Полуден

И се събуждам в един, не желая да знам кого съм приютила в кабинета, тихо чакам да се омете, и си мисля, защо трябва да съм толкова задължително гостоприемна, към хора, които въобще не мога да търпя, но не си тръгва и накрая ставам, разхождам кучето, блуждая, после компютърът ме глътва за часове и утре няма да съм на Иракли, а за Благоевград заминава Мария. Защо не се осмелих да подхвана неща, с които мога да се справя, не знам, сякаш неочаквано попаднах в съвсем непозната среда. Среда алергична към черногледството ми, хора, които се плашат от черен хумор, хора които искат да ми забранят да мисля за нещата от тази или онази гледна точка. Изненадващо - мислех, че са като мен.

Не севтосах морето - този път наистина беше твърде студено, само си натопих краката във водата, вятърът носеше облаци пясък над Иракли, над плажа беше паднала мъгла, усетих как пръстите ми се превръщат в остри камъчета и изкуцуках на брега. Времето се беше омърлушило, сякаш и то имаше нещо против жълтите багери и булдозери. Мъчно ми е за мястото, мъчно ми е за надя, мъчно ми е за Ани, мъчно ми е за всички, които приемат нещата лично. Мъчно ми е и за ме, естествено - и аз съм от тях.

От Бургас до Варна има само кал, пейзажът е кафяв, морето сиво, в блатата на Слънчев Бряг се оглеждат прасковено оранжеви панелки, водните паркове стоят като изпуснати от колите боклуци в празните поля и на всеки стълб, над всяка канавка, вятърът роши по един мишелов, тъмен и страшен, привидно заспал, с глава прибрана между рамената, те всъщност дебнат, каза някой в Бургас, дебнат някоя полевка да помръдне в канавките до пътя, където не се оре, и съответно гризачите оцеляват, поне докато мишеловите ги забележат. Бургас в това време на годината е Бургас от Пого, представям си безбрежното скитане в блатата между панелите, не запомням името на квартала, в който спим, но въпреки че Тольо е някакъв скаут, свеж и ентусиазиран из малките улички на центъра, веднъж попаднали между обелените блокове и тежката миризма на банички с маз, трябва да се признае, няма капка Бургаляс в този Бургас. Бургас залита в блатата между откъснатите си квартали.

Във Варна ми се вие свят от изтощение, огъната под биймъра, който не е наш, и постоянно трябва да влачим, и не можем да оставим във колата, за да не го открадне някой, площадът на театъра се върти около мен, но двама улични музиканти успяват да ме усмихнат, рапират с една тарамбука някакви безумици - описват минувачите по площада, включително и мен. Младежкият дом е студен, пише, че ни молят, младежките ансамбли да не репетират в коридора, ние репетираме в залата, но Цвета решава, че трябва да пуснем публиката вътре по време на репетицията, и всяваме страшно объркване с това. Цвета ми е напълно неясна на моменти. Сякаш се е вкопчила в някакъв чудовищен самоконтрол - дори не си позволява да има песимистични мисли. Почти никога не съм я виждала щастлива. Сигурно е ужасно уморително да се стараеш да не съгрешиш дори в ума си.

Влади живее в Аспарухово на върха на хълма, и трябва да подпрем колата за да не се търкулне надолу по улицата, от всеки двор ни лае куче, Варна се е проснала под нас до края на света, морето раирано от лампите по крайбрежната алея, купола на катедралата тъне в мъгла, чайките се въртят около него като нло-та и отразяват светлината, като в оная първа нощ във Варна, когато с Ани се изсипахме от стопа, и си казахме "каква красота" и нищо друго не можа да ни дойде на акъла, нищо не мога да снимам достатъчно добре. Апартаментът носи следи от починалата му майка. Ще ми се да ги махне, но не му казвам разбира се, не го познавам толкова добре, просто е усещане - всички билкови таблетки и тоалетни млека трябва да бъдат изтрити.

Аспарухово е пълно с красиви циганки и приятелски настроени кучета. Колите задължително спират пред пешеходните пътеки. Работници махат коледната украса, улиците са главозамайващо стръмни.

Русе не ми хареса. Не ми хареса дневния мрак, черния Дунав, кой каза че бил тих и бял, режещият вятър, зареден с иглички дъжд, калта, зловещите панели, дори чистите, нови, топли зали на РУ ми се сториха някак подозрителни. Хареса ми само петифурата с твърде много крем брюле в една сладкарница и един огромен, стар, боядисан в черно "Диамант". Не снимах въобще - реших, че трябва да го срещна пак този град в един по усмихнат сезон, когато къщите-торти по Александровска няма да изглеждат нелепи.

Търново ми е така болезнено познат, че се сещам за Скопие и за странния мейл от вторник вечерта. Одма му текнало на глупака. Болезнено познат е и на Ваня, и докато я гледам през витрината на кафенето в Арбанаси, единственото ни отклонение от пътя на презентациите в тези четири дни, седнала на болнично бялата люлка с Търново, обгърнато в пушек, в краката и резиденцията на Тодор Живков отстрани, ми е лесно да си представя какво усеща в този град, спомените които са нахлули в нея, без да ги е пускала, като онзи пороен следобед, когато не можехме да излезем от чакалнята на возката станица.

Вървя по улиците му, оплаквам изчезващата Манджа стрийт, катерушките на края на Гурко са заместени от изкоп за хотел, появява се Ади с акордеона, свири на презентацията, и ми е неудобно дори да си помисля, но всъщност не искам да я прегръщам, защото мирише на пот. Навсякъде на срещите ни чакат дъновисти, контингентът на Цвета.

Натежала съм с неща, които не бива да се пишат, поне не тук, където някой ще ги прочете, неща отвъд границата на обичайния ми интернетски ексхибиционизъм, неща за лично ползване. Това пътуване беше някак тъжно, като равнините, през които минахме. През февруари няма живот в равнините. (Резерватът за водни кончета беше най-тъжната гледка на света).