събота, 29 декември 2007 г.

happy tree friends

Ужасните ми драми и истерии отминаха в дебилен хилеж през сълзи, след като една от колежките успя буквално да разреве цялата група барабар с даскалите, в някаква сцена, в която уж се разправяше за шапки. Излязох си от там, цялата трепереща и, знаково сигурно, забравих личната си, нова, любима шапка в Пеша Николова, опитах се да звънна на Еми за да разбера дали ще ходи на реюниъна, защото не се виждах в това състояние а се изсипя там самичка, право в устата на звяра - бившите съученици, купих си ваучер за да й звънна, и точно за осми път се опитвах да го активирам с треперещи ръце, Кремена ми се обади да й ходя на гости.
Така е много по-добре, да много по-добре е просто да има къде другаде да отида освен в къщи, летя съвсем безразсъдно по Евлоги Георгиев и едвам не се блъскам в някакъв неправилно завиващ към цариградското. Докато го чакам да се завърти, светофарите се сменят и едвам успявам да излетя от ужаса, който би могъл да ме сполети.
После говорим, ядем и гледаме филм, който намирам за гениален, но това по-късно, а в началото не му запомням заглавието. Кремена заспива на петата минута от началото, както винаги.

Искам да кажа, всъщност, че предишната вечер не беше въобще толкова ужасна, защото към десет и половина от някъде долетяха Брашненков, Катя, една от дъщерите й и същество на име Шаро, на когото никога не съм знаела истинското име. Говорихме си смешки до сто часа, въпреки гниещата торба подаръци в стаята ми, живот стана доста по поносим. Ще го преживея помислих си, дори живота си ще го преживея...
Днес денят е един такъв лек, Жиката ми прати поредната хепи три касапница, не ги бях виждала от поне две години, и май са ми липсвали, грее слънце, ще ходя на кънки, ще се мотая, може да преправя някой панталон, новото ми палто престана да ми изглежда ужасно, като една от онези дрехи, с които навличат децата на сила, кучето скоро ще спре да се разгонва, а за нова година най-накрая има какво да се прави, цели две възможности, между които мога да избера.
for a moment there i though i'd spend it home alone, staring at the tv...

четвъртък, 27 декември 2007 г.

как

Как се стигна до тук, питам се. Навън с апокалиптичен тътен гърмят пиратките на Стефанов ден, викове, откоси, музика, всичко долита през стените в моята малка барикада, все едно зад нея се вихри война, укрила съм се тук съвсем самичка, и много ме е страх от всичко, което се случва навън.
Как се стигна до тук? Започвам да си спомням.
Имаше някакъв отдавнашен момент, когато Коледа беше запазена за роднините, купища роднини по бащина и по майчина, леля Таня, и изгубения ми братовчед Боби, Лора и майка й, които още ми липсват, за семейни съдирания, преплюсквания, мигрени, и пубертетните ми истерии - обикновено на бъдни вечер около масата у баба ми. Тогава мразех Коледа, ама наистина я мразех, чаках да свърши, или се изнизвах по купони през нощта, за да имам извинение на другия ден да заспя на масата на някой тържествен обяд.
Имаше друго време после - време, в което приятелите ми се връщаха от някъде за Коледа, и десетината дни си бяха истински празник, събирахме се по софийските мазета, разменяхме дребни подаръци, танцувахме, вдигахме унищожителни купони най-често у Ани. Тогава обичах коледа, заобичах я, когато разбрах, че тя е за тези, които обичам, а не за случайно подбраните ми от съдбата роднини.
Тази година навлизам в третата фаза - прекарвам Коледа сама вкъщи, ям някакви боклуци, гледам телевизия и пращам виртуални подаръци на виртуалните си приятели. Напълнила съм една торба с подаръци, които очевидно няма да успея да раздам. Усещям я като някакъв кариес, който си зрее в стаята ми, гние си, вгорчава се, и какво да ги правя, ако не отидат при предназначените си получатели, да ги дам на други или да ги изхвърля, каква е разликата.
Днес реших да поканя на гости петнайсетина души, но никой не дойде. Някой се обадиха да предупредят, други не. Утешавам се, че "след осем" в техните глави може да значи и в три през нощта, но истината е, че така самичка пред компютъра сигурно ще издържа до десет, и после ще си легна.
Просто не мога да си обясня как стигнах до тук, как успях толкова да се отделя от всички наоколо си, имаше хора, които ме предупреждаваха, че така ще стане, но трябваше да се случи за да им повярвам. Прекалено дълго не обръщах внимание на никой друг, освен на себе си, прекалено дълго обяснявах на всички как ми е съвсем добре без тях, прекалено дълго не се обаждах и сега ще си сърбам попарата, и ще си карам коледно-новогодишния ужас сама. Съвсем сама.
Колкото и да обикалям по улиците няма да засека случайно приятелите си, и колкото и да им пращам картички, няма да подейства. И сама съм си виновна както винаги.

