събота, 29 декември 2007 г.

happy tree friends

Ужасните ми драми и истерии отминаха в дебилен хилеж през сълзи, след като една от колежките успя буквално да разреве цялата група барабар с даскалите, в някаква сцена, в която уж се разправяше за шапки. Излязох си от там, цялата трепереща и, знаково сигурно, забравих личната си, нова, любима шапка в Пеша Николова, опитах се да звънна на Еми за да разбера дали ще ходи на реюниъна, защото не се виждах в това състояние а се изсипя там самичка, право в устата на звяра - бившите съученици, купих си ваучер за да й звънна, и точно за осми път се опитвах да го активирам с треперещи ръце, Кремена ми се обади да й ходя на гости.
Така е много по-добре, да много по-добре е просто да има къде другаде да отида освен в къщи, летя съвсем безразсъдно по Евлоги Георгиев и едвам не се блъскам в някакъв неправилно завиващ към цариградското. Докато го чакам да се завърти, светофарите се сменят и едвам успявам да излетя от ужаса, който би могъл да ме сполети.
После говорим, ядем и гледаме филм, който намирам за гениален, но това по-късно, а в началото не му запомням заглавието. Кремена заспива на петата минута от началото, както винаги.

Искам да кажа, всъщност, че предишната вечер не беше въобще толкова ужасна, защото към десет и половина от някъде долетяха Брашненков, Катя, една от дъщерите й и същество на име Шаро, на когото никога не съм знаела истинското име. Говорихме си смешки до сто часа, въпреки гниещата торба подаръци в стаята ми, живот стана доста по поносим. Ще го преживея помислих си, дори живота си ще го преживея...
Днес денят е един такъв лек, Жиката ми прати поредната хепи три касапница, не ги бях виждала от поне две години, и май са ми липсвали, грее слънце, ще ходя на кънки, ще се мотая, може да преправя някой панталон, новото ми палто престана да ми изглежда ужасно, като една от онези дрехи, с които навличат децата на сила, кучето скоро ще спре да се разгонва, а за нова година най-накрая има какво да се прави, цели две възможности, между които мога да избера.
for a moment there i though i'd spend it home alone, staring at the tv...

четвъртък, 27 декември 2007 г.

как

Как се стигна до тук, питам се. Навън с апокалиптичен тътен гърмят пиратките на Стефанов ден, викове, откоси, музика, всичко долита през стените в моята малка барикада, все едно зад нея се вихри война, укрила съм се тук съвсем самичка, и много ме е страх от всичко, което се случва навън.
Как се стигна до тук? Започвам да си спомням.
Имаше някакъв отдавнашен момент, когато Коледа беше запазена за роднините, купища роднини по бащина и по майчина, леля Таня, и изгубения ми братовчед Боби, Лора и майка й, които още ми липсват, за семейни съдирания, преплюсквания, мигрени, и пубертетните ми истерии - обикновено на бъдни вечер около масата у баба ми. Тогава мразех Коледа, ама наистина я мразех, чаках да свърши, или се изнизвах по купони през нощта, за да имам извинение на другия ден да заспя на масата на някой тържествен обяд.
Имаше друго време после - време, в което приятелите ми се връщаха от някъде за Коледа, и десетината дни си бяха истински празник, събирахме се по софийските мазета, разменяхме дребни подаръци, танцувахме, вдигахме унищожителни купони най-често у Ани. Тогава обичах коледа, заобичах я, когато разбрах, че тя е за тези, които обичам, а не за случайно подбраните ми от съдбата роднини.
Тази година навлизам в третата фаза - прекарвам Коледа сама вкъщи, ям някакви боклуци, гледам телевизия и пращам виртуални подаръци на виртуалните си приятели. Напълнила съм една торба с подаръци, които очевидно няма да успея да раздам. Усещям я като някакъв кариес, който си зрее в стаята ми, гние си, вгорчава се, и какво да ги правя, ако не отидат при предназначените си получатели, да ги дам на други или да ги изхвърля, каква е разликата.
Днес реших да поканя на гости петнайсетина души, но никой не дойде. Някой се обадиха да предупредят, други не. Утешавам се, че "след осем" в техните глави може да значи и в три през нощта, но истината е, че така самичка пред компютъра сигурно ще издържа до десет, и после ще си легна.
Просто не мога да си обясня как стигнах до тук, как успях толкова да се отделя от всички наоколо си, имаше хора, които ме предупреждаваха, че така ще стане, но трябваше да се случи за да им повярвам. Прекалено дълго не обръщах внимание на никой друг, освен на себе си, прекалено дълго обяснявах на всички как ми е съвсем добре без тях, прекалено дълго не се обаждах и сега ще си сърбам попарата, и ще си карам коледно-новогодишния ужас сама. Съвсем сама.
Колкото и да обикалям по улиците няма да засека случайно приятелите си, и колкото и да им пращам картички, няма да подейства. И сама съм си виновна както винаги.

