неделя, 27 януари 2008 г.

Отдалечение

Излизам от купон, на който не трябва да съм била, бавя се във входа за да си пусна дискмена, слизам по стълбите и някой отново светва лампата. Тръгват си и други хора и в старанието си да ги избегна, се втурвам надолу, изскачам от входа и бързо завивам зад ъгъла.

Хората могат да са и добри - мисля си след още пет минути. На някакъв знак на Царевец е завързан балон с хелий, при това розов. Разколебавам се дали да не го оставя точно там, за да радва и други, но кога за последно съм имала балон с хелий, и така безумно безумно много ги обичам.

Години наред като малка не смеех да си поискам - смятах, че са твърде скъпи и ненужни, че едва ли не не заслужавам такъв балон, после пък, че съм твърде голяма вече. Имах един в шести клас, на Созопол, затворих го в стаята си и той след няколко дни излиня, светлината беше болна. Стаята беше тъмна тази година - баща ми все пускаше щорите. Тогава балонът на Бъки се спука в гипсовите сталактитчета, кичозна декорация в един ресторант, която на онези години страшно си ни харесваше, а този на Неда излетя в уплах към небето, след като четохме някаква много страшна книжка, Бъки изскочи зад едно дърво, каза БАУ! и Неда изпусна връвчицата. Тогава не си поисках балон, исках но не казвах, даже на баща ми му се наложи да ме убеждава, че трябва и на мен да ми купи, щом другите деца имали. Преследваше ме чувството че получавам твърде много.

Вторият ми балон с хелий седеше завързан заедно с още 11 в средата на масата на абитурентския бал. Част от връстниците ми не обръщаха внимание, но на мен балоните ми бяха по-интересни от последните бутилки вино и последните панически свалки на випуска. После дойде Куентин, захапал пура, чакаше Кифлата, тя пушеше на килима с келнерите, дойде Куентин, захапал пура и го спука. Едвам се сдържах да не се разрева. Кифлата ми подари своя, но Боян повтори упражнението след половин час в подлеза на Граунда.

Четвътрия си балон освободих доброволно, Янина ги раздаваше на една еко-акция миналата зима, всички трябваше планово да ги пуснем в небето и си помислих, че може би така е по-добре, по-добре отколкото да се спука, или да се свие затворен в стаята ми. Измислих и стихотворение, но докато намеря лист и химикалка, думите се бяха изпарили, беше останала само идеята, която вече не можеше да се побере в пет реда, разля се по листа, оглупя сакяш, стана декларативно.

След всичко това, как да не реша че този, при това розов, хелиов балон е просто за мен и за никой друг, внощта, когато от горе до долу съм облечена в розово, че ако не го взема със себе си ще започне да издиша, и още същата нощ ще умре.

Вързала съм го на киткта си, вървя през Борисова, и сякаш балона ме държи за ръка. Сянката му стига до тази на главата ми. Ние с балона вървим редом, разхождаме се като любовници, някой е сложил лампи в Борисова и изведнъж ме залива някаква еуфория, балонът е розов, розов, розов и лампи се отразяват във него и леда по излъсканите пътеки блести.

Пет минути по-късно го изоставям. Разходих го вече, време е друг също да го разходи, но не бих го пуснала да отлети - други хора също трябва да му се порадват. Забравила съм, че е на ръката си. Преди това решавам, че ще е добре да не го нося в къщи, да го вържа, за да го намери още някой, и съм си наумила това да стане на спирката на трамвая, но вместо това изгазвам внимателно леда до стауйките в центъра на езерото с лилиите и го връзвам на ръката на едно от гипсовите дечица. На друго някой вече е отчупил ръцете. Отдалечавам се внимателно по леда, и гледам балона, гледам лампите които се остразяват в него, вятъра гледам, защото отблясъците се местят.

Сега всичко това звучи като сън. Но наистина се случи...


**************

Гледам, гледам и не виждам, и ако искам ясно да видя трябва да се отдалеча.

