В ухото на бурята

това животно, което се е свило в ухото на бурята
лежи във залата,
не смее да завие,
дори и подкрепено от оркестъра,
годините нанасят кръговете си отгоре му
това животно се е сляло с пода
не смее да помръдне
да се докосне до краката на оркестрантите
това животно цял живот трепери под тръбните столове
с наведена глава
копнее своето изгонване

това животно - жълто куче
скрито под столовете на симфоничния оркестър

това животно чака с наведена глава
все някога да си заслужи поне боя
уверено, че има за какво
ще го изритат
като мръсно куче
защото е мръсно куче
това животно
легнало да спи
в ухото на бурята

представяш ли си да се намъкне
във симфонията бездомно куче ?

Ребра

Слушай :
Тялото е китара, ребрата струни,
зад тях диша щастието,
свито като котчица
върху краден матрак
в изоставен пристанищен ресторант,
нотен ключ за леденото утро, мили мой,
слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
зад тях се разливат топлина и влага,
и предизвикват неудобство,
по-силно от ръмжащия мотор на ферибота,
сред вълнението верните ноти звучат погрешно.
Мили мой, слушай :
тялото е китара, ребрата струни,
които оцеляват въпреки солата и солта
докосвам струните
сърцето резонира.

Череп

Под острите скали на вълнолома

видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

скрито между кожите на сепиите

кофичките от фрапе

внимателно положено

върху гнилата морска трева

търсех къщи, в които да се прибера

само за нощ, докато утихне бурята.

Домовете са черупки,

телата - църкви,

в които се молим на вятъра

да спре да рита по стъклата.

Събирах

убежища в джобовете си

домове все още пълни с мирзма на плът

здрави и грапави като солта в това море,

което къса мрежите на разума

под острите скали на вълнолома.

Внимавах къде стъпвам.

Видях

останките от нещо

ужасно крехко, безумно красиво

измамно гладко

църква може би

или череп.

На този остров,

където и да паднеш

ще се счупиш.

дванайсетминутна метаморфоза

Когато се променям,

винаги чакам на светофара,

гълтам есенен въздух,

не мърдам.

Нощите настъпват

като бомби от небето.

По улицата бягат хора и пищят,

скрили главите си

от кестени и падащи листа.

Задръстването е паническо

тътнат разкъсани следобедите.

Годините така започват,

застинала на светофара,

усещам натиска на нови крайници.

Не мърдам.

И колко подходящ е воят са сирените

за радостта на кокала

пробиващ кожата.

Не мърдам -

треса живота

затварям магазини

пълня тролеи с оскотели от ужас

тичащи, плачещи, възмутени.

Викам

с новите си дробове.

Толкова бавно викам

в онова време

на хриле, опашки и гръбнаци,

толкова бавно,

тътна като барабан,

кожата ми се тресе и стене,

тролеите свеждат глави,

пред ужаса на тези ципести криле,

които разкъсват кожата.

Колите пушат и ръмжат.

Само един комин усеща времето си

и пада.

Световна война

В понеделник донасям смъртта в чантата си
на бюрото ме чака поредната битка.
Тези военни години са мокър бетон -
или ще затъна, или ще се отпечатам,
и всяко копче на сакото се върти,
но без гласът да се усилва.

Мълчанието - сива армия
тече надолу
и няма намерение да завладява
тези поля и седмици,
а само да ги срине из основи.

Вадя от чантата камъни.
Бъркам.

Падането на гласа

На мястото на тялото си
видях червеношийка
краката й - по-тънки от косите ми
тръпнеха.

Опитах се да прочета вика си
в кръглите очи
дали при всеки полет
пренася падането ми?
Може ли птица да се превърне в камък?
Да паднат от небето изречения?
Да се омачкат крилете на желанието
като хартията от баница,
която въпреки скованата прилежност
се приземява извън кошчето.

На мястото на тялото си
видях червеношийка,
а те са сиви, нервни птичета -
освен ако ги гледаш в полет.

търсене на тялото

Понеже частите на тялото не са направени да пасват,
ако дъждът отмие съзвездията по гърба ти
няма да си ти.
Не мисля, че ще те позная
ако ти се счупи зъб.
Ако изгубиш мигла
образът ти ще се пръсне на парчета
като луна
изпусната при танц.


Когато търся тялото ти
в тъмното
събирам в шепи
прашинките натрупани в леглото
това
ако не е закуската
със сигурност си ти.