Такава вечер

цикъла е станал новия ми роден дом. седим си и се хилим, пеем нещо, крещим нещо, Беееесса мееее, беса мееее мъъъъчи, и ми се струва едва ли не по-топло от през деня.
режимът ми със сигурност се е обърнал, но когато се запрозяват всички други и мен ме прихваща. няма нищо за казване, просто си ни е гот, леко ни е, хилим си се, няколко души, които от толкова дълго се познават, няколко нови, но добре приети, явно е седмица на старите срещи - появява се питър. неусетно разказвам за стопа си след първото слънце-луна. не защото питър е бил там, а защото със санди сме на вълна "първи самостоятелни стопове".

няма нещо определено за казване. просто щастлива вечер. от онези. причината за моето тотално душевно обезформяне от последните дни е локализирана - не е нормално един месец да започваш дните си със студен душ (защото няма топла вода) и да не се почувстваш тотално депресиран, деформиран, демотивиран и въобще яко де. де като посиняващи в средата на работния ден ръце. де като трудности при ставане от леглото. де като схванат врат. абе яко де. скоро ще имам бойлер и всичко това ще е минало. откривам топлата вода.

мисля си иначе за разминаванията. днес видях някого в гръб. той мене не. във филмите героите никога не пропуснат да се забележат. може би е преболедувано, защото после ми стана смешно и едно такова едва ли не леко, че не се е наложило да си общуваме. въпреки, че точно него се надявах да срещна, естествено, много държах да му връча флайър за феста. знаеш къде да ме намериш демек. само дето, тези случайни срещи са наистина дълбоко дестабилизиращи. в гръб нещата изглеждат по-безопасни. може би просто съм си страхливка.

на феста се появиха всички стари приятели освен ани. свилен говореше в час и френската певица му се скара. гнома и пилето разиграваха своите любови, някакви бебета танцуваха пред дръм сета, цецо се качи на масата да снима и всички чакахме да се обърне. виалка определено ни заредиха на макс.

просто една от онези вечери на необяснимо щастие. въпреки нервите на радиото и фестивала, въпреки скорошните любовни разочарования, въпреки изчезването на моята 55годишна мифа, въпреки куките, които снощи ме претърсиха на входа на собственото ми работно място, въпреки много пияният човек, който снощи смути джема на части от ехоо под страничната козирка на народния театър с горчиви разкази за миналото си, затвора, частното студио, което държал, петимата му приятели които някакви хора застреляли през годините. тамън беше научил за петия, открили го застрелян същия ден. беше отчаян, пиян и агресивен, нещо говореше на бъни, дерайлираше. днес видях статии за застреляно момче в перник на същата възраст. някой също така е обикалял по кварталите и е палил коли.
днес, обаче, съм подвластна само на въпрекито. вечер, в която разни хора ме направиха много щастлива. когато човек е щастлив, няма много какво да каже, освен някоя, прикрита от жълтия отенък на уличните лампи, мръсотийка.

вчера изгърмяха всички нерви, които можеха да изгърмят в мен. ако не беше кремена сигурно щях да се сбия с някого. днес това ми се струва смешно.
олекване е това.

а за анонимният, който явно обича да се самоизтезава с текстовете ми, имам само един съвет - щом ти е толкова мъчително да ме четеш, просто недей. тези глупости тук ги пиша за хора, които биха се зарадвали. това е първото и последното, което ще напиша лично и специално за теб. следващите ти коментари ще трия. ако имаш какво още да ми казваш, пращай на лични. там и без това не можеш да си анонимен.