ф.

Седи на някакво стъпало и пуши цигара. Седи си там всеки ден, пред магазина с леко абсурдни тийн дрешки, непоръбени, неподгънати, абсурдно ушити, в крещящи цветове и си пуши цигарата. Сгърбен. Какво точно докарва хора като него в тоя град ми е съвсем неясно. От къде е не помня, но преди бръмчеше във Варна, и там бях, когато го видях да остарява. В един миг на блесналия априлски следобед човекът падна от скейта си върху вече поврежданото хиляда пъти коляно и остаря - просто остана седнал, реши да не става и да не участва в състезанието.
Как е продължил животът му след това не знам. Всъщност, въобще, него познавам - знам името му, и че е от някакъв средно голям град на север от Стара Планина - обявиха го на състезанието, но никога не съм се старала да помня такива неща. През септември се появи в София и от тогава седи пред магазина, седи на Графа, сгърбен, почти навит на кълбо и пуши цигари. Всеки следващ път, когато го видя дрехите му са по-сиви. Днес вече по него нямаше никакъв друг цвят.
Дали трамвая го пръска със кал, незнам или постепенно се просмуква със цветовете на града, дали някога влиза в магазина, или е станал част от стъпалото, може даже това да работи, не продавач в магазина, а пушач пред вратата, но за тези няколко месеца съвсем посивя и от наведеното му лице капе отчаяние право в локвата пред магазина, която ловко прескочих днес.
Тук някой сигурно ще каже, че говорим за проекция някаква, че в този човек виждам себе си, и чувството, което ме е поразило няма нищо общо с него, че отчаянието и калта на София давят мен. Може би ще каже, че аз съм тази, която остарява, чувства се вече изкарана от играта, навита на кълбо и изритана пред магазина, но каквото и да кажете, Ф. продължава да седи на стъпалото всеки ден, пуши цигара от цигара и става все по-сив. Нямам причина да му съчувствам, поне не други освен собствените си малки болчици - не е красив, а и да е бил стъпалото вече е взело своето. Просто е един от онези тъжни метеорити, които накрая се разбиват в София, заселват се в панелия, намират си безмислена работа и изцяло се фокусират върху остаряването си. Някой улягат и стават щасливи, после дебели, после бащи и майки, после още по-дебели - точно в този ред, други сядат по стъпалата да пушат, и животите им застиват в тая поза завинаги. И макар да съм от тук и тази материя да ми е добре позната още не мога да зная кое от двете ще стане със мен и дали не трябва бързо да бягам от този град, в който не останаха нито познати, нито убежища, нито дори тротоари, на които да се чувствам у дома си.