петък, 21 декември 2007 г.

неделя, 16 декември 2007 г.

Ти си ми снега, чакан с години, гледам с невяра как се сипеш, падаш вяло, разполагаш се по балконите, люлееш се из небето, за никъде не бързаш. Гледам през порозореца разбира се, защото неща крехки като теб не бива да се пипат, дори и гледането може да е прекалено, а един дъх направо ще разтопи всичко.
София изниква изпод земята сякаш без теб изобщо не е била, изниква изпод мъглата, сградите блесват и вече няма значение, че се е стъмнило в четири или че нищо от това, което очакавам няма да е сбъдне. Нищо няма значение. Хората са станали контактни, ама наистина. Едно момиче поисква да разгледа снимките, които току що съм отнесла от фотото, говорим си, разправяме си животите в задръстването между Плиска и Орлов мост. Казва се Мария и учи японистика. Казвам се Яна и съм решила да издъня един курс за да си го запиша после по-сериозно. Зарзаватчийката за пръв път връзва на шегите ми. Човекът който ми продаде чорапи напира да ме черпи чай. Странно солариумно обгоряло същество от женски пол ме хваща през кръста в трамвая за да ме пита кой номер е. Лицето й е поне осма степен, но устните покрити с перлено розово червило не спират да се усмхват, въпреки предполагаемата болка. Седи в скута на друго, не толкова препечено маце. Ватманката ми казва сладурче, и отваря вратата на трамвая със щанга специално за да слеза - била замръзнала. Накрая на вечерта един рейс ми спира съвсем не намясто, само защото му се примолвам.
Хората се обичат, защото вали сняг. Хората обичат снега. Аз обичам теб. Защото валиш, валиш тихо и кротко от години, а ето сега почна да натрупваш и в моя свят, и това е сигурно краят на мъките. Стига разбира се да не разваля магията с някое необмислено докосване.

петък, 14 декември 2007 г.

Хищният вятър

Хищнтият вятър се е развихрил над София, сякаш не ме боли глава и без него, в главата ми дълбае гладен червей с тъпи зъби, по-скоро трие, отколкото гризе нервите ми вързани на възел. Изведнъж си спомням за "младият дихател" който разказваше за "венеца от болка" около челото му, по пътя към Елбрус, който така не можал да измине, точно поради това. Моят път е по-кратък и без денивелации - само до Евробългарския, през едно филмче с болезнено ужасен звук (при всеки полъх на компресирания вятър в любителския микрофон, супата от обед се надига), и после до вкъщи с клатушкащ се безкраен осемнайсетминутичакан трамвай.
От както съм излязла за училище температурата е паднала с 5-6 градуса, точно колкото да съм облечена твърде неадекватно за нея, но резкият студ не може да прогони главобола, вятърът все едно се е заселил в черепа ми и блъска на посоки недобре затворените врати и прозорци, беснее из тая съвсем празна къща.
Качвам се в тролея към центъра с порцеланова чаша чай в ръка, разкопчано палто, шала и ръкавиците са ми още в раницата, едвам съм го хванала. Едно момиче казва блазе ви, на димящата чаша, но тя има сила да затвори прозореца, през който нахлува хищният вятър, а аз не. Блаземи, ама кой е слабакът сега, въздъхвам аз.
Ще ми се да не слизам от тролея, никога, ама никога въобще, да си пътувам, а чаят в чашата ми никога да не свършва и да не истива. Задръстването ме докарва почти дотам. Само дето чашата се е изпразнила междувременно.
Докато стигна киното никаква дама не е останала в мен, въпреки полата и ярко лилавият чоропогащник, обиците са късове лед, разкъсващи ушите ми, качулката на палтото е твърде малка за да ми събере главата. Качулките на дамските дрехи винаги са твърде малки, само за украса пришити, никой не очаква една дама наистина да има нужда от качулка. Майната им.
Какво ти никаква дама, нищо човешко не е останала ов мен, и без да искам почти сядам в скута на Малкия, опитвам се да уцеля съседната седалка, но губя равновесие, а той, човекът, много смутено си става и се изнизва от залата... Филмът е хубав, като идея, но изпълнението му е съвсем буквално болезнено, камерата се люшка непрестанно, а с нея и аз, а звукът свисти ламаринен до нетърпимост и на моменти заглушава думите.

