понеделник, 31 март 2008 г.

Откъслеци от Берлин


Да пиша за Берлин не мога, за това ще преписвам, ще преписвам от тевтерите си, от снимките си, от разни спомени необяснени, ще преписвам, под временната власт на ласт.фм, тази нощ ще прекъсна поредицата от купони, и ще изсипя късовете разни тук, от страх да не ги забравя...

There's an old man waving at the s-ban,
from a window on a lonely yellow building, in a gray courtyard.
Every night he sees the sun setting down the endless rails
between courtyards just like his, eccept for his yellow building.
nobody else ever looks at the rails,
even little children would not wave at the trains,
that cut through the echoing courtyards
on a stop called "The Alley of Nice Houses".
every night he sees the sun setting down the endless rails betweend courtyards just like his,
and no alleys and no nice houses.
the trains speed through his life,
and other-people's living rooms.
Every night he sees the sun setting down the endless rails
betweend courtyards just like his, painted-over storehouses,
clouds and chimneys and bare branches, and rattling cables,
between newly constructed malls,
run-down factories, squoted by punks,
parks that slowly turn into primal Central-European jungle,
and flares on the rails,
and the everlasting wind in the cables,
the everrattling wind in innumerours torn spokes, on broken bikes,
playing with yound-girls coats
(everyone wears coats here, as if plastic was never invented).
Years ago buildings would grow slower than his children,
time had seemingly stopped
and only the trains sped
on his s-ban station called "The Alley of Nice Houses",
but the houses never were nice,
even then they enclosed pitch-dark courtyards,
and only opened to the rails.
Even then his house was the only one yellow.

Остатъкът изчезна, когато слязох от ринга. Ако не бях бързала да видя някого, можех да се дозавъртя, да направя пълния кръг около Берлин, и това нещо да намери края си.така е просто снимка, която не направих.

Снимките не излизат в този град, има толкова много за гледане, че образите не се вкореняват в очите ми, не хващат, отлитат изблъскани от следващите и нищо не мога да снимам. Не напълвам дори половината си апарат, всяка нощ съневам красоти и ронещи се сгради, всичко което израства или изчезва в тези две седмици, крановете, които разглобяват двореца на републиката за да построят наново двореца на краля, в най лъскавия център на града, разкопките на мястото на въпросния дворец, пънкарите на Александър плац, улиците широки като самолетни писти, новите сгради, които са толкова прости умни и красиви, че направо ми се завива свят, старите сгради с къртечни откоси, невидимите сгради с имената на загинали семейства в нереални стаи, берлинчани с палта, униформените проститутки, които повече приличат на някаква промоция, и учтиво се снимат с туристите, пуберите, които ме нападнаха в Тахелес, Ес-бана, като най-красивото средство за медитация и опознаване на града, sit-back and enjoy и няма никакви, ама никакви контрольори, слънцето блести в ухото на Саша и го прави яркооранжево, като гъбка, палтото на Ани се вее, някакви одърпани момичета пушат наргиле седнали в ниша прокопана в стенета на един бар, до която човек се качва на стълба, Инвалид Бийч и плуващите човечета, тъжния неделен базар и дъжда, вълните музика в маязето на Кьопи, асансьора въртележка в РББ, и влакът, и гарите, и огромните празни пространства на този град, в който човек никога не се чувства на тясно.

Намирам удоволствие в това да се губя, носят ме някакви влакове в посоките на този огромен град, понякога минавам през търбусите на нови сгради, нови, стъклени и светнали като обещания, влача едно тежко старо колело, което ми е малко малко, малко почупено, малко шумно, но ме носи във всички погрешни посоки, щом изпусна от поглед кулата на Александър плац, купола на Райхстага, върховете на Потсдамерските космически кораби, огромният аспирин на Байер (Байер, значи сме си във Вединг, но някъде в западен Берлин, оказа се, има едно съвсем същото светещо табло, и една вечер инцидентно слязох там от ес-бана, само за да се кача на следващия).

Влюбих се в Берлин, ще кажа. Кой както иска да го тълкува. Не насериозно, но завинаги, и с едно такова чувство, че този град ще ме приема наново всеки път, когато се връщам. С едно такова чувство, че винаги ще се връщам. Влюбих се в Берлин, защото за мен всяко пътуване някак довежда до там, но всеки град носи различна любов, и тази, берлинската, е лека и уютна, и вечно променяща се.

Помня когато гледах "Криле на желанието". Берлин ми заприлича на София. Дори на Скопие, може би. Тегав, мрачен, зъл, индустриален, отчаян - очаквах такава красота. Нищо от това не е останало, освен жълтата къща, с човекът който маха след влака. Не ми и трябва.


Eдинствената смислена драсканица по стената...












Райхстага


Тахелес е за гъзари


















Potsdamer Spaceship
S-Banned













Sacha and Kreutzberg
Invalid Beach
Ministry of the washing machines