понеделник, 27 декември 2010 г.

ние, които

Ако не си разбрал за пръста,
който пише по пясъка неща,
които никога не ще помръднат,
запаметени от вълните,
вкаменени от вълните,
ако не си разбрал, че ти си пръстът,
а аз съм камъкът, който
отронен от скалата
си мисли, че лети,
към бъдещето си на пясък,
по който пишеш само ти,
ако не си разбрал,
че само в един миг,
който не ще помръдне никога,
сме се заклещили във раната на времето,
сме песъчинки ставащи на перли,
сме и вълни и пръсти...
ако не си разбрал – не си дописал думата,
в която пръстът ти дълбае цяла вечност.

В дни на гняв и дълги нощи

Не, че знам нещо конкретно за онези времена, но си я представям. Представям си я как нощем лежи в леглото си несигурна и смътна, в онази неопределена възраст, когато всеки ден в огледалото съзира различни черти, лежи в леглото си и усеща промените в себе си, все едно металният креват в моминската й стая виси над бездънна пропаст, все едно никога няма да може да пристъпи извън стените на объркването си, лежи, слуша почти пълната тишина на малкия град, а под затворените й клепачи се редуват особени форми – ту светли и обли, ту тъмни и остри, неща които никога не успява да нарисува на сутринта, неща които й напомнят за седемте дебели и седемте кльощави крави, за собственото й лутане между крайностите, за невъзможността й да реши каква е, цялата тази пропаст, над която в полупросъница креватът, с красивите табли, изрисувани от брат й се полюшва смразяващо.

Заспива призори, и пак тогава се събужда, подготвя се психически да види следващото си лице в огледалото, налива вода от каната в легена, мие това ново лице, сресва косата си по начин различен от нашия, облича се спретнато, защото Анка не търпи дори един немирен кичур, затяга всичко по себе си, сякаш да не се разпадне в някое от гимназиалните междучасия и поема към училище. Често по пътя решава красива ли е или грозна, добра или лоша, макар денем животът й да не се люшка чак пък така. От училище поема към църквата, и там според родителите си прекарва твърде много време, повече от колкото е редно за младо момиче. Анка е на седемнайсет, но е толкова посветена на педантичните си навици, толкова сериозна, толкова непоклатима отличничка, че родителите й предварително я възприемат като стара мома. Тихо свикват с идеята.

Може и такава да е била казвам си, докато камбаните на катедралата заглъхват, малко след пет, над тъмните улици, по които предколедно се блъскат тълпи, пищят аларми, трещят автомобили, все едно заедно с камбаните над центъра се е сринала някаква паника, из главата ми тичат подплашените жители на 40те и търсят бомбоубежища, блъскат се в безистените, препъват се през Градската градина, влачат ненужни неща. Може и такава да е била жената, която ме хвърля във паника всеки следобед с яростната си праведност, яростната си музика, жената която бие камбаните на катедралата, все едно може да им остави синки, да ги накаже за целия Содом и Гомор, за комунизма и прехода, за разврата и невярата, за разпада на семействата,за прелъстителите и прелъстените, за безпределния ни грях и за собствената си глуха самота там на камбанарията, тя перфектната, тя чистата, която веднъж гледах да ни съди от телевизора.

Братът на Анка може би е художник, войната още не е стигнала до България, но във въздуха се чувства едно такова прекипяване, пресичане по-скоро сякаш жителите на малкия град, където Анка расте и вярва сляпо в правилата, вече не могат да се смесват, не могат дори да стоят заедно, семействата се разцепват по политически причини, вечер някои от връстниците й ходят на сбирки със левите, други членуват във Бранник. Братът на Анка е по-голям и сякаш над тези неща, той е завършил Рисувателното училище в София и се е върнал да рисува фирми и табели, да снима големите фамилии с единственото си скъпо притежание – Войгландер Брилянт и да се затваря в стаята си за часове, които оставят по ръцете му тъмни следи от мастило а по-панталоните светли – от проявител. При брата на Анка идват хора, които никой не е виждал преди, в стаята му говорят тихо, и бързо си тръгват. В пресеченото мляко на градския живот, никой не се интересува от върволицата мрачни и тихи млади мъже, идващи от никъде и връщащи се пак там.

