четвъртък, 31 май 2012 г.

Пукнатини

В следващите дни - нервен смях. Нещата са се пропукали. Комините се навеждат над улиците, проронваме по някоя отломка. Оставаме с постоянното усещане, че земята продължава да се движи под краката ни. По улиците крачим с моряшки походки. Не ни е страх, но нещо ни стиска, кара ни да подскачаме непрекъснато, да се радваме шумно, да не спим, изведнъж се заемаме с толкова много неща. Земята диша под тънките ни черупки, тук таме ги напуква, но след толкова много вторични трусове, не ни е страх. По-скоро сме нетърпеливи какво ще се излюпи от там.

Вече четвърта седмица не спира да вали - в добрите дни сутрин е слънчево, после ни сполитат буря-две. В лошите се будим от ноемврийски студ, и мракът цял ден не слиза от небето. Обикаляме внимателно оградените с предупредителни ленти места. Постепенно ни става ясно - градът се рони, някъде пада дърво, другаде тротоара се надига - водата пълни запуснатите от общината изкуствени езера, и дори локвите в парка гъмжат от попови лъжички. Става ни ясно, че едно земетресение нанася по-малко повреди от една редова софийска буря, това ни става ясно. Пред къщи се е отчупва клон и напълно смазва две паркирани коли. Кабелите висят през улицата като ластици за скачане. Мъже с моторни резачки разчистват кашата.

Водата задълбочава пукнатините - дали отнася лепилото, което е държало нещата заедно или нещо набъбва, и се кани да се излюпи. Дали градът расте или старее. В една локва огромна кафява пеперуда се бори за живота си. На бордюра, точно до локвата стои сива врана. Върти главата си ту на една, ту на друга страна, защото очите й са твърде далече за да могат едновременно да гледат един и същи предмет. Чуди се дали да пристъпи към леката си следобедна закуска. Кучето се хвърля весело завъртяло задница към враната.

От месеци се опитваме да установим контакт с тях, една гигантска колония врани се е настанила на границата между нашия и съседния парк. Зимата се събираха на многохилядни ята, които обикаляха центъра с онази влудяваща пикселизирана настоятелност, в която се превръщат мислите, когато пробваме да не ги мислим. Въртяха се и се въртяха упорито над главите ни и някои хора намираха нещо зловещо в тях. Една по една, обаче, враните са симпатични - умни и нахални птици, които се приближават да те разгледат, първо с едното око, после с другото, ровичкат с професионални жестове в кошчетата за боклук, от време на време прелитат ниско над главите ни за да ни напомнят, че дадена територия си е лично тяхна и се заяждат с по-дребните кучета в парка.

В една от най-студените вечери на тая зима, излизаме на разходка. В краката на Хъси тропва орех. Тя го подушва с минимален ентусиазъм и от дървото над нас се чува възмутен грак. Враната прелита точно над гърба й. Хъси се втурва да я гони с онези смешни движения, които на кучешки са сигнал за игра. Секунди по-късно двете бавно се обикалят. Враната бърбори. Опитвам се да имитирам звука й. Отговаря ми. Повтарям го два пъти. Тя също. Аз три пъти. Тя три пъти и отлита. На следващите разходки слиза да ни види.

Минала е около половин година, но не е лято. Вали и вали. Кучето се опитва да потопи пеперудата с лапа. Изпъждам го. Докато враната минава на няколко пъти над главата ми в бръснещ полет, разглеждам пеперудата. Наистина е огромна, най-голямата, която съм виждала, а и изобщо не изглежда тукашна. Прашецът й се е изронил. Тук таме по косматото й тяло блестят капки. Като малки вярвахме, че без този прашец пеперудите не могат да летят и умират. Вероятно някой ни го е казал, за да не ги докосваме с грубите си детски ръчички. Хващам я внимателно за крайчетата на крилата. Изглежда няма други поражения. Неочаквано мощните й крака се вкопчват в ръката ми. Хъси подскача превъзбудено наоколо, нещо което тя по принцип не прави, дори докато й сипвам храната. Моето спокойно и резервирано, при това възрастно, куче се държи съвсем като дете. Дай да видя, дай, дай да видя. Едвам се откопчвам от пеперудата за да я поставя върху дънера на един стотинагодишен кестен. Кората му е напукана, тя опъва крила за да ги изсуши. Пак започва да вали.

