Зеленооки нощи

Това е ден от онези, в които сякаш нося навсякъде по себе си невидимите инструменти на смъртта - от врата ми виси примка, от китките тече кръв, от ребрата стърчи нож, на главата си съм нахлупила газова фурна, на крака си - вързала камък и така се влача по улицата, натоврена със цялата мъка на света. Вървя, и никой не вижда как съм се накачулила със собствените си сдухове. Вървя и зад черните ми очила напират сълзи, нищо не би могло да бъде наред.
Събуждам се с чувство за развала и гнилоч в корема, сякаш бих могла да си повърна душата, едвам ставам, излизам, мотая се по някакви слънчеви улици, слънцето, остро като бръснач, пари подути те ми очи, в първо районно го няма инспекторът накойто ще давам показания, говорим дълго по телефона, явно му е скучно да пази световната енергийна конференция, дочуване казвам аз, аре чао - заключава той, от което за малко ми става ужасно смешно както си седя на стълбите пред абсолютно опразненото районно. после отивам да си взема колелото и него го няма. просто го няма от двора на Бого, и това е такъв ужасен финал на това трудно поносимо денонощие, в което се изтощих до смърт, изгоряха ми бушоните, скубах си косите и изпадах в истерии пред колегите си, настинах, Геника си счупи главата, научих, че един от любимите ми учители е умрял, станах свидетел на два отвратителни скандала, и в крайна сметка бях категорично отрязана от човека, който напоследък е изблъскал всяка адекватна мисъл извън главата ми, и отгоре на всичко си вкарах злата параноя какво точно са чули неговите приятели от нашия кокоши разговор, който се вихреше на Цикъла.
Събуждам се с помийни вълни в корема и желание да ми бъде спестен остатъка от живота. Мотая се. След обяд стигам до радиото, макарда нямам никаква работа там, стоя около 30 минути, в които откривам, че съм така напоена с горчилка, че буквално не мога да проведа един разговор с и всеки опит за комуникация ме докарва до някакво трескаво пелтечене. Ръцете ми треперят, сърцето ми започва да бие лудо, усещам се приклещена между реалността и ужасните мисли, които се трупат в главата ми - тя пък е заклещена все още в газовата фурна, и въобще домъкнала съм всичките си въображаеми атрибути в радиото, и изведнъж ме обхваща ужасна параноя, страхувам се, че всички ги виждат, че ще ме обвинят, че нервите ми ще изгърмят тотално пред колегите ми, като онзи летен ден, когато Митя си беше заминал.
Изчезвам от радиото преди с Цецо да се доразберем - петте минути, в които той говори по телефона ми се струват нетърпими часове, направо побягвам, естествено после разбирам колко тъпо съм се държала но вече е късно. Сядам на някакъв бордюр на Яга и се разревавам за примерно двайсетипети път този ден. Сега рева защото е петък и следващите два дни няма да имам работа, съответно мисли от днешния вид ще се разполагат свободно из главата ми. Ще ми се да го пропусна този уикенд, де ме събудят след него, или пък да го отменят по някаква причина. В дъното група полицаи, скучаещи и слънчасали по трасето на енергийните делегати се хилят на някаква униформена история. София е свръх охранявана тези дни.
Вечерта отивам на Ню Модел Арми, няма ме в списъка, момичето от ДерСъркъл дотичва след мен, когато вече съм си затръгвала, изпуснала съм Бастардоломей, залисала съм се да раздавам флайъри по градинките, въпреки решението да не се надявам на случайни срещи. В 4кме пълно с хора, които са по стари от мен, и които по най-различни причини много уважавам. Чувствам се приета в някаква тайна секта все едно... Всички са в черно, всички са по-възрастни от мен и всички живеят във и заради музиката, поне според това което вече знам за тях.
Почват да свирят и енергията им ме засмуква, усещам как някой ми изпява всичките лашкания, сълзи и истерии от последните дни, усещам баси, които понасят в някакви нови посоки, усещам се извадена от себе си и всичко, което съм влачила цял ден. Облягам се на една от колоните и оставям баса да се вкорени право в гръбнака ми.