петък, 21 декември 2007 г.

неделя, 16 декември 2007 г.

Ти си ми снега, чакан с години, гледам с невяра как се сипеш, падаш вяло, разполагаш се по балконите, люлееш се из небето, за никъде не бързаш. Гледам през порозореца разбира се, защото неща крехки като теб не бива да се пипат, дори и гледането може да е прекалено, а един дъх направо ще разтопи всичко.
София изниква изпод земята сякаш без теб изобщо не е била, изниква изпод мъглата, сградите блесват и вече няма значение, че се е стъмнило в четири или че нищо от това, което очакавам няма да е сбъдне. Нищо няма значение. Хората са станали контактни, ама наистина. Едно момиче поисква да разгледа снимките, които току що съм отнесла от фотото, говорим си, разправяме си животите в задръстването между Плиска и Орлов мост. Казва се Мария и учи японистика. Казвам се Яна и съм решила да издъня един курс за да си го запиша после по-сериозно. Зарзаватчийката за пръв път връзва на шегите ми. Човекът който ми продаде чорапи напира да ме черпи чай. Странно солариумно обгоряло същество от женски пол ме хваща през кръста в трамвая за да ме пита кой номер е. Лицето й е поне осма степен, но устните покрити с перлено розово червило не спират да се усмхват, въпреки предполагаемата болка. Седи в скута на друго, не толкова препечено маце. Ватманката ми казва сладурче, и отваря вратата на трамвая със щанга специално за да слеза - била замръзнала. Накрая на вечерта един рейс ми спира съвсем не намясто, само защото му се примолвам.
Хората се обичат, защото вали сняг. Хората обичат снега. Аз обичам теб. Защото валиш, валиш тихо и кротко от години, а ето сега почна да натрупваш и в моя свят, и това е сигурно краят на мъките. Стига разбира се да не разваля магията с някое необмислено докосване.

петък, 14 декември 2007 г.

Хищният вятър

Хищнтият вятър се е развихрил над София, сякаш не ме боли глава и без него, в главата ми дълбае гладен червей с тъпи зъби, по-скоро трие, отколкото гризе нервите ми вързани на възел. Изведнъж си спомням за "младият дихател" който разказваше за "венеца от болка" около челото му, по пътя към Елбрус, който така не можал да измине, точно поради това. Моят път е по-кратък и без денивелации - само до Евробългарския, през едно филмче с болезнено ужасен звук (при всеки полъх на компресирания вятър в любителския микрофон, супата от обед се надига), и после до вкъщи с клатушкащ се безкраен осемнайсетминутичакан трамвай.
От както съм излязла за училище температурата е паднала с 5-6 градуса, точно колкото да съм облечена твърде неадекватно за нея, но резкият студ не може да прогони главобола, вятърът все едно се е заселил в черепа ми и блъска на посоки недобре затворените врати и прозорци, беснее из тая съвсем празна къща.
Качвам се в тролея към центъра с порцеланова чаша чай в ръка, разкопчано палто, шала и ръкавиците са ми още в раницата, едвам съм го хванала. Едно момиче казва блазе ви, на димящата чаша, но тя има сила да затвори прозореца, през който нахлува хищният вятър, а аз не. Блаземи, ама кой е слабакът сега, въздъхвам аз.
Ще ми се да не слизам от тролея, никога, ама никога въобще, да си пътувам, а чаят в чашата ми никога да не свършва и да не истива. Задръстването ме докарва почти дотам. Само дето чашата се е изпразнила междувременно.
Докато стигна киното никаква дама не е останала в мен, въпреки полата и ярко лилавият чоропогащник, обиците са късове лед, разкъсващи ушите ми, качулката на палтото е твърде малка за да ми събере главата. Качулките на дамските дрехи винаги са твърде малки, само за украса пришити, никой не очаква една дама наистина да има нужда от качулка. Майната им.
Какво ти никаква дама, нищо човешко не е останала ов мен, и без да искам почти сядам в скута на Малкия, опитвам се да уцеля съседната седалка, но губя равновесие, а той, човекът, много смутено си става и се изнизва от залата... Филмът е хубав, като идея, но изпълнението му е съвсем буквално болезнено, камерата се люшка непрестанно, а с нея и аз, а звукът свисти ламаринен до нетърпимост и на моменти заглушава думите.

