вторник, 17 февруари 2009 г.

разтреби

чаените чаши по масата на изобилието
напомнят,
че някога е бил животът тук
и двойно по-голям,
а щом един мълчи,
на мястото на двама,
разлива се мълчанието -
двойно по-голямо.

сряда, 4 февруари 2009 г.

връв

защо така се свързвам никога няма да разбера. какво прави тези хора важни за мен, по-важни и по-мили, от други, които би трябвало ако не друго, то поне да не ми пречат.красива с една прическа, грозна с друга, около нея се разлива някакво задушаващо усищане, ръцете - големи но финни ме уплашват от пръв поглед. трябва да се пази. трябва да носи ръкавици.
болката на хората ме завързва за тях, така е най-лесно да се обясни, болката, и, божичко не, сходството в увлеченията.
бях забравила но вчера видях една снимка. център на композицията - ръцете й, огромни, крещящочервени, пищящи с болката на настъпващите години, твърде рано,твърде страшно, преди да се усетим ще мбъдем предадени от телата си, и ето я, тя е вече тръгнала на там. постоянна болка. постоянно напомняне. постоянна червена лампа.
преди известно време ани зададе въпроса "защо не можем всички да се обичаме и да живеем заедно?"
няколко пъти вече отстъпвам. отстъпвам хора, които харесвам, на хора които обичам. това е погрешното свързване, нали, изникват ми смътни обяснения за различните решения на едипа. в петък ми се дощя да кажа "недей". казах "мисля, че няма да успееш", но може би щеше да е по-зле ако беше успяла. къде трябва да спра, това не мога да разбера всичките тези години. къде трябва да спра? особено с един много важен човек.
и ето огромното купонище у нас до един момент изглеждаше така. прищракала съм напълно, прегръщам всичко и всеки, пред мен стоят възможности безчет, рошавият не ще да ме пусне, поздравявам някого с най-адекватното парче за целта, ще танцуваме мисля си, но той се откопчва от ръката ми, боян ме подхваща с почти порнографски жест, о да знаеш, безсловесни как не ми се занимава с тебе вече, дияна е остров на който се скривам всеки път, когато калабалъкът ми стане прекален, нищо че съм в настроение да прегръщам всички, нищо, някои хора все още са предпочитаното ми скривалище.
и ето огромното купонище се превръща в невъобразимо мазало, спира тока, идват и си отиват хора, някой на тъмното стълбище ме хваща през кръста и ми говори някакви неща с адски неприятен глас, сдържам се някак да не го ритам, калта взима надмощие, изгубвам се.
до сутринта се е случило нещо хубаво, което може и да изтрае. някой е по-тъжен, от колкото съм предполагала, от мен ли, от пиенето ли, от умора ли, не мога вече да спирам нещата, които се случват. не мога. щом искаш, мълчи, но това свършва така - седнала съм на гредите, някой ме прегръща, някой ме целува, някай, когото харесвам. който има възражения да говори сега, или да мълчи за винаги.
на сутринта осъзнавам, колко ненужен ми е бил купонът със 150 души, накрая в къщи сме все същите стари приятели и пак, като на нова година, ни е далеч по-весело сами. далеч по-добре. боян задава неудобни въпроси. трите седим на канапето и се хилим невротично. харесва ни.
в понеделник съм неадекватно щастлива. неадекватно. закусваме в радинката на ндк. хъси се радва. на работа се усмихвам като удавена в безметежност. начало на нещо, начало на грип, света е леко изместен от очертанията си, защо ли ми е толкова весело, толкова топло, прилив на енергия и после непреодолима умора. във вторник се будя с температура и едвам допълзявам до работа. жегват ме големите й червени ръце на една снимка. запечатва ми се тяхната болка. толкова крехка.

преливане

честно казано, все едно ми е,
кой ще отпие първи от чашката,
жалко, че не могат да ме поделят -
който започне, длъжен се чувства
да допива сам и до дъно,
а после да ме повръща
в ъгъла