вторник, 5 август 2014 г.

Рози и индришe


Отпускам се напред и заравям лице в гривата на коня. Мирише на рози и индрише, не на кон. Гривата е идеално сресана като дълга черна коса на момиче, козината пък е омачкана и плюшена и всичко това ухае. В този момент не ме интересува, че всички в младежкия лагер ме мразят, нито дори, че единственият ми приятел тук ме нарече "крадец" и вероятно повече няма да ме напушва. Не ме интересуват загрижените им физиономии.

Аз естествено не се качвам за пръв път на кон. Майка ми ме е водила на всички видове спорт, и ме е запознавала със всяко животно, до което е успявала да се докопа. Имам собствени ботуши за езда, бричове и каска, но те са в София, а и никой няма да ми позволи да изляза от двора на фермата на кон. Докато гледам как децата от домовете плахо се запознават с коня и после едно по едно се покатерват на гърба му, като стъпват на сплетените пръсти на дресьора, докато краката им треперят, а те го галят и шепнат в ушите му някакви неща, всяко на своя език, си казвам, че тук на майка ми много би и харесало. Средата е наистина креативна. Биоферма, напушени ментори, боклуци превърнати в също толкова боклучаво изкуство, прасета хранени с майонеза от близкия завод и вегански гурута със смърдящи на сперма непрани панталони, наистина великолепна среда за да се поотрака един подрастващ, да се освободи в общуването, както би казала тя. Всъщност всеки път, когато "скокнем до Европа" тя ме замъква в някой от скуотовете на бурната си младост, и после остава "разочарована от пълната ми липса на интерес" и това как постоянно си бъзикам телефона.

Тук креативността е в пълен напън. Всеки ден рисуваме, играем театър, танцуваме, и което е най-ужасното пеем, въпреки че не можем. Останалите деца от нормални семейства са се сдухали тотално от децата от домовете и през цялото време се оглеждат, все едно някой ще ги плесне зад врата. Децата от домовете питат може ли за всяко нещо, ама буквално, "може ли, госпожо, да си обърна главата на другата страна", през цялото време се кълнат, че в нищо не ги бива и напират да мият чиниите, да чистят и да готвят. Децата от нормални семейства копират всичко това от неудобство. От самото начало всички ме гледат на криво защото се подигравам с инструктурите, които тук се водят за артисти, и съответно много специални, макар да ни учат най-вече на това как да се омажем от горе до долу с акрилни бои и да танцуваме измислени индиански танци. Готвим за на края някакво бутафорно представление, но аз казах, че не желая да участвам, с което предизвиках напрегнато среднощно съвещание между менторите ни. На другия ден и четиримата се изредиха да ме питат как да ме мотивират. Аз просто им се хилех мъгляво. Намерил си бях приятел и той ме беше напушил.

Няколко дни подред нещата вървяха добре. Аз и американецът Кевин, стар колкото майка ми кибичехме под сайванта на лятната кухня и наблюдавахме как останалите репетират тъпото си танцово съчетание под постоянен дъждец. Той свиваше и беше доволен, че най-накрая има на кого да дудне за космоса, кармата, програмирането и безкрайния си досаден живот. Аз дърпах и ту слушах, ту кимах разбиращо без да слушам, подавах му коза и казвах нещо достатъчно кратко и многозначително, за да си въобрази Кевин че аз съм "един много мъдър млад човек". Ако повтаряш в произволен ред думите на някой застаряващ гуру, той ще е винаги убеден, че си само на крачака от премъдростта, която той самият вече е постигнал. И ще продължи да те черпи.

И ето, Кевин, намерил някой, който да го разбира, излиза от гардероба, ама не по онзи начин, дето си мислите. Не, Кевин ми доверява, на мен, и само на мен, че пише, че е написал роман и сега се опитва да го издаде, и той е тук, на този хард диск, заедно с целия му живот, снимки, дневници и всякакви други доказателства за неща, които иначе не би могъл да си спомни. Значи и той бил, творец, а не както ми се представи - хидроинжинер. Преценявам, че ако хардът изчезне Кевин на никого няма да посмее да каже, и при първа възможност го свивам.

На другата сутрин Кевин се появява на нашата закуска, което е около три часа преди обичайното му време за събуждане, събира ни всички и обявява, че имал много важно съобщение да направи. Звучи като правителствен говорител. "Някой е нахлул в моя ъгъл на сайванта, отварял е багажа ми и е откраднал един изключително важен хард диск." Аз съм седнал чак в другия край на масата и за пръв път виждам фигурата му толкова изопната. Иначе съм силно съсредоточен в шоко-снежинките, които плават в купата ми с мляко. Шоко-снежинките в Белгия са просто страхотни. Много по-хрупкави и много по-шоколадови. Сами разбираме, че няма да е добре ако се обърнел към полицията, затова молел младежките ръководители деликатно да разпитат участниците в лагера, и обещавал да не търси отговорност на този, който му върне хард диска. Естествено, че няма да вика полиция, той има цял куфар трева. Надигам купата с млякото, в която не е останала нито една снежинка.

- Кой, мислиш, че го е взел? - питам нашата менторка. Аз единствен й говоря на ти, както уж сме се разбрали още на срещата преди заминаването. Всички други механично са се върнали на "госпожо".
- Не знам, Сами, според мен просто го е оставил някъде и сега не може да си спомни. - Добре. Значи ясно е, че няма да заподозрат децата от домовете, защото не е редно, нали, да ги подозират. После Кевин ме приклещва в един ъгъл и ми казва, че знаел че съм аз, и съжалявал, че ми се е доверил. Да ви кажа честно мислех да му върна тихомълком харда като се поизмъчи, но след тая работа няма връщане назад. Почти никой във фермата не ми говори, а следващата сутрин по време на закуската заварвам тримата други ментори да ровичкат в багажа ми. Гъркинята, която е и най-стара, казва че така трябвало, така се правело, и в крайна сметка било в моя полза, понеже нищо не намерили. Естествено, аз не съм тъп. Хардът е прибран на една от високите полици под сайванта. Кевин обаче е нисък и не би могъл да го види.

Утре си заминаваме и довечера би трябвало да се веселим. Менторите няма да си признаят пред всички, че са претърсили багажа ми, и за това все още никой не ми говори. Обмислям дали да не подхвърля диска някъде на видно място, за да имам една нормална вечер. Не, че ми е приятна компанията им, но тук съм съвсем сам. Кевин идва да ме моли за извинение. Не бил прав да ме обвинява, сега вече бил сигурен че не съм аз. Менторите го придърпали на страна и му казали, че в моя багаж нямало хард диск. Той лично вярвал, че щяло да е най-честно ако претърсят багажа на всеки.


После докарват коня и аз се покатервам на широкия му гол гръб. Усещам как ме повдига и спуска лекичко със всяко вдишване. Отпускам се напред и заравям лицето си в уханната му грива, лежа така с увиснали крайници и се опитвам да настроя дишането си по неговото. Децата от домовете чакат на опашка за да се качат на кон за пръв път в живота си, а аз усещам топлината му, аромата на рози и индрише, плюшената козина. Вечерта докато децата от домове и децата от нормални семейства се напиват за пръв път в живота си с черешова бира, аз свалям харда от полицата и се изнизвам до кофите, които са чак на пътя за Антверпен. После се връщам при Кевин, който е гузен, и готов да ме напуши.