Вкъщи изпивам два аспирина, лягам си с дрехите и на пуснат радиатор и сънувам небивалица след небивалица : майка ми иска да бърша прах, Хъси ще избяга и трябва да я пазим, Боян ме е осакатил по някакъв особено жесток начин, затягал е телове по крайниците ми, докато кръвта спре (дори на сън го свързвам с филма за Камбоджа от завчера), и сега години по-късно аз съм цялата крива и полупарализирана, и незнайно защо сме нещо като гаджета, живеем заедно, през цялото време се прегръщаме и плачем, а аз го обвинявам гласно пред цялата кино-зала за това, което ми се е случило. Живеем в някаква полу-готова къща на село, пазаруваме в местния супер, кодето се появява майка ми и се скарваме, защото според нея мляко нямало и било свършило. Тя е употребила наличното за някакви супи и салати, и сега не е очаквала, че няма да намери още. Оставям я с Боян и се връщам до щанда с млякото, където вече има само секъндхенд дрехи и странен мъж с оранжева брада и шлифер, който рови сред тях. Намирам мляко на друг щанд, и тъкмо триумфално се връщам да й натрия носа, тя ме събужда с "единайсет и половина е". Вие бяхте с Яна и "На вълните на температурата мисля си".

Тази сутрин хищният вятър се е предал, грее тънко слънце, пудрата свети по улицата, тази сутрин, разбира се е един часа, но ето сега ще закусвам, ще се изкъпя и ще си търся билети за Берлин и за Брюксел.

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Дризъл

Рядко хубав ден, въпреки непрестанния грозен ръмеж, който на други езици наричат drizzle, което звучи подобно на дрисък, което ми напомня, че някога познавах белгиец на име Дрийс, на който всички в бг без да искат викаха дрис, през едва сдържан смях.
всичко днес е едва сдържан смях.
Пак не си доучих, но пък ще ходя в Берлииин, и само трябва някак да избутам зимата, тоест ако дойде зима, и спре да дриска отгоре ни, нищо няма да ми се наложи да бутам заже, просто ще й се радвам. Обаче още дори не са отворили пързалката, а сега трябва да чета, чета, чета, и мисълта ми скача като бълха от куче на куче, дезориентирана, пеша ли ще се прибираме, ими да си хванем куче
скъпа?

понеделник, 10 декември 2007 г.

Поглед към "лавиноопасната долина"

Анжела, снимана от Калин...
Posted by Picasa
Усърден строеж на иглу, същото в което си прекарах вечерта...

Презентации

Новата дисциплина "катерене по хижа"

Алекс в тунелчето
Posted by Picasa



Квинтесенция на пиянските планинарски утрини
Posted by Picasa
Моржа на Тошко

Мальовица с глава над облаците

Posted by Picasa

с глава над облаците

"Глей я тая още малко ще пробие с глава похлупака на небето" казва клоша, докато го изпреварявам по Жольо Кюри, и да , наистина походката ми пружинира, палтото ми лети по разни посоки, локвите се пръсват под краката ми, и даже изпуснатият тролей, след който се хвърлям решава да ми отвори врата, за да стигна по-бързо до Фенса.


Главата ми е над облаците, другари, и трябва да ви кажа, че от горе те изглеждат съвсем съвсем лайняни, и просто е перфектно, че съм пробила вече похлупака на небето, на рилата ми милата ми, и гледам на света от далече, без да затъвам в локвите му.


Петъкът не свършва в събота към един, когато в общи линии се прибирам пеша, седя на компа още три часа, пиша списъци с багажи, суша чорапи, уж рано ще се става но с колежките закисваме на разни разговори в червеното кафе, в събота не успявам да стана в 6 и да хвана с Митко рейса в седем, или не искам, незнам, лежа си и още сякаш не мога да събера сили желание, или каквото там трябва...


В десет разбирам, че или ще тръгна сега или хич няма да тръгна и после много ще ме е яд, събирам багажа по нощния списък, тръгвам към автогара юг, само защото съм излъгала, че няма да стопирам, заварвам една маршрутка, която все едно само мене чака, и просто ске изкушавам и се качвам. По пътя едно детенце започва да повръща преди мен. Съответно аз не започвам въобще, и ефекта на отсечката София-Самоков ми се разминава за първи път. Всички хора в маршрутката са призеленели от пиризмата, аз се хиля, съвсем сама, леко налудно.


В Самоков срещам цвета и някакъв друг типаж, който също имал рожден ден, черпят ме мандарини и отиват към Езерата. После сменям леки стопове. На последния ме качват Венера и Галин, които също отиват на Алпиниадата. От ЦПШ-то нагоре засичаме и Златна и купонът сякаш започва още по пътеката. В преспите от страни има десетки отпечатъци от грейки с разперени ръце и крака.


Първото, което виждам, когато стигам до хижата са младите дихатели, които се катерят с котки и винкели по стената на старата сграда. През прозореца, край който минават алпинистите надничат ухилени физиономии.


