Ти си ми снега, чакан с години, гледам с невяра как се сипеш, падаш вяло, разполагаш се по балконите, люлееш се из небето, за никъде не бързаш. Гледам през порозореца разбира се, защото неща крехки като теб не бива да се пипат, дори и гледането може да е прекалено, а един дъх направо ще разтопи всичко.
София изниква изпод земята сякаш без теб изобщо не е била, изниква изпод мъглата, сградите блесват и вече няма значение, че се е стъмнило в четири или че нищо от това, което очакавам няма да е сбъдне. Нищо няма значение. Хората са станали контактни, ама наистина. Едно момиче поисква да разгледа снимките, които току що съм отнесла от фотото, говорим си, разправяме си животите в задръстването между Плиска и Орлов мост. Казва се Мария и учи японистика. Казвам се Яна и съм решила да издъня един курс за да си го запиша после по-сериозно. Зарзаватчийката за пръв път връзва на шегите ми. Човекът който ми продаде чорапи напира да ме черпи чай. Странно солариумно обгоряло същество от женски пол ме хваща през кръста в трамвая за да ме пита кой номер е. Лицето й е поне осма степен, но устните покрити с перлено розово червило не спират да се усмхват, въпреки предполагаемата болка. Седи в скута на друго, не толкова препечено маце. Ватманката ми казва сладурче, и отваря вратата на трамвая със щанга специално за да слеза - била замръзнала. Накрая на вечерта един рейс ми спира съвсем не намясто, само защото му се примолвам.
Хората се обичат, защото вали сняг. Хората обичат снега. Аз обичам теб. Защото валиш, валиш тихо и кротко от години, а ето сега почна да натрупваш и в моя свят, и това е сигурно краят на мъките. Стига разбира се да не разваля магията с някое необмислено докосване.