преобладаваща тишина

ако някой ден се научиш да говориш, прекрасни, какъв чудесен живот ни чака. само какъв.
с йоша се заливаме с някакви безсмислени разговори, в мазето се стеле неудобство по студено и тежко от влагата, хиля се вече по оня безкрайно изнервен начин, а ти отстъпваш, отстъпваш крачка по крачка, ужасен, че трябва да си третия в един шумен личен разговор, местя се защото вече трябва, казвам, и съм щастлива казвам, а ти още малко ще се изпариш.
ако някой ден се научиш да говориш, обещавам, ще ти се радвам, макар вече да не съм способна да изпитам абсолютно нищо сериозно към теб. пороищата отнесоха много нещо миналия юни, почти всичко отнесоха.
напоследък съм нова, променена, някой целуна принцесата, а ти къде беше, някой целуна принцесата и тя откри, че май най й харесва да бъде целувана от най-различни хора, че не й се търчи след някого, че не й се занимава, седи и дава аудиенции, наредете се на опашка. (а ти можеш да си останеш там с наръч лекции в ръка).
в началото на декември ми се случи нещо почти някак си звездно. мисля си за бьорк и любимата си песен, любимата си книга, любимия си образ, и нещо взех че се промених. някой хора и станаха смешни, включително и ти. не злобно смешни, мили ми станаха, ама и смешни, и за това на хижата се хилих до безкрай, смеска от щастие и пълна липса на сериозност, ти разбира се, можеше и да попиташ, но ти никога не говориш, нали така. в един отдавнашен ядосан момент желаех да те наричам "твар безсловесна". сега съм освободена от целия този гняв, объркване, очакване безумия такива, като те видя само ми става смешно, ама наистина без злоба, и все се чудя дали да те целуна. реагирам според обстоятелствата, понякога да, друг път не.
днес се появи и ме прегърна за здрасти, пое инициативата едва ли не. някой ден може дори да проговориш... пиша това и се хиля дори в момента, не знам дали така съм охладняла, защото това май е едно доста истерично поведение. пиша и се хиля. не можеш да си представиш какво нереално усещане за щастие ме е обзело. на тръгване те изпреварих и ти подадох ръка. ако искаш пак да ме прегърнеш трябва да го кажеш, да го произнесеш, защото едно знам и то е че още напролет тотално ми писна да те гоня. искам други хора и други отношения, искам голямо хипарско мазало, никакви граници вече, никакви притеснения, дали имаш място в тази картинка не знам, зависи от теб.
ако някой ден се научиш да говориш, бих те разпитвала тогава какво си чувствал, какво си си мислил, имаш ли нещо общо с човека, който съм си те представяла, всякакви други неща бих те питала.
само дето, само дето и аз май нямам нищо общо с момичето, на което носеше сладки, нещо се е прекъснало, изгорял ми е някакъв бушон за добро, обаче, и съм станала съвсем съвсем друга...