Час-два по-късно седя в иглуто на една леко непозната компания, съвсем приобщена като един от десетимата в трите квадрата снежна кмартира, деля якето си с момиче на име алекс, въртя канчето с чая си, те въртят коз, стените светят, и сякаш няколкото свещички наистина топлят - вътре е за по пуловер и без ръкавици. после има награждавания разни, на които сътощо иглу печели, и гледаме филми за тайфа алпинисти, които качват парализирания си от кръста надолу приятел със система от макари и шейни чак на Мон Блан. Ако въобще има някакъв смисъл да се живее, мисля си, сигурно е това. Ако пък няма, то поне е приятно.

Вечерта е джем и джангър до пълно пресипване, в старата столова, бързо прекръстена на "Лисичарника" заради жегата, задуха, и купищата горящи и пушещи предмети. В някакъв странен момент Велко влетява, грабва калорифера, както си е горещ и го понася на някъде, рошав и маниакален като никога. Обяснава, че мутрябвал, за да спаси една леща, която прегоряла. Всички са толкова смаяни от изпълнението му, че никой не го спира. След 30 секунди се появява Калин да внесе малко светлина в случая - не ми било леща а буркан с гъби, казва който се въртял. После естествено влиза Златна да пита защо Велко е хвърлил калорифера на партината и седи с ръце заровени в снега. Тук вече хилежа е просто неудържим, а нашия къдрав герой се обижда тотално, че не разбираме каква е трагедията с лещата. Каква е връзката между лещата и калорифера, питам го. Щяла съм да разбера по-късно като няма леща и остана гладна, казва той, а калорифера остава в предверието на новата хижа, където хич няма четирифазов контакт.

Накрая стигаме до вечните български шлагери, и аз съответно решавам да си легна, преди някой да е замрънкал че живее на последния етаж в една мансарда точно под звездите...



На сутринта всеки се окопитва по своя си начин. Някой са заминали преди ние да се събудим, други закусват, Митко, незнайно защо говори на Кун на английски, Велко съзерцава с пълно неразбиране калорифера в предверието на новата хижа, Катя псува някакви пиански истории, които са се наслучили след като сме си легнали, някакъв Кольо свири в лисичарника с най-вероятно счупена ръка, Зори и Венци изтрезняват болезнено, първите скиори потеглят към номерираните тераси над хижата.

Цял ден се чудя, както съм си перфектно неекипирана, дали да си тръгвам или да оставам, но постепенно всички се изнасят барабар с музиката, потрошеният Кольо се опитва да налазва абсурдно, за седми път от уредбата прозвучава тааам пррееееди сто летааа, и понеже точно в този момент Златна минава пред прозореца тръгнала към ЦПШ- аз изревавам ЧЧЧАААККАААЙ и се втурвам след нея полуоблечена и полуопакована, пързалям се надолу по снега, двете почти летим, и успяваме да стигнем до долу преди всичките алкохолета и гъбари, тръгнали три часа преди нас. Велко изкача от някаква бирария, прегръща ни и казва, че имал мнооого да ни благодари, тайфата се натиква в колицата на Вишан, а аз "оставам да махам", но всъщност потеглям преди тях, защото веднага ми спира някаква кола. Пет метра по-надолу подбираме Венци и Зори, които са тръгнали много преди нас, и още мислят че съм останала и за тази вечер горе. Свежото семейство ни оставя в Железница от където с градския се оказваме на Хладилника. Имам чувството, че всичко се случва с някаква безумна скорост и въобще не мога да го проумея.

Точно преди да слеза от рейса звъни Веско с хайде на концерт, после душ, кафе, пола, парфюм, догонвам единайската с Ъндъруърлд в ушиге и влетявам в парния Фенс.

Там са всички, всички, всички, даже някои от Мальовица, и какво по-добро за край на тази история, от два часа викане, танци и измолен от примоция шоколад примола, който Брашненков забърква в скоропоговорка от думи.

петък, 7 декември 2007 г.

Нощта на котките

Вървя си през тъй наречения кампус на 4км - храсти, локви и камионетки паркирани в три педи кал, ноща е тъмна, нищо че в седем даже нощ не е, полуснежинки се приземяват по мене (звънва детски глас "ето я! планетата!") , овълчило се е.
Но не, точно тая вечер по-се е окотило, любимата ми статуя вече не лежи бутната, напротив даже, господинът се е подпрял в привичната си поза и между месинговите му крака се промъква черно-бял котарак. Подушва го точно там, където щеше да му е ай-дито ако не беше отливка някаква, соц-арт тръшнат зад спирката на светлия студентски 280. После задницата на котака, която е останала много, много назад, докато той сякаш се е разтягал, се прибира, и едно черно бяло кълбо се сгушва в скута на статуята.
От другата страна на подлеза мяукат трима черни котараци, сребриста женска изскача зад паркирана лада, рунтаво рижо ме гледа от дървото, две малолетни мацки се бият до лосквата посред улицата, минава тарторът, полудивак, естествено на кръгчета а не на райета, тигрова бременна, изпусната сиамка, запуснат персиец с дантелени уши и ритната муцуна, и още и още, целият град се е напълнил с котки, всички изпълзяват от скирвалищата си, обикалят гордо, пият от локвите, надават полу-бойни звуци. Никога не съм виждала толкова котки в София. Знам, че ги има по принцип, но толкова много никога не съм виждала.