В петък вечер заспивах на стола пред кабинета на очната си лекарка, заспивах в средата на всеки петнайсет минути, между капките, минавах между капките, чаках зениците да ми се разширят, звънчето на вратата пропускаше пациенти в съня ми, където продължавах да редя някакви звуци на саунд форджа, гласовете долитаха през мъгла, сякаш и ушите ми се бяха размътили, заспивах, говорех с някаква жена до мен, после главата ми клюмваше, после отидох на някакъв час, където главно бълнувах, говорихме си кой е мислил за самоубийства, после усетих в устата си истински сладък дъх на ацетон, като по учебник, и осъзнах, че е десет вечерта, и от точно десет часа не съм пила друго освен кафе, краката ми тежаха по Графа, изпих литър и половина вода между Попа и Съдебна, смях се безсилно на малките метълчета в трамвая и отидох на рождения ден на Еми. Не виждах нищо, освен ако стои много много далече от мен.

Тази нощ гласовете им ми се сториха далечни, говореха неща, които не ме интересуваха, екрани, коли, компютри, марки разни, взимах си сандвичи, обелвах ги от ререзинете шунка, изяждах останалото, а месото някой обираше от чинията, но вече не помня кой. Имах чувството, че всички освен Еми и Михаела са зад стъклото на някакъв телевизор, и аз ги гледам твърде,твърде от близо и друго освен пиксели не виждам, и нищо не разбирам. Когато се отдръпнах и заслушах разговорът хич не ми се стори интересен.

На другата сутрин зениците ми се бяха затворили, търкалях се по канапетата у Еми и Любо чак до следобяд, чак докато вече направо не можех да си представя да отида някъде другаде, някъде където не ти щъкат руси ангелчета в краката и слънцето не блести през прозорците. Някъде, където хората си крещят доста често, и така правя и аз. Тръгнах си преди да се стъмни. Иначе можеше и да не успея да си тръгна.

сряда, 23 януари 2008 г.

тежестта на дните

Както си стоя на Попа и чакам трамвая умряла от студ, изведнъж ме затрупва такова изтощение, такова отчаяние от самата себе си, че направо ми се доревава, все едно изведнъж пропадам в някаква пропаст страшна. Господи, какво ми става, мисля си, как може след ден като днешния, с протестите, и целият избухващ ентусиазъм, и вярата, че мога да правя неща, и странното чувство, че днес е коледа, как може това да ми се случва точно в тази вечер, когато даже се правя на отговорна, и отивам да си изпълнявам задълженията, вместо да купонясвам у Надя. Как можа в ден като днешния изведнъж да не си вярвам, и да искам само да плача и да си лягам.
Трамвая идва, и се качвам, тотално разбита, направо уплашена от това, но докато подрънква през парка, започвам да усещам за какво става дума. Като малко дете на Бъдни Вечер, не мога да понеса цялата лудница, и в един момент празникът, подаръците, пиршеството ме объркват, изтощават ме до смърт, и реввам, не защото нещо лошо се е случило, а просто защото незнам по какъв друг начин да реагирам на толкова много неща едновременно. Точно като братовчедка ми по празниците, която първо полудяваше от радост, а после почваше да се цупи, защото й се спеше, но не можеше да се укроти, и в крайна сметка надуваше гайдата. И както си пътувам самичка в трамвая, и очите ми сълзят, изведнъж започвам тихо да се подхилквам на собствената си незрялост и впечатлителност, и дали това всъщност не е добро качество? Това, че буквално се препотявам три пъти от звука на кукерските чанове? Това, че ми се завива свят от толкова добре приятели и познати в тълпата? Това, че цяла вечер искам всички да прегърна, ако може едновременно, и в някакъв момент се чувствам като Супермен? Това, че лицето ми се е разтегнало в почти болезнена усмивка?
Ако накрая на празника се разплача, искам да кажа, не се тревожете, просто незнам по какъв друг начин да се оправя с толкова много радост.

четвъртък, 17 януари 2008 г.

overload

добре де, защо се върна? да ни крещиш ли? така хубаво си беше тръгнал!



В една от поредните му истерии ми хрумва тази реплика, но някак решавам да му я спестя, твърде съм блага тея дни. С хилядите неща които имам да правя. Днес отново избягах от училище. Абе перфектен ментор на дете в риск съм, няма що. Избягах за да си купя пуловер, който при това не намерих в магазина, когато накрая снигнах до там. Кръжах без билет в едно 284, защото контрольорът нещеше да ме пусне, нито да ме предаде на полицаите. Може би си мислеше, че ме сваля. Аз не можех да спра да се хиля.



