Гнауа

Още помни този ритъм,

който препъва сърцето,

обърква стъпките,

ритъмът който превръща дори салтата на берберите

в изметнат смъртоносен полет

право на долу, в кръга на подивелите мъже,

право на долу към сухата червена земя.

Ритъмът, който задавя площада със пясък и страх

стяга дробовете между стените на медината,

извива се болезнено със писъка на зурната,

или пък този на жените,

побеснели до дъното на пръстените си гърла,

ритъмът, който държи града на нокти и световъртеж.

Още помни пясъкът залепнал по клепачите

на пустинната буря,

думите на непознат език,

които скърцат между зъбите й,

хиляди ръце, които я дърпат в разни посоки под тътена на гнауата,

искат и предлагат неща, които не разбира,

влачат я по все по-тъмни проходи

между боклуци и съкровища,

където се разминава с качулки без лица,

където ароматите я блъскат

като студената вода на океана,

като виелица от пясък и тръни,

като тълпа приклещена между стените на сокаците.

Все още сънува градовете, 

приклещени между стените си,

огромната червена пустош на пътищата,

облаците, които се вдигат да изтрият планините,

жените, които се огъват с деца привързани на гръб,

и кървавите им, къносани ръце,

слепите просяци, които я проклинат на непознат език,

или лежат в средата на шосето

за да продават портокали.

Сънува, че се разминава със смъртта -

мъж без лице в берберска роба,

сънува черепа на риба, лежаща на площада,

морските таралежи съхнещи в ниската януарска светлина,

сънува този ритъм, дошъл от бурята,

от пясъка,

от кухата земя,

прескачащ удари,

докато се спъне

тогава обвивката й се разпуква

и изтича -

червената сърцевина на кактус.