Легло

Синът ми и и приятелката му играят на "мъжко и женско":

голямото легло е разделено по средата.
Редят армиите си по ръба.
Тя слага бластер.
Той пистолет.
Тя кемпер.
Той хипарски микробус.
Повечето кегли отиват в нейната половина.
При него се търкаля блузата с тигъра.
Тя има октопод, сърце и четири очи.
Той жираф, сърце и ягуар.
Конят е при нея,
стетоскопът при него.
Той е по шорти.
Тя по гащи.
Обръщат фанелките си и ги пълнят с предмети.
Изобщо не ги чувам да говорят,
явно всичко се върши мълчаливо.
Събличат се.
В неговата половина - смъртта.
В нейната - раздялата.
Там където се допират двата матрака е захвърлено мечето -
Това е тяхното бебе.
Ти си бебе казват и го ритат по пода с босите си крака.
Дълго се прегръщат за лека нощ.
Той крещи по стълбите след нея, гол до кръста.
Парата излиза от устата му.
Колко ще му липсва.



Не ми се спи още, казва,
И веднага заспива.

Ти се съмняваш, че е пневмония

Дробовете ти са чисти,
дишането леко,
сърцето не се блъска в клетката си.
Сърцето е почти невидимо.

Нощем дъхът ти успива, люлее ме.
Денем гневът е престорен, повърхностен.
На тази снимка го няма.

Взирам се в тихите мъгли на живота ти.
Облекчението е първия симптом на октомври.

Така ми харесваш.
Така разсъблечен.
Така анонимен.
Така чист.

Ако закача прозрачната ти снимка на стената,
кой би го нарекъл зловещо?

опън

на  35 аз съм това,
не съм друго.
Мярвам във витрината
умореното лице
стегнатия нервен мускул на челюстта.
Не е мъжко, нe e женско,
още повече не е е красиво.
Това ми харесва.

Затягане

Писъкът се носи много внимателно на гръб.

Задача на приносителя е да не му позволи да избие, дори когато лудата в градината

крещи

мълчи бе!

Вещицата от безистена

И това не е ден.
Черният въздух на февруари те залива на вълни.
Изпитваш нуждата да си отрежеш нещо,
косата, главата...
Думите отказват да излизат,
заклещени отново там, където се забиват
всеки февруари.

Мислиш за завързаното куче,
калния двор,
ребрата, които избиват изпод изтърканата козина,
мислиш, че вече никога няма да видиш слънцето,
мислиш, че няма да откриеш кое е сбъркано,
коя е грешката, която носиш.

Гълъбите се препъват в краката ти,
мръсни преспи градска перушина
мислиш за кучето, което подава лапа през решетката.
Кльощава. Кльощава е.
Черният въздух се изсипва в старите ти дробове,
мислиш, кое трябва да се отреже,
мислиш, че нещо непременно трябва да се отреже.

Вещицата от безистена вече те очаква с тъпата си ножица в ръка.