вън

накрая става нетърпимо - животът е менгеме.
месеци се мъча да се сгъна, да се събера,
да изчезна между приближаващите се стени.
животът е битка, която губя.
оставам на място.
оставам без място.
оставам
без
дъх.

а после този блясък - сняг, фаянс, зъби,
слънцето е вик,
който очите ми прегръщат

разбирам :
родила съм се

тръгвам по кожата ти.

охлюви

Представяш ли си да загубим белезите си?
Да се превърнем в голи охлюви,
незащитени от грешките си,
изложени на хищници, пресъхване и неуспех.

Представяш ли си да се втурнем като охлюви след някоя мечта,
повлекли шлейфовете си с паети,
олекнали до глупост и пияни от студа,
да губим пътя, да изкачваме стени,
да ни ядат и тъпчат,
спокойно да стоим докато ни гази звънтящият трамвай.

Представяш ли си как събираме парчетата от релсите
и лазим,
освободени от смазващата тежест на предпазливостта.

Тези тела не искат да събират белези.
Грапавия път се врязва в тях.
Те го поглъщат
и оставят следите си по него.


.

Птиците на безпокойството

Този гняв, любими, не може да ме понесе
тежи като хиляда врани
накацали по голите ми клони
вечер се вие над главата ми
и глъчката му обикаля преките
връхлита зад гърба ми в заведенията
завърта ме из парковете в паника
и грак се сипе върху мене като камъни
очаквам враните да връхлетят

нощес със думите повръщам нокти и пера
това са птиците на безпокойството ми,
на моя срам, на моя гняв, на завистта ми:
ята погребани във шкафовете,
дочетени и върнати на библиотеката,
затворени в буркани врани,
които ферментират сгънати

един ден, любими, бурканите са гръмнали
и гледай :
това ято наброява хиляди,
които кръжат над улицата ми
готови да нападнат
и всеки крясък плющи като шамар
полита като камък към витрините
и всяка дума изкарва от устата ми пера,
стъкла, павета, найлони,
които се завиват на ята
развиват нокти, клюнове и почерняват.

Този гняв, любими, тежи върху тополите
и зрее,
но няма да окапе,
той се готви да лети
и всеки който чуе крясъка му
има право да ме обвинява.

Проклетата порта

защо ли не затварят тази порта проклетите съседи?

всяка нощ глутницата успява някак да приклещи котка.

понякога намира се да метне някой саксия 

или керемида

и куцащият котарак се скрива под някоя паркирана кола

но тази нощ е късно -

звукът напомня от далеч на детски смях,

излязъл по погрешка от гърлото на сдавено животно -

избликващо пренебрежение към степаните козини

на тези, които просто следват инстниктите си

така е лесно да повярвам, че не съм видяла

как всяко куче дърпа на своята страна,

измислям си накуцващо животно,

скрито в мотора на стара лада

измислям си, че утре сутрин няма да го има този труп

лежи до мен животното - живо, треперещо,

покрито още със ледената лига на смъртта

но как ли ще заспя сега със котката и кучето у нас?

не спирам да се питам кога инстиктите ще надделеят?

кога ще се пречупи крехката преграда,

кога ще се кършат вратове, 

кога ще се вадят очи?

оставам будна.

слушам как дома ми хърка, мърка и сумти блаженно,

готов във всеки миг да се завърне към първичното

кръвопролитие

оставам будна да затварям до безкрай

проклетата порта.

В ухото на бурята

това животно, което се е свило в ухото на бурята
лежи във залата,
не смее да завие,
дори и подкрепено от оркестъра,
годините нанасят кръговете си отгоре му
това животно се е сляло с пода
не смее да помръдне
да се докосне до краката на оркестрантите
това животно цял живот трепери под тръбните столове
с наведена глава
копнее своето изгонване

това животно - жълто куче
скрито под столовете на симфоничния оркестър

това животно чака с наведена глава
все някога да си заслужи поне боя
уверено, че има за какво
ще го изритат
като мръсно куче
защото е мръсно куче
това животно
легнало да спи
в ухото на бурята

представяш ли си да се намъкне
във симфонията бездомно куче ?

Ребра

Слушай :
Тялото е китара, ребрата струни,
зад тях диша щастието,
свито като котчица
върху краден матрак
в изоставен пристанищен ресторант,
нотен ключ за леденото утро, мили мой,
слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
зад тях се разливат топлина и влага,
и предизвикват неудобство,
по-силно от ръмжащия мотор на ферибота,
сред вълнението верните ноти звучат погрешно.
Мили мой, слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
които оцеляват въпреки солата и солта
докосвам струните
сърцето резонира.

Череп

Под острите скали на вълнолома

видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

скрито между кожите на сепиите

кофичките от фрапе

внимателно положено

върху гнилата морска трева

търсех къщи, в които да се прибера

само за нощ, докато утихне бурята.

Домовете са черупки,

телата - църкви,

в които се молим на вятъра

да спре да рита по стъклата.

Събирах

убежища в джобовете си

домове все още пълни с мирзма на плът

здрави и грапави като солта в това море,

което къса мрежите на разума

под острите скали на вълнолома.

Внимавах къде стъпвам.

Видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

църква може би

или череп.

На този остров,

където и да паднеш

ще се счупиш.