Една сутрин обаче, представям си, докато разтърсения от камбанен звън и задръствания център пада обратно по местата си, като в търкулната под креслото стъклена топка, която гневна детска ръка се е опитала да счупи, една много ранна сутрин, Анка, току що пристегнала всички букли, колани, връзки и жартиери по себе си, лъскава и няма като снимка на артистка се сблъсква с мрачен брадясал мъж на прага на дома си. Мъжът има белег на лицето, страните му са хлътнали, не носи вратовръзка, всъщност само по една риза е, макар в градчето майските сутрини да не са особено топли, отгоре на всичко мирише, мирише страшно, мирише на някой от гората помисля си Анка. Противно на волята си, се усеща като потопена във вряла вода, усеща как омеква, загубва яснотата си. Ръцете му се оказват на раменете й, той я поглежда като приклещено диво животно, спъва се в собствените си изненадващо учтиви думи „Госпожице, дали брат Ви е вече буден“ дъхът му излиза трудно от стегнатото гърло, а Анка така се уплашва от цялата работа, че с яростни крачки, но без да тича, разбира се, защото не бива да й личи, сред гърма и трясъка на токовете си завива на дясно вместо на ляво по улицата и нахлува право в църквата.

Прекарва там следващите два часа в опити да каже някаква, която и да е молитва, но устата й отказва да изрече думите, ума и препуска в разни посоки, и Анка разбира, че в църквата търси по-скоро спокойствие и скривалище, търси къде да си поеме дъх между стремглавите люшкания на порастването си, в тишината слуша сърцето си как постепенно забавя ход, става й хладно, наблюдава харизанките и фантазира как ще стане една от тях, ще се скрие от всички и ще се даде на църквата, само че вече не е възможно, вече няма начин, осъзнава с очи спрели върху сандъчето с пясък и свещи за мъртвите.

Сигурно би прекарала и повече време там, но Попът, който вече добре я познава от ежедневните й посещения, я забелязва в ъгъла, седнала на един от ктиторските столове, в унес, почти заспала, и не просто я отпраща към училище, а направо я завежда до вратата на девическата гимназия, защото това е абсолютно първото бягство на Анка, Анка, която цялото си детство се е правила на здрава, за да не я спрат от училище, Анка, която пристига половин час по-рано и подрежда стаята, пали печката през зимата, мие дъската, дори когато не е дежурна, изправя линиите на редиците чинове и си преговаря уроците.

В къщи се връща трескава и гневна, има чувството, че по дрехите й е полепнала мръсотия, че изпотените й подмишници я издават, едва ли не, че ръцете му са оставили кални отпечатъци върху кремавия й жакет, че всеки може да отгатне по кого се е увлякла, по някой който прилича на герой от мелодраматичните романи, с които съученичките й затъпяват умовете си и губят времето си в излишни мечтания. Яростна е, защото непознатият мъж я е разтърсил, изтръгнал я е от внимателните й занимания и я е хвърлил право в онези глупави и разпътни мечти, с които съученичките й я отвращават.

Влиза си тихо, с желязна физиономия, готова да посрещне въпросителните и дори разочарованите погледи на родителите си, готова за шамара, който може да изяде, за въпросите, за сочещите показалци, внимателно отключва, пристъпва в антрето,събува обувките си и обува терлици, от кухнята не долита никакъв звук, но тя все пак се промъква на пръсти, а там на кухненската маса седят брат й и непознатият мъж с белега на бузата, непознатият яде – варени картофи, хляб, суров лук, сирене, пие вода в блеснала на майското слънце чаша от сервиза със златните ръбчета, оставя я обратно на масата и гледа в отблясъка на покривката с празен поглед. Брат й също не вдига очи. Анка вижда, разпиляната купчина паспорти, вижда печат на масата, вижда брат си как внимателно рисува букви в един от паспортите, но й трябва време, почти цяла минута й трябва за да разбере какво точно се случва на кухненската маса.