Вкъщи изпивам два аспирина, лягам си с дрехите и на пуснат радиатор и сънувам небивалица след небивалица : майка ми иска да бърша прах, Хъси ще избяга и трябва да я пазим, Боян ме е осакатил по някакъв особено жесток начин, затягал е телове по крайниците ми, докато кръвта спре (дори на сън го свързвам с филма за Камбоджа от завчера), и сега години по-късно аз съм цялата крива и полупарализирана, и незнайно защо сме нещо като гаджета, живеем заедно, през цялото време се прегръщаме и плачем, а аз го обвинявам гласно пред цялата кино-зала за това, което ми се е случило. Живеем в някаква полу-готова къща на село, пазаруваме в местния супер, кодето се появява майка ми и се скарваме, защото според нея мляко нямало и било свършило. Тя е употребила наличното за някакви супи и салати, и сега не е очаквала, че няма да намери още. Оставям я с Боян и се връщам до щанда с млякото, където вече има само секъндхенд дрехи и странен мъж с оранжева брада и шлифер, който рови сред тях. Намирам мляко на друг щанд, и тъкмо триумфално се връщам да й натрия носа, тя ме събужда с "единайсет и половина е". Вие бяхте с Яна и "На вълните на температурата мисля си".

Тази сутрин хищният вятър се е предал, грее тънко слънце, пудрата свети по улицата, тази сутрин, разбира се е един часа, но ето сега ще закусвам, ще се изкъпя и ще си търся билети за Берлин и за Брюксел.

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Дризъл

Рядко хубав ден, въпреки непрестанния грозен ръмеж, който на други езици наричат drizzle, което звучи подобно на дрисък, което ми напомня, че някога познавах белгиец на име Дрийс, на който всички в бг без да искат викаха дрис, през едва сдържан смях.
всичко днес е едва сдържан смях.
Пак не си доучих, но пък ще ходя в Берлииин, и само трябва някак да избутам зимата, тоест ако дойде зима, и спре да дриска отгоре ни, нищо няма да ми се наложи да бутам заже, просто ще й се радвам. Обаче още дори не са отворили пързалката, а сега трябва да чета, чета, чета, и мисълта ми скача като бълха от куче на куче, дезориентирана, пеша ли ще се прибираме, ими да си хванем куче
скъпа?

понеделник, 10 декември 2007 г.

Поглед към "лавиноопасната долина"

Анжела, снимана от Калин...
Posted by Picasa
Усърден строеж на иглу, същото в което си прекарах вечерта...

Презентации

Новата дисциплина "катерене по хижа"

Алекс в тунелчето
Posted by Picasa



Квинтесенция на пиянските планинарски утрини
Posted by Picasa
Моржа на Тошко

Мальовица с глава над облаците

Posted by Picasa

с глава над облаците

"Глей я тая още малко ще пробие с глава похлупака на небето" казва клоша, докато го изпреварявам по Жольо Кюри, и да , наистина походката ми пружинира, палтото ми лети по разни посоки, локвите се пръсват под краката ми, и даже изпуснатият тролей, след който се хвърлям решава да ми отвори врата, за да стигна по-бързо до Фенса.


Главата ми е над облаците, другари, и трябва да ви кажа, че от горе те изглеждат съвсем съвсем лайняни, и просто е перфектно, че съм пробила вече похлупака на небето, на рилата ми милата ми, и гледам на света от далече, без да затъвам в локвите му.


Петъкът не свършва в събота към един, когато в общи линии се прибирам пеша, седя на компа още три часа, пиша списъци с багажи, суша чорапи, уж рано ще се става но с колежките закисваме на разни разговори в червеното кафе, в събота не успявам да стана в 6 и да хвана с Митко рейса в седем, или не искам, незнам, лежа си и още сякаш не мога да събера сили желание, или каквото там трябва...


В десет разбирам, че или ще тръгна сега или хич няма да тръгна и после много ще ме е яд, събирам багажа по нощния списък, тръгвам към автогара юг, само защото съм излъгала, че няма да стопирам, заварвам една маршрутка, която все едно само мене чака, и просто ске изкушавам и се качвам. По пътя едно детенце започва да повръща преди мен. Съответно аз не започвам въобще, и ефекта на отсечката София-Самоков ми се разминава за първи път. Всички хора в маршрутката са призеленели от пиризмата, аз се хиля, съвсем сама, леко налудно.


