Ъглово куче

Седиш, където те оставих сутринта.
За всичките ми часове на работа
само си мръднал до другата страна на улицата...

Лениво си пресякъл релсите
заедно със слънцето, дрънчащо през януарската мъгла,
и продължаваш да очакваш нещо,
дори когато то отдавна е залязло.

преобладаваща тишина

ако някой ден се научиш да говориш, прекрасни, какъв чудесен живот ни чака. само какъв.
с йоша се заливаме с някакви безсмислени разговори, в мазето се стеле неудобство по студено и тежко от влагата, хиля се вече по оня безкрайно изнервен начин, а ти отстъпваш, отстъпваш крачка по крачка, ужасен, че трябва да си третия в един шумен личен разговор, местя се защото вече трябва, казвам, и съм щастлива казвам, а ти още малко ще се изпариш.
ако някой ден се научиш да говориш, обещавам, ще ти се радвам, макар вече да не съм способна да изпитам абсолютно нищо сериозно към теб. пороищата отнесоха много нещо миналия юни, почти всичко отнесоха.
напоследък съм нова, променена, някой целуна принцесата, а ти къде беше, някой целуна принцесата и тя откри, че май най й харесва да бъде целувана от най-различни хора, че не й се търчи след някого, че не й се занимава, седи и дава аудиенции, наредете се на опашка. (а ти можеш да си останеш там с наръч лекции в ръка).
в началото на декември ми се случи нещо почти някак си звездно. мисля си за бьорк и любимата си песен, любимата си книга, любимия си образ, и нещо взех че се промених. някой хора и станаха смешни, включително и ти. не злобно смешни, мили ми станаха, ама и смешни, и за това на хижата се хилих до безкрай, смеска от щастие и пълна липса на сериозност, ти разбира се, можеше и да попиташ, но ти никога не говориш, нали така. в един отдавнашен ядосан момент желаех да те наричам "твар безсловесна". сега съм освободена от целия този гняв, объркване, очакване безумия такива, като те видя само ми става смешно, ама наистина без злоба, и все се чудя дали да те целуна. реагирам според обстоятелствата, понякога да, друг път не.
днес се появи и ме прегърна за здрасти, пое инициативата едва ли не. някой ден може дори да проговориш... пиша това и се хиля дори в момента, не знам дали така съм охладняла, защото това май е едно доста истерично поведение. пиша и се хиля. не можеш да си представиш какво нереално усещане за щастие ме е обзело. на тръгване те изпреварих и ти подадох ръка. ако искаш пак да ме прегърнеш трябва да го кажеш, да го произнесеш, защото едно знам и то е че още напролет тотално ми писна да те гоня. искам други хора и други отношения, искам голямо хипарско мазало, никакви граници вече, никакви притеснения, дали имаш място в тази картинка не знам, зависи от теб.
ако някой ден се научиш да говориш, бих те разпитвала тогава какво си чувствал, какво си си мислил, имаш ли нещо общо с човека, който съм си те представяла, всякакви други неща бих те питала.
само дето, само дето и аз май нямам нищо общо с момичето, на което носеше сладки, нещо се е прекъснало, изгорял ми е някакъв бушон за добро, обаче, и съм станала съвсем съвсем друга...

Празнично размазване

След най-щурата седмица в живота ми облъчвам със сияйна пластмасова масова празничност...

От коледно мазало

От коледно мазало

От коледно мазало

От коледно мазало

чакаме бурните коледни веселби...

топла вълна

заспива над площадите
горещо слънце
между дървета, голи,
и бели облаци
като възглавници
разпръснати по синьото небе.

следобедният сън е преждевременен -
по стихналите тротоари
стъпките оглушително ечат,
колите са митически далече,
кучешките разходки не привършват...
никога...

заспива въздухът,
и гласовете се заклещват в него
по обед е абсурдна коледната ни украса
и изоставените в сенките на парка
преспи сняг.

замаяни,
не можем да повярваме,
че някъде по върховете
духали ураганни ветрове.

поправимо

- здрасти.
- травестит ли?
- здрасти ти казах, как ги чуваш тия работи бей?
- повреден съм.
- къде е стърчащата жичка, която трябва да се прибере, недозавития болт.
- е айде сега де, да не съм толкова елементарна техника?

и отминава, а аз си мисля "А поправим ли си, въобще?" и с подхилкване дочаквам трамвая. Този човек винаги ще ми предизвиква странни усещания. Особени. Особено ми става от мисълта, че толкова отдавна и толкова бегло се познаваме. Че непрекъснато се обиждаме един друг много тежко и съвсем без да искаме. Че диалозите ни звучат като на филм и биха могли да имат някаква поанта, но ефектния завършек винаги ми хрумва 50м. след разминаването. Леко завръщане към гимназиалния ми акъл.

Усещането се засилва от факта, че в травмая е Алина, с която провеждам почти бодър разговор, въпреки разораващото си главоболие. Само преди час исках просто да изчезна а сега улицата ми изглежда приветлива в мъглата. Около нея се носи обичайния облак от пеперуди и бръмбари и отново се замислям за тоталното несъответствие между световете ни, един отдавнашен натежал април, младостите, в които ме върна някакъв полу-роман, лъскавото училище, пропадналите познати, и си представям хипотетичната ситуация в която двамата главни герои на вечерта ми биха могли да се срещнат. Мъничката невъобразимо наивна Алина и най-фалшиво циничния (слава богу) човек на света.