- Седни – казва брат й, все още без да вдига очи от фалшивите документи. - Яж с нас ако искаш, но кажеш ли на някого какво си видяла, ще трябва да бягам.
Анка остава до вратата сякаш да се събуди, остава толкова дълго, колкото е необходимо, за да седне по-късно съвсем овладяна до непознатия.
- Борис, приятно ми е – той подава ръка. О, боже, мисли си Анка на върха на поредна гневна вълна, о боже, дори името му е едно такова банално, като от роман, защото брат й се казва Мануил, бащата е Ненко, майката Параскеви и само в книгите Анка е срещала такива чисти и звучни имена като Борис. О, боже, но това не е онзи Бог, с когото до скоро е разговаряла едва ли не като равна, горда с абсолютната си перфектност и изпълнена с правотата си. Отличничката настръхва, готова за бой, но Борис няма сили за друго, освен да рови в чинията си, изглежда някак омекнал от сутринта, измил се е, макар да не се е обръснал, установява Анка и се лашва опиянена от внезапна лекота.

Ще дойда пак, ще дойда да те видя, е казал Борис в откраднатия момент, докато брат й е прибирал печатите някъде в стаята си, хванал е чистите й бели ръце, и я е целунал, без никаква съпротива от моя страна, мисли си Анка, докато наблюдава през прозореца как той става незабележим още преди да изчезне зад ъгъла в посока крайградските овощни градини.

Идва лятото. В началото му Анка завършва гимназия с отличие. В края вече трудно мисли за друго, освен за нередовните срещи с Борис в гората източно от градчето, иска да избяга с него „при партизаните“, макар да не е съвсем на ясно какво е там, какви са те, как ще я приемат, но толкова много иска, че вече е приготвила един малък вързоп - най-необходимото за живот в гората, толкова много иска постоянно да е с Борис, че в началото и в края на всяка от тези срещи, свързани с толкова криене и тревоги, понякога даже не в началото и в края а от началото до края му говори само за това, „не ме изнудвай Анна“ казва Борис всеки път, но накрая склонява, склонява в едно абсурдно време на годината, когато листата са вече опадали, другарите му са се пръснали в градските си скривалища, дните едвам започват и вече са свършили, а той и Анка трябва да лежат в сланосаната шума, увити в зимните си палта. Тоест палто носи Анка, защото Борисовата дреха е нещо късо, ватирано и откровено работническо.

- Добре – казва Борис – другият петък по стъмване пак тук.

Представям си колко й е било трудно на Анка да си отиде без да каже нито дума на родителите си или на брат си, представям си писмото, което е копнеела да им напише „Мамо, Татко, боли ме ужасно, но трябва да ви напусна завинаги. Мамо, Татко, можете ли да повярвате, че вашата винаги отлична дъщеря намери любовта и сега е принудена да бяга като последен престъпник? Обичам ви и всичко ви дължа, но мъжът, който обичам, е страшен и смел, красив и жертвоготовен, представяте ли си този мъж няма пари и заради убежденията си е извън закона! Аз го обичам повече от себе си, повече от вас, моля, простете ми, но ще го последвам! Винаги ваша дъщеря Анка“. Такива възклицания трябва да са се въртели в главата на прилежната дъщеря, съчинени, разбира се с помощта на любовните романи и разните комунистически брошури на брат й, които в последните месеци Анка се е увлякла да чете.

Излиза следобед, уж при приятелка. Вързопчето е предварително скътано в купа сгурия на двора, в четири е вече почти тъмно и ниско по уличките на градчето в мразовития мъглив въздух се стеле миризма на въглищен дим. Анка крачи бързо и тревожно, добре скроеното й палто плющи по бедрата й, тръгва през овошките към гората стига малката падинка между два бука, където е лежала с Борис в само няколкото летни следобеда, присяда на студената влажна шума. „Стъмва се“ мисли си „и Борис ще се появи всеки момент“. Първоначално Анка слуша гората, анализира всяко прошумоляване, над нея, обаче две дървета се срият едно в друго и скърцат с клоните си, и този звук я залюлява, тя се унася, поклаща се лекичко, обвила колене с ръцете си в хубавите нови кожени ръкавици, купени преди седмица от родителите й, става й топло от мисълта за Борис. Доста по-късно поглежда часовника, подарък за завършването й, и вижда, че вече не е другата седмица „по същото време“, както е казал той, вече е друго време, нощ е, и ако тръгне обратно към градчето, не е ясно какво ще обяснява.
Забранява си да мисли, че на Борис му се е случило нещо. Такива мисли не бива да се допускат, казва си, и за да поддържа духа си (огън не бива да се пали, ще я видят) запява тихичко една от коледните песни, които доскоро е разучавала с хора на неделното училище. "Коледа, Коледа е наблизо, но тази година явно ще я пропусна". На края на първата песен с треперещ глас подхваща втора и до сутринта, когато за пръв път за този декември завалява сняг, песните са свършили, минала е на молитви, които шепти с глас, който сякаш я бичува, тя е още обхванала колене с ръце и поклащаща се малка фигурка, която става все по-бяла и все по-малко човешка.