В Самоков срещам цвета и някакъв друг типаж, който също имал рожден ден, черпят ме мандарини и отиват към Езерата. После сменям леки стопове. На последния ме качват Венера и Галин, които също отиват на Алпиниадата. От ЦПШ-то нагоре засичаме и Златна и купонът сякаш започва още по пътеката. В преспите от страни има десетки отпечатъци от грейки с разперени ръце и крака.


Първото, което виждам, когато стигам до хижата са младите дихатели, които се катерят с котки и винкели по стената на старата сграда. През прозореца, край който минават алпинистите надничат ухилени физиономии.


Час-два по-късно седя в иглуто на една леко непозната компания, съвсем приобщена като един от десетимата в трите квадрата снежна кмартира, деля якето си с момиче на име алекс, въртя канчето с чая си, те въртят коз, стените светят, и сякаш няколкото свещички наистина топлят - вътре е за по пуловер и без ръкавици. после има награждавания разни, на които сътощо иглу печели, и гледаме филми за тайфа алпинисти, които качват парализирания си от кръста надолу приятел със система от макари и шейни чак на Мон Блан. Ако въобще има някакъв смисъл да се живее, мисля си, сигурно е това. Ако пък няма, то поне е приятно.

Вечерта е джем и джангър до пълно пресипване, в старата столова, бързо прекръстена на "Лисичарника" заради жегата, задуха, и купищата горящи и пушещи предмети. В някакъв странен момент Велко влетява, грабва калорифера, както си е горещ и го понася на някъде, рошав и маниакален като никога. Обяснава, че мутрябвал, за да спаси една леща, която прегоряла. Всички са толкова смаяни от изпълнението му, че никой не го спира. След 30 секунди се появява Калин да внесе малко светлина в случая - не ми било леща а буркан с гъби, казва който се въртял. После естествено влиза Златна да пита защо Велко е хвърлил калорифера на партината и седи с ръце заровени в снега. Тук вече хилежа е просто неудържим, а нашия къдрав герой се обижда тотално, че не разбираме каква е трагедията с лещата. Каква е връзката между лещата и калорифера, питам го. Щяла съм да разбера по-късно като няма леща и остана гладна, казва той, а калорифера остава в предверието на новата хижа, където хич няма четирифазов контакт.

Накрая стигаме до вечните български шлагери, и аз съответно решавам да си легна, преди някой да е замрънкал че живее на последния етаж в една мансарда точно под звездите...



На сутринта всеки се окопитва по своя си начин. Някой са заминали преди ние да се събудим, други закусват, Митко, незнайно защо говори на Кун на английски, Велко съзерцава с пълно неразбиране калорифера в предверието на новата хижа, Катя псува някакви пиански истории, които са се наслучили след като сме си легнали, някакъв Кольо свири в лисичарника с най-вероятно счупена ръка, Зори и Венци изтрезняват болезнено, първите скиори потеглят към номерираните тераси над хижата.

Цял ден се чудя, както съм си перфектно неекипирана, дали да си тръгвам или да оставам, но постепенно всички се изнасят барабар с музиката, потрошеният Кольо се опитва да налазва абсурдно, за седми път от уредбата прозвучава тааам пррееееди сто летааа, и понеже точно в този момент Златна минава пред прозореца тръгнала към ЦПШ- аз изревавам ЧЧЧАААККАААЙ и се втурвам след нея полуоблечена и полуопакована, пързалям се надолу по снега, двете почти летим, и успяваме да стигнем до долу преди всичките алкохолета и гъбари, тръгнали три часа преди нас. Велко изкача от някаква бирария, прегръща ни и казва, че имал мнооого да ни благодари, тайфата се натиква в колицата на Вишан, а аз "оставам да махам", но всъщност потеглям преди тях, защото веднага ми спира някаква кола. Пет метра по-надолу подбираме Венци и Зори, които са тръгнали много преди нас, и още мислят че съм останала и за тази вечер горе. Свежото семейство ни оставя в Железница от където с градския се оказваме на Хладилника. Имам чувството, че всичко се случва с някаква безумна скорост и въобще не мога да го проумея.

Точно преди да слеза от рейса звъни Веско с хайде на концерт, после душ, кафе, пола, парфюм, догонвам единайската с Ъндъруърлд в ушиге и влетявам в парния Фенс.

Там са всички, всички, всички, даже някои от Мальовица, и какво по-добро за край на тази история, от два часа викане, танци и измолен от примоция шоколад примола, който Брашненков забърква в скоропоговорка от думи.