Асфалтовите алеи са се напукали. Мисля си, че вероятно това е станало, когато се стопи всичкия тоя сняг. След земетресението смe твърде наблюдателни - усещамe вибрациите от собствените си стъпки по пода в къщи, все едно смe слонове, непрекъснато се ослушваме и оглеждаме, сякаш колекционираме вторичните трусове. Разглеждам пукнатините тук и там, спестявам си само тези по стълбищата в радиото - честно казано, в асансьора се чувствам по спокойно. Не мога да се съсредоточа тези дни, сетивата ми ловят всичко на пълни обороти, все едно обичайната майска маниакалност не е достатъчна.

Пеперудата е имаго - образ, при това образ, който се мярва за кратко някъде между дългите дни плюскане и трите безкрайни чакания необходими на вида. Пеперудата я има колкото да напука какавидата си, да се пребори с нея, да разгъне мокрите си лепкави криле. Тя не бърза с летенето, защото идва зима, скрива се в напуканата корана някое дърво и се изключва. Някои се събуждат на пролет - оцелелите след по-суровите зими сигурно се броят на пръсти.

На втората година пеперудата живее като рок звезда, бърза да се разпише някъде, някак, работи върху образа си, преди май да се напука, преди да я отнесат градските хищници. Пеперудата е образ, който трябва да пренесе една информация от тук до там, за да може някой да добрува и лази в следващия си живот. След земетресението вероятно сме пеперуди, защото да си гъсеница изведнъж се оказва много трудно. Ще ти се нито едно от пипалата ти да не докосва земята.

Чудя се трябва ли да се намесвам. Сивите врани не могат да живеят само на вафли като мен. Тази сигурно има и малки сега иначе защо ще ми налита и така странно ще криви напред крака, докато се опитва да достигне дънера. Кой е прав в този странен кръг, кой е жертвата - пеперудата, локвата, враната, кучето, кестенът, дъждът, човекът който смята, че може да "оправи нещата", докато природата си върши каквото си поиска. Кръгът се напуква. Що за глупост, да вадиш пеперуди от локвите, когато земята се напуква и диша под краката ти, корените та дърветата набъбват и разместват плочките, бръшлянът може да начупи сградата, върху която пълзи, като обикновенна бисквита, и после да я държи на място с корените си години наред, докато някой глупак не пожелае да го пресече, за да се отърве от плъховете, които тези дни бягат от наводненото корито на Перловец.

Дъждът се засилва. Къде са всичките хора сега, дали водата ги е отнесла из пукнатините, или висят като мокри какавиди по клоните на джанките и чакат някакво лято да назрее. Пред краката ми тромава, като пияна, подскача премръзнала жаба. Подскача на забавен кадър, все едно целият свят би и отстъпил. Хъси действително се дръпва - кучето го е страх от жаби и това си е. Завалява още по-силно. В парка  срещу Университета не е останал никой - само аз, тя и цялата тая дива природа, която бумти в средата на града, която гълта клаксоните, сирените и броенето до дванайсет.

петък, 25 май 2012 г.

Русалка

Има толкова много кафенета в София и повечето си приличат. Зад баровете стоят жени със сива кожа и прогорена от изрусителя коса. Пушекът се събира покрай витрините. Столчетата са пластмасови. На фона на някоя музикална телевизия, пенсионери режат тулумби с вилици. Жанра е неясен, това е универсално кафене - сутрин опашка за някоя прехвалена но гадна марка кафе, воднисти капучинота, които ще ти помогнат да се освободиш от тежестта в стомаха си, баница на микровълнова, жените тръскат чадърите си по плочките, мъжете се мъчат да не се усмихнат.

Малко по-късно идват гимназистите - губят часове над мляко с нес, пушат и кашлят, хвърлят си горестни погледи, оправят си тениските, говорят по телефоните. Ако в голямото междучасие се нареди опашка от дечурлига, защото са пуснали някакъв особено популярен вид снакс, в кафенето започва едно грубо заяждане.

Рано след обед пенсионерите никога не бързат. Играят карти, събират се по десет на тесните масички, броят стотинките за някоя спаружена паста, продавачката гледа с погнуса нагънатите им ръце и е сигурна , че всички тези часове, в които оборота се трупа в чекмеджето на касовия апарат са само подготовка за вечерта. Вечерта е истинското време на едно кафене казва си тя, доволна, че бирите вече са се изстудили и очакват първите майчета да добутат количките с ревливите си деца. Само след няколко часа, казва си, почва мачът, и тогава идва истинското време за едно кафене, нищо че вали, че масите на вън няма да ги ползваме, съседите пък този път няма да се оплакват от шума. Тук, мили баби предлагаме качествен нощен живот, след като си изядете козниците и добушите, а вие или ще ме чувате като ви казвам да не местите столчетата, или признавате, че сте глухи и нощният шум не би могъл да ви пречи.
Ако влезна след седем, пепелниците са пълни с люспи от семки. Разпорени пакетчета чипсове и фъстъци лежат по мастите. Мъжете пият бири и зяпат екрана. Жените се хилят кресливо. Оглеждам се но не те намирам. Излизам обратно между панелките. По външните масички блестят капки, кварталът е тих. В Младост ми остават още 3 микрорайона. Горе-долу по един микрорайон на нощ, не се отчайвам, все някъде ще я намеря.

