rioja's visions: ежедневните жертви

Очите им се цъклят в мен, от набрашнените глави, ребрата им зеят като зъбата паст, плавните тела се стелят на хълмчета, като кухненска живопис, пейзажно бели на син, облачен фон, кръвопролитие средиземноморско се е разразило, а олиото вече издава онзи адски звук, нали, точно като в пъклото, където се пържат душите ни, тежък беше този ден и едвам го понесох, за това ме е обхванало това зверство сега, взимам апарата и снимам, мъртви тела, синята чиния с брашното като небесата с облаците, тиганът като пъкло, интимно допиращите се риби, като чешки кроасани понечих да кажа вчера, но Мария предпочете като копърки в кутия, а Том прекрасни пее packed like sardines in a tin box, а аз предпочетох да не съм във кутията, and it's becoming a pattern. Тежък беше този ден и едвам го понесох, от центъра до вкъщи нагоре по баира, бих искала да остана в парка завинаги, завинаги да е ден, завинаги да е слънце, бих искала никога да не се завърна при трудните разговори, при необходимостта да се живее, да се отговаря, дори просто да се седи.
Тежък беше този ден, и не можеше да се измие, а товарът ставаше все по-непоносим, не ми се вярваше да има салата или лимон някъде в къщи, такива неща просто не съществуваха в песимистичната ми вселена. Някой каза, че съм била имала много голям шанс за нещо си дето си искам, и просто директно се разревах.
Тежък беше този ден, и предишният също, въпреки, че привидно се смях, имаше свиреница, купон, в някакъв нереален момент попаднах в парк, който дотогава си мислех че съществува само в сънищата ми. Имах си причини да се чувствам виновна към сутринта.
Вечерта озверях, и се разснимах като побъркана - дни наред не виждах нищо все едно, тези риби ги снимах поне на сто кадъра. Влиза Русчо и пее - всички рибки плуват, само пържените не, влиза майка ми и казва, че това било прекалено, брутално било, но да ги ядем не е брутално нали? We are what we eat, and that sure ain't pretty.
Рибата е вкусна и цяла нощ ми се повръща, макар денят да е олекнал към десет вечерта.