А Ани естествено е права и най-лошо от всичко е да се цикли върху самото зацикляне.

парченца

Пешеходен остров

а през ноември -
погрешка изникнали,
яркозелени, високи
полски треви...

***

Отупвам се

Начинът, по който се ронят зъбите ми на сън,
е като зрънцата на нара,
само, на обратно, кръвта тече от зъба,
а венецът е бял.

Начинът, по който се ронят сълзи, без да питат,
е като фалшивите рубинчета на обеците ми, които изпадаха
обаче бели,
изкапват, изтичат завинаги
от стройните, черни редици на миглите.

Начинът, по който се ронят бодлите ми,
тази вечер, една по една във трамвая,
като зрънцата на нара,
само с по-малко кръв,
всяко потръпване - бодил,
всеки траверс - цял кичур,
докато стигна до къщи, ще се изроня съвсем.

И ще се отупам.


***

Джибри

В първите поднулеви нощи
вътрешността ми загнива
почернява като мушмула.
Ако ме стиснеш, от някоя дупка
ще потече гъста кафява слуз.

Ще замирише на еднодневки,
на залез и на октомври.

Между погнусата и носталгията
есента гние в захлупена кофа
по камъкът, притиснал похлупака,
лазят от по-големите мухи,
съмнително се комбинират пластмасата,
емайлът на капака, найлонът, камъкът и залезът,
узрелите треви,
мушиците сияещи, и бутащи се
в един последен лъч.

Не съответстват джибрите на виното,
мушиците - на залеза,
мушмулите - на сладостта,
краят - на началото,
шумните нощи - на попарените дни.

На ръба на зимата

Четох, четох и в едни момент се почувствах като принцеса от приказка - като Рапунцел някаква или пък спяща красавица. Сякаш трябваше да прочета обясненията за да се почувствам, преди това не знаех, само усещах съвсем смътно присъствието на някакъв похлупак, преграда, между себе си и някой определени неща от живота.

Няма ли кой да развали магията, няма ли кой да счупи похлупака на хиляди парчета, да изляза, да имам досег, мислех, някой от таралеж да ме превърне обратно в човек. Четох и си обясних някои неща. Други не успях - защо не обичах приказки като малка, защо не обичах да ям, защо не исках, нещата, които трябваше да искам, беше логично да искам, защо няма приказки за злояди деца?

Защо няма приказки за злояди деца? Попитах, отговорът беше "Има много приказки за инатящи се деца". Но в детското злоядство няма инат, то е друго, то е невъзможност някаква да приемеш даденото, да поискаш нещо, да преглътнеш, сякаш вместилището ти за желания е в пъти по-малко, не можеш повече ще повърнеш. Получиш ли твърде много от нещо, дори и любимото си, веднага го намразваш, прилошава ти. А твоето твърде много все е твърде малко за другите. Това трябва да значи нещо, не е инат, не е упорство, не и когато само миризмата на храна обръща стомаха ти, не и когато правиш всичко възможно да си изядеш този път, но пак не става. И все пак е инат, защото децата прояждат в момента, в който спрат да ги карат?

Опитвам се да си спомня някоя приказка да ми е била важна и любима, но не мога. Смътно помня, че май харесвах митологиите много повече. Години по-късно ми станаха скучни. Тогава ги харесвах, и не помня да съм съчувствала на героите, които, както и да въртяха и сучеха, все излизаха прецакани, просто защото са хора и не могат като боговете. Сега чета, че не било добре на малките деца да им се четат митологии. Да, ама също и, че трябва да им се чете каквото те искат. Значи кое от двете?

И дали принцесата не се е превърнала в таралеж просто от злоядство? От неискане. И кой ще я разомагьоса такава бодлива и инатяща се? На никой не му се целува таралеж.

Това са неща, които се мотаят безпризорни из главата ми. Не се свързват нито със съботния купон у нас(поредният недоразбрал омайвач се сблъска последователно в моите и на Ани бодли, а на сутринта, успал се, се изниза като пръдня от гащи. С Ани дълго му се смяхме, преди да ида да си предавам реферата. Боян и Алекс устроиха истинсни радиотеатър в хола... още ехтят в главата ми. Цяла нощ нещо не ми се танцуваше, овързана в тънки върви се чувствах като опушен колбас. Недоразбралият се опита да ми се хареса с рага... Точно когато с Ани лобирахме за Стоун Роузес. Горкият, много хубаво момче ама съвсем недоразбрал. Всъщност преди да установя това, тоест на купона, си мислех, че просто аз съм си таралеж, но сутринта изпитах сериозно облекчение от развръзката)...

Не се свързват с идването на зимата и навременното ми ново палто. Зимата е добре дошла. За нея ще прибера бодлите си. Не се свързват с ужасните каши, които пак съм забъркала. Защо е толкова важно да се дъня предстои да разбера. Може би тогава ще престана? Не се връзват с Русчо, който се върна, но за сега не е станал досаден
(е, дай му време...)

Днес получих наистина странно писмо, история с развързан край, нереална, точно защото се топва в реалността, чудя се как ще продължи. Това е по-голяма интрига от Мъгс и Разел в четвъртък, които пропускам, защото както казах на малката Катя "Ако винаги получаваш каквото искаш, няма да порастнеш" (ако винаги не получаваш - също, това пък някой трябва да ми го казва на мен), по-голяма интрига и от историята с влака, фотографа, снимките и парите, която обещава да бъде добър криминален роман, щом разберем кой е убиецът...