Завалява отново, хубавият месец май тази година е доста грозен. Бутам се в следващото кафене. Казва се "Клаудия", и за да стигнеш до бара трябва да минеш под своеобразна арка - най-големият фикус, който съм виждал, вероятно от първото проплакване на частната инициатива вие клони покрай тавана, стените и витрината. Кафеджията е прорязал коридор до вътрешността на заведението, достатъчно широк, за да пропусне дори самия него, приличен на автоцистерна.

Със сигурност не е тук, но отвън долита трополенето на градушка, така че мрачно поръчвам едно кафе. Собственикът пита върви ли. Отговарям му, че не знам. Сега мога мълчаливо да ближа кафето си докато навън престане да се сипе лед.

В един на обяд слънцето се поколебава на прозореца, но не влиза в стаята. Оглеждам съзвездията от чорапи по пода. Лошо ми е. Подозирам, че има нещо общо с мастика. "Намери ме" продължава да се хили тя на вратата на кафенето, докато мен ме изтърколват в таксито. Вали дъжд. Гърми и трещи. Усмивката й изглежда крива на светкавиците. "Чао, миличък! Намери ме! Ахахаха!" Какво не бих дал да бях от онези, които всичко могат да си изплачат пред порцелановия господ.

В четири Майка се появява без предупреждение, заварва ме още по гащи и се намръщва. Майка е пенсиониран социален работник и хич не може да го понесе. Обикаля по домовете на близките си и им носи кутии храна, от онези, които се сглобяват по три с дръжка. Носи винаги първо второ и трето, както 35 години е правила за своите беззъби и самотни старци. Излъгвам я, че съм взел нощна смяна, за да си изчистя петъка. Излъгвам я, че след час заминаваме с приятелката ми за Копривщица. Излъгвам я, че имам приятелка. Излъгвам я, че всичко ще си изям и че ужасно се радвам на супата топчета и малебито. Мозъкът ми е супа топчета, краката ми са малеби. Майка дръпва една реч за това колко мързелив бил баща ми, (който в този час вероятно вече цака белот в едно от тея квартални кафенета) и как тя трябвало всичко сама да прави, и как добре, че така добре се грижела за нас, защото без нея нямало да има кой дупето да ни обърше. Седнал съм на  ръба на дивана в демонстративно съкрушена поза - мек гръб, наведена глава, ръце подпрени на хилавите ми, космати крака с длани провиснали между тях. Мълчаливо гледам единия си чорап, от другия явно съм се освободил нощес. Остатъкът от дивана е зает от всякакви боклуци, които майка ми сочи с погнуса.

В шест нула-нула, краят на смяната, звънва колежката Павлина да пита "Ти вееерно ли бе?". Колежката Павлина е нова и сигурно за това се разбираме така добре. Старая се да не обръщам внимание на подмятанията, че "таа е от комуна". Колежката Павлина си носи цгарата в огромните флешове на ушите и може да дрънка до края на смяната. Скатавам се на завет зад цялата тая логорея като в пещерата зад водопад и си мълча. Ако ще и надзирателка в Аушвиц да е била.
- Какво верно ли бе? - и тук краката ми отново се обръщат на малеби, като онова, което отиде директно в канала. Думата запречва целия ми мисловен поток. Очевидно вчера съм напуснал работа при това с апломб. - Абе, Павлинката, каква беше оная русалка снощи? Ти видя ли я? - тук бившата вече колежка заявява че "брутално си изтрещял копеле, напълно си болен," и затваря.