Боян си е разбил палеца на крака, не му е счупен, но не може много-много да ходи. Видях го, вместо да се опитвам да снимам протестът против Путин.



Намерих обици заместител на загубените ми любими, приликата е по-скоро вътрешна...

Дните се трупат неописани и необмислени, Мартинчо, Надето, събирането на подписи по улиците, някакъв такъв предрожденен ентусиазъм. Кога ще уча, мисля, осъзнавам, кога ще чета, кога ще се депресирам, незнам? Най-вероятно след като си оправя очилата.
Светът си изглежда съвсем приемлив без тях...

събота, 12 януари 2008 г.

сънувах че ми падат зъбите

разклатих един, който и наяве се клати, и той взе, че падна.
тогава вече нямаше какво да подпира останалите.
почнаха да ми се ронят в устата - щях да се задавя.
почнах да ги плюя - не ми се събираха в шепата.

малко приличаха на бели кубчета лего, оцапани с кръв и земя.
един зъб падна от ръцете ми в снега, и малък, игрив, раиран котарак го отнесе.
бяхме на цариградското преди окръжна, в една мръсна тревна (в съня снежна) площ.
гоних го и го лъгах, и другите зъби се сипеха от шепите ми.
разбрах, че трябва първо тях да събера.
заципих ги в джобовете си.

накрая котаракът остави зъба, леко погризан и го мушнах при останалите - внимавах да не се заронят пак от препълнените ми джобове.

тога усетих че съм в паника - нямах зъби!

знаех, че могат да се сложат обратно и за това ги събирах, трябваше да съм много бърза, преди нещо да се сбърка във венците ми.
студът и ледът бяха на моя страна.
знаех и, че надъвканият сигурно няма да пасне обратно.

опипах пораженията с език и видях, че предните са си на място.
започнах да искам да се събудя.
бях абсолютно сигурна, че не може да сънувам, че всичко е истина и не мога да очаквам да се измъкна така лесно, ужасите да се прекратяват, когато си пожелая.
прехапах езика си, все пак, с оцелелите предни резци, и дори и в леглото си, все още бях убедена, че зъбите ми наистина се клатят, и ако ги пипам, ще се заронят като в съня.

всичко това ми се случва за трети път в последните две години. първият път беше много страшно, ревах още час два като се събудих, а надя взе че каза, че някой щял да ми умре, та да съм разкажела съня на чешмата, за да изтечал. ако падали леко и без болка можело да бъде и освобождаване от трудности. леко и без болка си падат, но сънят всеки път е много страшен. така й се вързах че наистина се наведох на дечшмата, тихо и срамежливо в една тоалетна на третия етаж в ректората.
сега като че съм по-притръпнала.

втория път просто отидох на зъболекар.

странното е, че нощес зъбите бяха без корени.

телеграмно

днес успях да изиграя увързаното в мен, така си го пресилих, че после се почувствах отвързана и отпусната.

жоржиньо ме стрещна пред червената къща, каза, че шест деца умрели в срутила се сграда. зачудих се дали съм ги познавала, а той не искаше да влезе вътре, да се стопли -пристъпваше от крак на крак пред вратата.

после разбрах, че не са деца, а възрастни, не са шест а три и не са мъртви а ранени.

в училище не плакахме, смяхме се и се съпротивлявахме, мина адски много време така и си тръгнахме. докато геника говореше си въобразих, че разбирам немски : фарбе е цвят, гелиб е жълто, цитронен са са лимони, какво може да е по-важно в един език от тези три думи?

( - браво моето дете, днес не си плакала на училище, а какво правихте тогава?)

лелята от гишето в дск се опита да ме строи. избухнах в смях естествено, на мен крещящите чиновнички така ми действат.

в 280, вечното задръстване, момичето до мен поиска да ми се подпише на подписката за рила. после говорихме за колела, калници и велалеи, защото задръстването си беше вечно.

митко и бого нещо ми се смяха, или аз на тях, вече не помня нито защо, нито кой - кого. митко не знаеше, че работи до блока на неда.