Продължавам да се нося към къщи в недоумение, сред котешки шпалир. Какво ли става? Какво й е специалното на тази нощ? И чак на Латинка ме блъсва миризмата на пържена риба. И накрая загрявам. Никулден - празника на рибарите, банкерите, а явно и на котките...

сряда, 5 декември 2007 г.

ф.

Седи на някакво стъпало и пуши цигара. Седи си там всеки ден, пред магазина с леко абсурдни тийн дрешки, непоръбени, неподгънати, абсурдно ушити, в крещящи цветове и си пуши цигарата. Сгърбен. Какво точно докарва хора като него в тоя град ми е съвсем неясно. От къде е не помня, но преди бръмчеше във Варна, и там бях, когато го видях да остарява. В един миг на блесналия априлски следобед човекът падна от скейта си върху вече поврежданото хиляда пъти коляно и остаря - просто остана седнал, реши да не става и да не участва в състезанието.
Как е продължил животът му след това не знам. Всъщност, въобще, него познавам - знам името му, и че е от някакъв средно голям град на север от Стара Планина - обявиха го на състезанието, но никога не съм се старала да помня такива неща. През септември се появи в София и от тогава седи пред магазина, седи на Графа, сгърбен, почти навит на кълбо и пуши цигари. Всеки следващ път, когато го видя дрехите му са по-сиви. Днес вече по него нямаше никакъв друг цвят.
Дали трамвая го пръска със кал, незнам или постепенно се просмуква със цветовете на града, дали някога влиза в магазина, или е станал част от стъпалото, може даже това да работи, не продавач в магазина, а пушач пред вратата, но за тези няколко месеца съвсем посивя и от наведеното му лице капе отчаяние право в локвата пред магазина, която ловко прескочих днес.
Тук някой сигурно ще каже, че говорим за проекция някаква, че в този човек виждам себе си, и чувството, което ме е поразило няма нищо общо с него, че отчаянието и калта на София давят мен. Може би ще каже, че аз съм тази, която остарява, чувства се вече изкарана от играта, навита на кълбо и изритана пред магазина, но каквото и да кажете, Ф. продължава да седи на стъпалото всеки ден, пуши цигара от цигара и става все по-сив. Нямам причина да му съчувствам, поне не други освен собствените си малки болчици - не е красив, а и да е бил стъпалото вече е взело своето. Просто е един от онези тъжни метеорити, които накрая се разбиват в София, заселват се в панелия, намират си безмислена работа и изцяло се фокусират върху остаряването си. Някой улягат и стават щасливи, после дебели, после бащи и майки, после още по-дебели - точно в този ред, други сядат по стъпалата да пушат, и животите им застиват в тая поза завинаги. И макар да съм от тук и тази материя да ми е добре позната още не мога да зная кое от двете ще стане със мен и дали не трябва бързо да бягам от този град, в който не останаха нито познати, нито убежища, нито дори тротоари, на които да се чувствам у дома си.

петък, 23 ноември 2007 г.

Сбогуване

На гарата не е учтиво да се смееш.
Жестока бяла светлина смразява церемониите по раздялата.
Но, все пак, необяснимо,
когато се качи на влака,
лицето й сияеше от радост.

Само по-късно,
когато за последно през прозореца
я блъсна миризмата на Любляна,
не издържа и се разплака -
в полето зад оградата
той бягаше от гарата и влака
през глава
и без да се обърне...

Небето над София

Съвсем безсмислен е градът без теб,
съвсем безпочвен,
построен на някакви измислени твърдения,
че ако август е, то ние сме щастливи
и ако е септември - ще ходим на море.
Ноември ще го разклати сериозно,
декември направо ще го срине.

Над Александър Невски
през облаците се провира самолет
и си представям облаците по между ни,
бутафорните градчета
просто са нарисувани под самолета,
парцали пара разкриват
станиолените езера.
Един час път
и два - луминисценто чакане.

Времето не може да реши
да вали или да спре,
или да спре да вали.
А щом се прибера във къщи,
над чашата си чай ще дъхам
и ще си спомням през мъглата вън
как в облаци от пара някога,
наведени над чашите си чай,
безпочвено направо и безмислено
безкрайно сме се смели,
като река и като небеса,
които също като тебе липсват в този град.

парчета

вампир

не обиците й хареса,
а бясъците,
които падаха по щията й -
алени капки.