Зелената й рокля, рибешки люспи. С Павлинката пием някакви менти. Смеем се. Зелената й рокля, е седнала до нас, косата й е мокра и лъскава, от нея се сипят бисери закачени на фиби, ръката й излива нещо в чашата ми, магическа химическа реакция, зелената й рокля е в чашата ми, проблясват люспи. Навеждам се към русалката и се целуваме. Още облаци и се целуваме. Такси и се целуваме. Панелен квартал и се целуваме. Мократа й коса лепне по лицето ми.
Русалката ме дръпва в някакво кафене. От онея които ги има на всякъде в София, дето са денонощни, и знам, че през деня си имат предсказуема хореография. Вътре смърди на прегоряла трета цедка и пепелници пълни с вода. Пушат бакшиши със шкембета, които едва се побират зад волана. Зад бара суха жена с крещящо червена коса на вафлички разтваря супа на прах в омекнала пластмасова чашка. Супата е зелена. Нищо не изглежда наред. Трябва да избягаме с тебе, викам й, ти къде живееш, в Панчеревското езеро ли, не, в Езерото с Лилиите, не, в Ариана, не бе тука горе живея, ей тука горе в блока хили се тя. Лъскавата й рокля е като рибя опашка, плъзгам ръка по нея. Кафеджийката ме гледа със зелени очи като счупени бутилки. Нещо си говори по мобилния и ме гледа на смърт. Целувам моята русалка още веднъж и отпред спира такси. Целувам я още веднъж и отлитам в другия край на кафенето. Пластмасови столчета. Тръбни масички. Плочки от мръсен мрамор. Барът е облепен с огледалца, в които ясно виждам, че ми тече кръв от носа. Из зад жилавото рамо на кльощавия й баща, който ме тика в таксито гледам Русалката стои на вратата и ми маха. "Чао, миличък!" хили се "Намери ме! Ахахаха!". После не знам - завои, светофари, локви отразяват реклами.

В следващите няколко дни начертавам план. Хубавото е, че в София не всички квартали са панелни, мога с чисто сърце да изключа около една четвърт. Тръгвам след осем, защото съм сигурен, че на светло няма да я срещна. Обикалям системно, блок по блок, гараж по гараж. Някъде само надничам, другаде, особено ако завали, сядам да пия кафе. Ясно е, че няма да се спи. Нощем по тези места се мълчи, всеки гледа в чашата си, телевизорите бучат с новини за наводнения. Научавам ритъма - кога минават последните автобуси, кога тролеите. Прибирам се по мокрите улици по светло, пеша, разминавам се със сънени ученичета и пияни абитуриенти, оглеждам щетите от поредния порой и планирам маршрута за другата вечер. Пресмятам още за колко нощи ще имам пари, преди да трябва да се хвана на някоя работа. Усещам, че със все по-голяма благодарност приемам кутиите с храна на Майка, които до някъде отлагат проблема.

Денем може би продължавам да те търся. Има толкова езера в София и повечето си приличат. Светлината стои под особен ъгъл над тях, стига до повърхността на водата и се отказва да влезе. Около тръбните масички са се сгънали от умора найлонови пликчета. Чашки за кафе возят цели гимназии попови лъжички. Понякога по небето преминава опаковка от кроасан. Денем по тия места се мълчи и между жабите и водораслите не мога да намеря своята русалка.

четвъртък, 10 май 2012 г.

Антената

а някой да я пита
как понася тежестта на улиците и градините
повлачила крака по тротоара
стиснала зъби
защото на гърба й са всичките люлки
катерушки кестени
всичките езера и пиана
всичките люляци и пухчета
всички ученици танцуващи брейк
всички бири и всички майки с колички
ще се пречупи вратът й от толкова усмивки
и толкова подлези

някой да я пита как понася
цялото това истерично ликуване
плакати неони метростанции
посетителите на зоопарка
гребците на панчерево
тежи ли черни връх
някой да я пита
докато прибира плячката си у дома
прегърбена от клаксони

когато не си намираш мястото
трафикът се превръща в смях 
няма значение, че е толкова хубаво
ти си мъртвецът на това празненство
не спират да сипят конфети по теб
тополените пухчетата те жегват
плачливо доказателство за лекотата
губи се границата между лигавата ти сантименталност
и вечния писък в главата ти

някой да я пита колко тежат вечерите на народен
и как се качва езерото с лилиите до петия етаж
но най-вече
как издишва хелия на тези улици
за да нагълта калната вода на делника
как отива
как се връща
как звучат краката й по циментовите стълбища
как нищо не излиза
освен попови лъжички

някой да я пита
защо още не е легнала по пейките
и заровила по кофите
защо не си е устроила хралупа
в декоративните храсти на яга
защо изобщо отива и се връща
вместо да пие този въздух и този шум
вместо да се превърне в антена
забита в средата на действието
спокойно ръждясваща на покрива
над булевардите
докато леко и напълно се разтвори
в кипналия град

никой не я пита
иначе сигурно щеше да спре вече да влачи
тези улици и тези градини
като издърпана покривка.