събрах 15 подписа от попа до бнр, включително и от любимия си книжар. продължавам да нямам билет за уиз еър.

накрая се оказах в пушека на пнпб, танцувахме на бразилски днб, отидохме в арт-хостела да се наговоря с васасо, после вървях нагоре в мъглата по драган цанков.

днес всички, дори гишарката ми се сториха много симпатични. събрах 86 подписа за каузата.

за капак ще напиша един куп популярни "Етикети за тази публикация" за да излиза по търсачките като нещо мноооооого важно.

да си полъжа.

събота, 5 януари 2008 г.

me : white deep blueandalusia red yellow red yellow black

Слушам си Underworld









Великденските камъчета и любимата ми песен за мен :
rioja. rioja. reverend al green. deep blue morocco. the water on stone.the water on concrete. the water on sand. the water on fire. smoke.the wind. the salt. the bride boat coming. dave in the water.old man. einstein on top of his house. white deep blueandalusia red yellow red yellow black car. red light.far. black place. walls. blue chair. morocco. hamburg. paris.the pieces of the puzzle are waiting. the water of the dark boats gliding.the bride boats gone out to sea and dave is floating.dave is floating. and old man einstein crazy in his attic. crazy.white room. sun room. shadow room. night transmitting cars across the room.these things sent to dance across the room. eye watching from your bed.returning to you.rioja. rioja. reverend al green. deep blue morocco. the water on stone.the water on concrete. the water on sand. the water on fire. smoke.the wind. the salt. the bride boat coming. dave in the water.old man. einstein on top of his house. white deep blueandalusia red yellow red yellow black car. red light.far. black place. walls. blue chair. morocco. hamburg. paris.the pieces of the puzzle are waiting. the water of the dark boats gliding.the bride boats gone out to sea and dave is floating.dave is floating. and old man einstein crazy in his attic. crazy.

вторник, 1 януари 2008 г.

хеви ню иър

Братът
Флюбените
Бодрите
Спящите
Барабанящите
Трещящите


Последните цигари на Кремена
Неви
Мечтата на Калата


the truth about NYE
Дами
Ганеца
Юлия зи джърман
Любимия ми дует




Исках да разкажа цялата история, всички истории дори, но главата ми се оплете в ужасна каша и единственото, което ми хрумва в момента е, че камъчето, което ми подари Чочо, появил се от небитието пред Блекбокс, разбира се, не е кехлибар, въпреки, че Неви така каза. (Неви ми беше голямата изненада на този купон - родена е на моя РД, но година по-късно, незнайно как приятелка на Мира, с която се запознах на един Мирин РД през двеипърва. Срещаме се рядко, но си се радваме. Тя беше метълка, и още е вътрешно но вече не се носи облечена като прилеп, даже напротив - налита на лимонено жълто и оранжево, учи някакъв дизайн в НБУ). Твърде студено е на пипане, и твърде светло жълто, той каза името му, и завъшваше на -ит, но аз не запомних, в изненадата си. От години вече не разбирам от камъни, колекцията ми стои запустяла в едно чекмедже, и се прегърнахме, за много години, съвсем изненадващо, след много години, и май за пръв път не се почуствах ядосана от факта, че се е появил в моята реалност и въобще съществува. Последното се случва невероятно рядко, въпреки, че човекът е "от Дружба", сякаш не живее в София наистина.



Камъчето е гладко, и прилича на жълто парченце лед. Чочо го извади от някаква найлонова торбичка пълна с други подобни. За секунда помислих, че ще ми подаде хапче и започнах да се хиля. От "Площада" (сякаш на Нова Година има само един площад, този, на който се провежда "Нова Година на Площада", та никой друг не заслужава това име) се носеше зловонен аранжимент на Македонско Девойче, над нас се сипеше сняг на малки бели топчета, почти град, и трополеше диагонално по металната ограда до онази странна нова църква. Установих, че се е прегърбил още повече, сякаш ужасно редките ни случайни срещи бележеха нови етапи в завиването му на кълбо. Отиваха в Блексбокс, аз се връщах на купона у Михаела.