петък, 7 декември 2007 г.

Нощта на котките

Вървя си през тъй наречения кампус на 4км - храсти, локви и камионетки паркирани в три педи кал, ноща е тъмна, нищо че в седем даже нощ не е, полуснежинки се приземяват по мене (звънва детски глас "ето я! планетата!") , овълчило се е.
Но не, точно тая вечер по-се е окотило, любимата ми статуя вече не лежи бутната, напротив даже, господинът се е подпрял в привичната си поза и между месинговите му крака се промъква черно-бял котарак. Подушва го точно там, където щеше да му е ай-дито ако не беше отливка някаква, соц-арт тръшнат зад спирката на светлия студентски 280. После задницата на котака, която е останала много, много назад, докато той сякаш се е разтягал, се прибира, и едно черно бяло кълбо се сгушва в скута на статуята.
От другата страна на подлеза мяукат трима черни котараци, сребриста женска изскача зад паркирана лада, рунтаво рижо ме гледа от дървото, две малолетни мацки се бият до лосквата посред улицата, минава тарторът, полудивак, естествено на кръгчета а не на райета, тигрова бременна, изпусната сиамка, запуснат персиец с дантелени уши и ритната муцуна, и още и още, целият град се е напълнил с котки, всички изпълзяват от скирвалищата си, обикалят гордо, пият от локвите, надават полу-бойни звуци. Никога не съм виждала толкова котки в София. Знам, че ги има по принцип, но толкова много никога не съм виждала.

Продължавам да се нося към къщи в недоумение, сред котешки шпалир. Какво ли става? Какво й е специалното на тази нощ? И чак на Латинка ме блъсва миризмата на пържена риба. И накрая загрявам. Никулден - празника на рибарите, банкерите, а явно и на котките...

сряда, 5 декември 2007 г.

ф.

Седи на някакво стъпало и пуши цигара. Седи си там всеки ден, пред магазина с леко абсурдни тийн дрешки, непоръбени, неподгънати, абсурдно ушити, в крещящи цветове и си пуши цигарата. Сгърбен. Какво точно докарва хора като него в тоя град ми е съвсем неясно. От къде е не помня, но преди бръмчеше във Варна, и там бях, когато го видях да остарява. В един миг на блесналия априлски следобед човекът падна от скейта си върху вече поврежданото хиляда пъти коляно и остаря - просто остана седнал, реши да не става и да не участва в състезанието.
Как е продължил животът му след това не знам. Всъщност, въобще, него познавам - знам името му, и че е от някакъв средно голям град на север от Стара Планина - обявиха го на състезанието, но никога не съм се старала да помня такива неща. През септември се появи в София и от тогава седи пред магазина, седи на Графа, сгърбен, почти навит на кълбо и пуши цигари. Всеки следващ път, когато го видя дрехите му са по-сиви. Днес вече по него нямаше никакъв друг цвят.
Дали трамвая го пръска със кал, незнам или постепенно се просмуква със цветовете на града, дали някога влиза в магазина, или е станал част от стъпалото, може даже това да работи, не продавач в магазина, а пушач пред вратата, но за тези няколко месеца съвсем посивя и от наведеното му лице капе отчаяние право в локвата пред магазина, която ловко прескочих днес.
Тук някой сигурно ще каже, че говорим за проекция някаква, че в този човек виждам себе си, и чувството, което ме е поразило няма нищо общо с него, че отчаянието и калта на София давят мен. Може би ще каже, че аз съм тази, която остарява, чувства се вече изкарана от играта, навита на кълбо и изритана пред магазина, но каквото и да кажете, Ф. продължава да седи на стъпалото всеки ден, пуши цигара от цигара и става все по-сив. Нямам причина да му съчувствам, поне не други освен собствените си малки болчици - не е красив, а и да е бил стъпалото вече е взело своето. Просто е един от онези тъжни метеорити, които накрая се разбиват в София, заселват се в панелия, намират си безмислена работа и изцяло се фокусират върху остаряването си. Някой улягат и стават щасливи, после дебели, после бащи и майки, после още по-дебели - точно в този ред, други сядат по стъпалата да пушат, и животите им застиват в тая поза завинаги. И макар да съм от тук и тази материя да ми е добре позната още не мога да зная кое от двете ще стане със мен и дали не трябва бързо да бягам от този град, в който не останаха нито познати, нито убежища, нито дори тротоари, на които да се чувствам у дома си.