Слушам Джъстин Съливан, който разказва някакви неща за живота и музиката, за всички години в които Ню Модел Арми са обикаляли сцените, говори сладко, с някакво необяснимо спокойствие в гласа, говори за моментите, когато се е будел със желанието да напипа до леглото си червения бутон, и да взриви земята, и за моментите на диво щастие, за маловажността навсичко това в три-и-половина-милиардната история на живота на земята, за естествения ход на нещата в природата и историята, за свободата, за това как човек може да чувства крайни неща дори да знае, че не ги вярва напълно, и това да не е изневяра на принципите, а силно емоционално преживяване, за всички тези неща които ме мъчат, без да знае, разбира се. Гледам го със все по-големи очи и всяка негова дума ме нацелва право в някоя болчица, усмивката ми става все по-голяма и по-размазана, сърцето ми олеква и ми се ще да започна истерично да се хиля и да разцелувам и разпрегръщам всички наоколо си. Гледам го като някакъв гуру и усещам как думите му лекуват, как е минал през какво ли не, и се е чувствал всякак, как говори от позицията на обсолютния дзен, без грам самодоволство, с ясното чувство, че някой ден пак ще е нещастен и пак ще е щастлив, че моментното му блаженно спокойствие ще свърши и пак ще дойде, че всичко това е нормално и просто трябва да го живеем.
Взимаме такси с Ани и изведнъж съм пълна с енергия и ми се ще да вилнея цяла нощ. Слещам някакви хора от концерта и не мога да им кажа две адекватни думи. Надничам в Петък, но там е твърде фраш и няма никой наистина познат. Взимам кучето и отивам на цикъла - тя се хвърля да се радва шумно на някакви съвсем непознати, решавам, че си струва да се запознаем. Говорим с единия до безкрай - заразена с неземното спокойствие на новия ми гуро слушам този непознат типаж, който ми разказва за семейството си, за това как расте синът му, за това как останал без работа и не знал какво да прави с живота си, кой знае как ще свърши нощта, казва, може да правим животински секс в някой вход без въобще да сме го искали. Ако имах такива намерения, отговарям през смях, щях да съм се изпарила още в момента, в който за пръв път произнесе "синът ми". Следват още два часа пресипнали откровения на пейка на Славейков. Пазим дистанция, но се допускаме в най-тайните си мисли, в кътчета от душите, където близките и познатите нямат място. Така може да се говори само с напълно непознати, може би нарочно забравям името му.
Към четири и половина изтощена и измръзнала тръгвам обратнокъм къщи. Улиците са пълни с пияни компании. Геника, Стръци и Остоич се материализират, тя е с много мъничка лепенка, под която раната не изглежда толкова страшна. Все пак е отишла на доктор, и нищо и няма на главата. Сложила си е онова червило, с което напомня на кукла. После зад сергиите на графа изниква Сисо. Отначало не го познавам, напълнял е, подстригал се е грозно, гласът му носи нещо, което не искам да си спомня. Не ме ли познаваш, казва. Взирам се в познатото лице, в зелените очи, изненадвам се колко са свити зениците му, лампи има само зад гърба му, но знам кой е, да, определено знам кой е. Имаш ли пет минути казва, и сядаме за още един час на Цикъла.
Научавам за неговите последни осем години, той за моите, опитваме се да си спомняме някакви случки, той казва, че е доста самотен, аз казвам, че може да го запозная с приятелите си, зяпам го в зелените очи и не мога да си обясня как всичко това, което е висяло между нас, натежало и опънато до скъсване, просто го няма, как само някаква тъга ни обединява, сякаш онези дъждовни пътешествия от преди осем години не са част от моя живот а от някаква важна книга, която съм обичала да чета. Намерила ли съм сродна душа пита. На няколко пъти, казвам. Той шест години живял с една жена но се разделили заради една глупост. Каква глупост? Една църква. Тя станала протестантка и здраво зациклила. Той не смятал, че човек има нужда от църква за да вярва. Бях забравила - Сисо е вярващ, някога отдавна, когато се запознахме, учеше в Семинарията. Пита дали разни хора са се оправили, признавам си, че въобще не си ги спомням, че от компанията на Фани ми е пукало за ужасно малко хора. Той се бил оправил. Само много пиел. Тази нощ бил изпил цели шест бири. Казвам си, че щом шест бири са му много, значи наистина се е оправил. Работел в строителството. Живеел в едно село на 30км от София. Рядко имал време да излиза. Всичко това звучи толкова нереално. Съвсем извън моя свят. Давам му телефона си, за да има на кого да се обади другия път като дойде в София. Ще ми се да го дръпна, едва ли не на сила в моята реалност...

По това време на нощта явно не успявам да установя истински контакт с зеленооки хора. Безумно обобщение.

Зеленоок е и човекът, който ме отряза предишната вечер, но него поне не съм го срещала в тези страшни доби.