прибой

летим по слънце
но, виж, под облаците
звездно небе.



по-високо

върху крилото,
точно под прозореца -
човешка стъпка.


по-близо

от небесата
всеки бял облак е връх
снижен над дома.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

/с/нега

Пак съм затънала в Коко Роузи и някакво нежно и снежно стихче на Робърт Фрост, облаци от коси и вълчи усмивки, лек страх, пред плюшените мечета ме побиват тръпки, и добре, че са сетрите да ми пеят с кристалните си гласчета в тази биг тайм нощ, когато самолета и Ирландия приближават, и бързането преди всяко малко пътуване, едно усещане такова, сякаш задължително един етап трябва да се приключи преди следващото заминаване, неща да се довършат, като се върна ще съм нова, да изпера, да посънувам някого, защото после ще се е променило всичко.
Дали все още чакам нещо външно да промени живота ми, нещо да преобръща, портите на пътуването да погълнат едно, а да изплюят друго, да съм забравила до двайсети всичко. Днес си спомних един глас. Обичан глас. Звучеше толкова тревожно по телефона. Гласовете са важни, главата ми е пълна с различни тембри и интонации - децата от Елхово, хората в Хамбара, някой надвиква музиката на купона у Ронката, панаира и ужасната рецитаторка от филма за Странджа, Средкова, Атина (знам, че ви познавам, не знам как, но съм чувала гласа ви), голите гласове на Коко Роузи, и Емилиана Торини, Йордан Евтимов по радиото, сяда, сяда, кънивал... Отначало помислих, че това е третолична заповед, която някой сам си дава. И тези дни като сядам си казвам сяда, сяда.
А тази музика е наситена с толкова смътна, неясна, неудобна любов, копнежи гузни, клаустрофобично ми е тея дни и нищо на никого не искам да казвам. Всички се познават. Всички помнят какво им казват. Думите не могат да потънат в бездната, делата не се забравят, и за това ли така ми се пътува, искам да бягам, да се махна, да си форматирам живота, миналото да си изтрия. Не че нещо му има, просто е тясно. Всичко е свързано с всичко останало.
Днес прочетох в някаква нетска статия следната дивотия "И така, оказва се че предпочитаме лица, които недвусмислено ни подсказват "Хaресвам те! Какво още чакаш?!" Значи ли това че щом харесваш някого, и той те харесва. Значи ли това, че просто накрая трябва да се науча да гледам в очите именно хората, който най-малко мога, които най-много ме е страх, точно тях, които разкопават и преобръщат всичко за секунди. В главата ми се въртят образи на преобърнати и подпалени стърнища, Тракия, Елхово, рижият огън, въртопите на листата ми, есента ми. И съвсем отделно от това искам да прегръщам някой съвсем друг, докато се разплаче във ръцете ми, без никакви понататъчни намерения.
Бързам да приключа този етап, имам толкова много за вършене, сякаш времето просто не може да бъде овладяно, успивам се и пропускам куп неща - зъболекари, библиотекарки, лекции. Мъча се да изпълня петилетката в шест дни.
Този етап трае шест дни.

събота, 10 ноември 2007 г.

