събота, 12 юни 2010 г.

Катастрофата

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже преки
на улиците си, но помежду ни вият сирени,
около целувките ни се сриват цели квартали,
по кожите ни настръхват градските градини,
когато плачем, небето потича над ларгото,
дъхът ни налита от чайки и гълъби.
Всяко докосване води до произшествие,
нощем се състезаваме по сънните артерии,
после по вените ни се втурват полицейски коли.

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже пързалки
из комплексите си, но помежду си строим катедрали,
около ръцете ни се образуват паркове,
редят се павета по площадите на гърбовете ни,
когато се смеем, в Младост, Надежда и Дружба падат тополи,
и топлината ни се отпечатва по асфалта на булевардите.
Всяко докосване издига куполи,
пред които денем въздишаме като туристи,
неспособни да ги поберем във кадъра си.

Ние двамата, вкопчени, сме града.

И без това не можем да се избродим...
Упорито копаем нови тунели,
впили зъби в земята, развъждаме плъхове,
а когато настъпи катастрофата в метростанцията,
не събрахме телата,
засмяхме се само,
и увеличихме броя на жертвите
с още една...

Звън

Помисли,
че тогава нещо трябва да се счупи,
да падне някоя чаша,
да се пръсне на парчета моментът
най-добре.

Повтаряха се ударите и чудесата,
и неспособна да излезе от този ритъм,
във който нещо трябва да се счупи,
на мивката се пръсна на парчета тя.

Оттогава,
парчетата непроехтели висят във въздуха
и чакат.
Когато отминава кафенетата
във тях се чупят чаши
и непрестанно я преследва този звън.