Избягах от Блекбокс неясно защо, въпреки че вторият път когато се върнахме там всъщност ми хареса. В бекстейджа Бъни и още едно момче се лигавеха безумно, разменихме ЧНГ със Сашо и Йоко, Елко ме въведе почти тържествено, но веднага се притесни и затихна. Вече изнасяха нещата за Рут Соулджа, но просто трябваше да се махна. Защо не знам. Сигурно първото ни посещение е развалило някаква магия, видяла съм клуба "без маска и без грим" или поне без вездесъщата си човешка тапицерия.



Кремена беше започнала да се оправя сама в цялата лудница, и реших, че време е вече малко да я оставя, малко да се измъкна, защото от няколко дни сме просто като залепени, даже се държим за ръце като ходим по улицата, а тук желанията ни се разделят в две различни посоки за втори път тази вечер. Върнах се у Михаела, където цяла сутрин нищо друго не правих, освен да съзерцавам някого, когото и без това твърде дълго съм зяпала, и да пея и преграквам. Защо точно поисках да се върна така и не разбрах. Някои неща са по-скоро инерция може би, дори и през новата година.



Вчера преди да излеза извадих рапанчето на Весо от портмонето си, имах някакво такова чувство, че трябва да се откажа от талисмана си точно тая вечер, да го оставя, и може би за това ми е толкова смешно сега да гледам това жълто камъче (най-вероятно хелиодор според уики). Всъщност имах хиляди подобни ритуални усещания - даже си заших една скъсана блузка, защото двеиосма не бивало да започва и точно тази блузка да ми е скъсана. Блузката е твърде секси и откакто си я купих, не съм я обличала - показах я на Еми в един ужасно горещ майски следобед, когато в крайна сметка се пекох по горнище на бански в парка на Яга, но после нещо се притесних и я прибрах из шкафовете си. Не я облякох и на нова година естествено...
Годината ще е жълта, златна, лимонена, заради Неви, камъчето и безумното мезе на бащта на Любо - резен лимон със захар и нес кафе отгоре, абсурдно вкусно, но все пак ако това е мезето какво ли е горивото? Това са знаците, които предпочитам защото в баницата имаше съвети вместо късмети, а Юлия преди държавен изтегли "добър опит, опитай пак" и ми се дощя да коля и беся, авторът на тази грозотия.


В началото на вечерта заседнах в един 213 и везнайно защо реших, че там и ще си остана, четири пет часа, до новата година, и ще я посрещна запряла пред Военна Академия. Направо се отчаях, изпаднах в някакво безвремие, от което ме извади Брашненков, пълен с неясноти и липси на уговорки. Над Заимов се носеха изстрели, Кремена, напушена на ряпа, не можеше да спре да се хили и си беше причинила най-ужасното блъди мери на света - без да иска купила ябълкова водка. The Blowout Party на Апо беше направо преди началото си, когато се появихме, бяхме първите гости, и до десет, когато затръгвахме към Блекбокс, след нас бяха влезли десетина души. Естествено така не можехме да напуснем незабелязано, и куп почти непознати хора (тримата съквартиранти на Апо - две момчета и момиче, за които не разбрахме кой на кого е гадже, мацката на Апо - от колежа, двама мега странни агенти, русият Иван, някакъв колега на Крем от НДК, наистина достатъчно малко хора, за да ги запомня всичките) ни изпратиха на вратата с прегръдки и пожелания, сякаш си тръгвахме от роднинско събиране.


Фъф Клубъ беше напълно брутално празно, и с Крем направихме чудеса за да убедим гардовете да ни запомнят и да ни пуснат обратно след дванайсет. Просто нямаше начин да посрещнем двеиосма там, нямаше пукнат познат, всъщност присъстваха десетина души, средна възраст 16. Дънеше смачкващ басов дъб, на който друго усвен да се мре, просто няма смисъл. Беше страшно някак си. Блекбокс не е бил толкова празен дори на разните саундчекове в ранния следобед, на които се е случвало да попадна. Просто Зловещо.
По пътя към Михаела срещнахме някакви весели хървати, с които Кремена за своя собствена изненада си говореше на английски, и които пожела да вземе с нас. Имаше няколко минути до 12 и от блоковете около площад Македония летяха пиратки.



Паметта ми изветря докато ровех из разните класификации на минерали. По-късно може да добавя още от нощта.