днинаредбезпочивка


Беше събота и слънцето грееше, деня обещаваше, рисувах неща някакви, оказах се в апартамента, който вече не ме дразни. дразнели са ме "интелигентите", дето се събираха там, забраната да се чувстваш у дома си, да си шумен или кален, или дрехите ти да ръсят сняг, седяхме с Цвета и Едно Момиче, на което нещо все забравям името, и Кate и говорехме за Рила, сайтове и акции... После си проверих разписанието и влакът тръгваше в 6 50, и се прибрях да пиша мотивации, да попълвам формуляри, и така до сутринта. (А преди това в петък писах и попълвах други книжа, които г-н Мейлър Димън учтиво ми върнал в събота сутринта за по-прецизно изпращане, та тотално да изпусна срока, а на милата мфранова ет нещо си ком да й скъсам до край нервите, и играх някакъв много неудобен диалог със съседката, та чак ми се разтрепераха краката пред групата)...
В паника и просъница се втурвам към централна, таксита взимам, но кел файда, влакът, разбирате ли, заминал двайсет минути преди обявеното в интернет - и въобще винаги си заминавал в и трийсет според леличката на касата. Цяла нощ не съм спала и директно се разревам покрай някакви полицаи, които точно правят проверка на загубен светлорус турист. Е, не, викам си, сега щеме и арестуват...
Лутам се в седем разбита и недоспала по гарата, при автобусите няма никой, нито инфо, нито нищо, студът ме смазва, сутринта е така тъмна... Рейсът е в десет, влакът в десет и половина. В халите тоалетните не работят. Мушвам се в ейлиънса да си допиша мотивацията, и почти заспивам на компа...
Във влака, естествено възнамерявам да спя, но вече съм отвъд, преминала съм, всички малки градчета са пълни с красиви колела, не мога да млъкна от София до Стара Загора плещя истерично, непрестанно, мъчително, нямам никакъв контрол над нещата, които се сипят от устата ми. Едно момиче от Елхово ме слуша с интерес и някакво съвсем неподходящо одобрение. Би трябвало да ми каже да млъквам. Пълзят ми някакви сухи горещи петна, температура, недоспиване, парното във влака, недостатъчно кислород в купето, знам ли... Момичето слиза в Пловдив а аз продължавам да плещя произволно с този и онзи, горещя се по политика някаква, и колкото и да се свивам и разтягам в разни посоки по седалката си, не мога да заспя...
В Ямбол слизам тотално замаяна, струва ми се, че съм забравила нещо в купето, задържам влака, паникьосвам се, изпускам рейса към автогарата в тия две минути, и тръгвам пеша за да не го чакам половин час. След двеста метра ме качва весела двойка - ямболка и румънец от Варна. На автогарата блъскат електрически стълб, който продължава да се клати дълго след като колата им е изчезнала от погледа ми. Маршрутката за Елхово, разбира се е заминала току що, всъщност даже съм я видяла като съм слизала от колата... След половин час дремя блаженно в следващата, навън в пълен мрак фаровете пълзят по бялата линия, завоите ме люлеят болезнено.
В Елхово по нищо не личи че е ноември, освен по гъстия дим от хилядите печки, свалям си якето и ръкавиците и се катеря по баира към ПУ-то. Нахлувам по погрешка в някаква детска градина, водя странни разговори с Шаманчето по телефона. Физкултурният салон е притиснат от мрак, хората седят в кръг на две пейки и една безкрака гимнастическа греда, описват как се чувстват, и никак не мога да разбера кой е ученик от помощното и кой част от екипа. Чувствам се най-изостанала от всички. Цветът ми е кафява, защото това е цветът на топлата тъма и сладките сънища. Бербо казва, че цвета му е торнадо. За Фердо разбирам, че не е физкултурникът на училището чак на следващия ден точно преди обяд. Заспивам поне десетина пъти на гредата. Топло ми е, уютно, нищо не може да пробие пашкула на просъницата ми.
В седващите дни правим разни неща с децата - кое точно кога сме правили ми е трудно да възстановя.
Рисуваме покани с най-малките, Стела подготвя хореография с "трудната група", с големите играем клоунади и Шаманчето дръпва една пламенна реч за важността на клоунската роля, и на носа, ама толкова пламенна, че аз още му вярвам и съм готова да я препредавам нататък. Малките биват маскирани на индианци, тропат безконтролно с бамбукови пръчки и трябва да им се крещи. Правим полички от подлепващо. Дракончето Таратам заповядва на лошата вещица да изяде слънцето. Слънцето се свива и трепери. Правя се на пеперуда, после на Архангел Михаил (който ми е дядо). Марков решава че не ще да е клоун, не ще да е клоун с мен, иска да е клоун с някой друг, и с него не ще да е клоун въобще. Разиграваме сцената с пилетата, които взаимно се учат да летят вече за трети път от както съм в тази магистратура. Пиша трескави мейли от местното интернет кафе и разбирам, че срокът, който съм гонила е след седмица и време има. С Дияна говорим до побъркване. Северин обича Надя. Демир пее. Вечер пускаме музика и танцуваме. Ядем в евтини гостилници с огромни порции и водни чаши пълни с вино, които потрисат Радост. Явор се прави па пиян. Стела кара колата, а после твърди, че била като дестка играчка. Правим аперитивки. Става студено.
В деня на карнава разлепяме още малко плакати, отиваме да видим читалището от близо, а в Елхово духа полярен вятър. Човекът който ни развежда по сцената е странен, говори подозрително тихо и нежно. По-късно се връщам до читалището да закача и там от нашите зле копирани постери, и същия тип вади нож пред лицето ми, за да отреже тиксото, което аз в момента съм захапала и късам със зъби. Тихомълком изчезвам към ПУ-то.
Кипи трескава подготовка, децата ги гримират, обличат, организират, преговарят се за последно сюжети и движения, доправят се костюми. (Тази снимка харесва само на мен - има нещо много нежно в ръката която се протяга отгоре, от светлия прозорец към детското лице, начинът, по който Пенка в пълно доверие е затворила очи, сопокйстивето.) Учителките също са се включили в подготовката и в салона сякаш нещо ще избухне всеки момент. Мотае се някакъв тип от булфото и снима. Идват спонсорите. Когато шествието накрая тръгва, осъзнавам колко сме малко дори за шестхилядно, англоговорящо градченце като Елхово. Тарамбуките няма къде да ехтят. Някои хора ни зяпат от дворовете си, но никой не се присъидинява. Става ми едно такова гадно, почти обидено - представях си с абсурден оптимизъм, че след нас от преките ще потече карнавална тълпа, но радкото ни шествие пвече прилича на покана за обеднял цирк - без слонове, коне и тигри, акробати или жонгльори, само десетина клоуна, момиче на кокили, момиче, което върти фалшив дневен огън от панделки, индианци с бамбукови копия, оркестърът постоянно бие туш, обаче нищо твърде вълнуващо не се случва.Междувременно е станало топло и слънчево равнината и празните улици блестят, а децата всъщност страшно се кефят. Очевидно гррандоманията е обхванала само мен.
Чак вечерта загрях, че жената, на която съм пробутала чантата си за да връткам, е директорката на училището, която всички много обичат. Представлението е минало вече, пред почти никаква публика, с чудесно овладяни гафове и пълно спокойствие, с лигня и смях. Отиваме да ядем в дървеното, което най-накрая е отворено, преяждаме до смърт, нито е вечеря нито е обяд, прибираме костюмите от ледения салон и се прибираме да се греем в хотела. Обхванала ни е някаква танцувална лигля, която завършва часове по-късно с разказване на цветисти истории. Шаманчето се оказва от първия випуск на колежа. Диянка се напива приятно. Явор ту спи-ту сънува, но това нему пречи да пуска майтапи.
После е четвъртък, успиваме се, ядем принцеси на главната, печем се на слънце, срещаме три пъти "човекът който въобще не носи анцуг" и някой ден ще стане на разказ и взимаме рейса в един и трийсет. На плиска съм така омаана, че забравям да кажа чао на Дияна и ми става много гадно от това. В къщи трябва да разказвам, а не мога едно изречение да вържа...

