Лежах и чаках да ме намериш
с лице като пържола
лице като черен дроб
лице като спукан мехур
отнесло юмруците на часовете
шамара на деня
ритниците на самосъжалението ми.
Лежах и чаках, ако може,
да умра
представях си
поне за малко
да умра
как по гърба ми никне трева,
лицето ми почива в хладната пръст
да умра, ако може, за малко,
докато мине и тази буря.
Представях си,
поне за малко, да изчезна.
Да стана някакъв си, най-малкия болт,
крепящ най-никаквият елемент
в гигантската машина,
нещо невидимо, но все пак на мястото си.
Обаче такава упойка не е измислена,
за това те чаках да ме спасиш.
Ти си ме чакал някъде другаде,
на този ден, на който всяка година
обичам да се мразя
до смърт.
За това накрая ти звъннах за помощ:
Донеси кърпички,
парацетамол,
донеси миризмата си
да има какво да дишам,
скелета си,
да има на какво да се подпра.
И хапчета, хапчета...
Донеси парацетамол.
В края на стиха
ти си виновен за двете сърца :
рисунките ти по стъклата са забраната
държаща ме на разстояние от тези глупости.
Няма коментари:
Публикуване на коментар