,

гънат ли се крилата й

издържа ли на натиска,

има ли баланс,

ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат

нещата, от които е скалъпена,

по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,

дали ще лумне ярко или ще запуши,

не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината

всички, които

цъкат с езици,

опипват болтове,

пробват пружини,

навират се под крилата,

въртят самоделните перки,

накрая просто стоят в кръг обвинително

впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,

дали лети купчината откъслеци,

които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.

Ще полети ли чудовището на онази,

дето прекарва цял живот

да стяга и пили последните детайли,

да трупа,

да доискосурява,

да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.