Вчера маратонът продължи още по-зловещ. Намерих си халба, наркомани и немци. Ходих на зъболекар почти без упойка. Бях опитно зайче. Немците ги нямаше в десет на попа, така че отиздохме с Елица в хамбара и там бяха Добри и Ясна и тнт, и после на рдто на Ронката Дибилеят напълно ме обезвреди.

Всичко това следва да послужи за оправдание, тъй като днес предпочетох да разходя кучето, да си купя спрей от бриколаж и да отида на зелен панаир, където да се правя на много умна и много разбирач, вместо на училище тотално неподготвена, без никаква презентация, и въобще не разбирач.



(Демир и Марков преди шествието)



А фразите на седмицата са :
"Майка ми е камък"
"Трябват ми само камъни и лайна."
"Елхово е хищно, но София е по-хищна."
"Цветът ми е тайфун, числото ми е хъндрит. фифти фифти. цветът ми е умрял" - всичко от свети дзен пророк Бербо.
"Всеки има различни вкусови качества" - от един келнер и може би канибал.
"Сяда. Канивал. Сяда. Сяда..."

неделя, 21 октомври 2007 г.

доктор джекил и мистър хайд


когато порастна ще стана принцеса



дъщерята

дъщерята спа до късно

беше сънувала че има
водопад от коси
кестеняво се стичаше
от ръбовете на леглото
и че е юли

а на терасата й
във сивобяла сутрин
черният кос отмерваше си стъпките
почукваше с червения си клюн
и скачаше от крак на крак
на зиг-заг из снега

после видя съня й,
клъвна го през стъклото
и отлетя

дъшерята повярва, че е вече будна.
стъпките на коса
все още личаха във снега...

nightmares on wax


кукло моя

семейно съдиране

главата ми е мигренозен фойерверк
толкова цветен и свистящ
в тъмицата задушна на околния ми свят
си плувам в гняв като дъгата оцветен
със изблик жълт и трескавост червена
и невикам
само
навътрегълтам
и пръстите ми посиняват
и шепна мазности сополени и жълти
и стискам гърлото си
и самичка се душа
за да не кажа нещо пак
и нещо пак,
и слузесто и лепкаво
ки пя
отварям моля ви прозорец,
забивам си челото в преспа сняг
и парата свисти около мене,
и студ и мрак
а после ще им задам ужасните въпроси
и ще си върна тъпкано,
по-лесно е да съм виновна
отколкото да съм ядосана,
полезно е да съм виновна.
но в задуха на хол и на вечеря пак потъвам,
лампите са четири и ме колят бавно,
доста тъпо и крайно нехуманно
ще си броя издишванията
и премълчаните сумтенета
за да не критикувам и да не бълвам мнения
не мога вече много е объркано,
отново правим грешни впечатления,
във ъгъла се сгъвам да си мълча,
не ми се влиза в гадни съсезания,
главата ми залива тъмнина
и режат на парчета фойерверки и кометени опащки
със гръм и трясък единствено във моята кутия
и значи черепът ми добре е тъпициран...