Към обед сигурно, Анка не е издържала, изправила се, за да не умре, била цялата мокра и измръзнала, но този студ трудно можел да се сравнява с другия, онзи от вътре, гневът към Борис, омразата, голата лудост, която я изпразнила напълно, оставила й само сили да се добере за няколко дни до един метох, където никой не идвал, никой не я питал коя е, не пожелали да я подстрижат за монахиня, защото омразата и студът лъхали от нея непоносимо, но пък й позволявали да бие камбаните, тъй като Анка се оказала жена с неподозирана мъжка сила, която в яростта си на всеки празник проглушавала околията.

сряда, 1 декември 2010 г.

Паякът

Не се опитва да изчопли някоя стотинка
кльощавият като паяк просяк, сгънат на 17.
Какво ли търсят ноктите му между плочките?

Внимателно подрежда изтръгнатите чимове,
решен да върне после всичко по местата му.

Какво ли търсят черните му нокти,
разплитащи циментовата мрежа
във опит да възстановят живота,
от някога, от по-добрите времена.

Замръзват соковете през декември,
заспива паякът със пръсти впити във земята,
едвам достигнал я със мръсните си нокти,
заспива свит в огромната си паяжина,
в средата на тротоара.

Какво ли търсят черните му нокти?

Не знам.

Но днес по новините казаха,
че някакви убили бебе,
като го сложили във фризер...

вторник, 23 ноември 2010 г.

Намери другарче

Знам, че в самолета ти ще вадиш от джобовете си всички онези неща, които пъхах, ту на шега, ту защото щяха да ни потрябват, щяха да ти потрябват, ако тълпата някак ни разделеше, ако се окажехме от двете страни на полицейски кордон, или просто се загубехме в този тъмен град, където имената на улиците изобщо не се четяха така, както се пишеха. Знам, усещам, как ги вадиш тези неща, почувствала тежестта им, някъде из широките си, обсипани с джобове панталони, ставаш от мястото си, минаваш покрай умълчания си като кошер мъж, влизаш отново в тоалетната и трескаво пъхаш в кошчето поредното листче с имена и адреси, симкарта, някое камъче, остатъка от един джойнт, за който не са ти направили никакъв проблем на границата, защото в тези часове, датската полиция е щастлива, че най-накрая може да се отърве от нас. Знам, усещам как вадиш предметите от джобовете си, разглеждаш ги стръвно, сякаш вадиш от тях всичко, което ти е необходимо и после нервно ги буташ в кошчето. Усещам го сякаш мен буташ в кошчето, и ми се иска да наддам рев, по-мощен от този на самолетните машини, зъл рев, който да те достигне през океаните, да проехти в ушите на мъжа ти, все едно това не е краят, така или иначе.

Лежа в леглото си, обратно в Берлин, гледам записите на Поляка, записите на които още не се познаваме, ето те в гръб, малък гръб в огромна пухенка, черна лъскава коса под твърде маркова шапка, от далече личи, че не живееш в Европа, където ровенето по кофите се е превърнало от политически акт в тийнейджърска мода, а носенето на някои марки е едва ли не престъпление. От далече личи, че не бих могъл да имам нищо общо с теб. От далече личи колко ти е студено, и това все още предизвиква в мен копнежа да те прегърна и скрия, да бъда твоето другарче в целият този многохиляден хаос от протести, сблъсъци, субкултури, просветления, спасяване на света и big time sensuality.

"Намерете си другарче" пише в наръчника за оцеляване, който ни връчиха още на датско-немската граница, докато чакахме да ни претърсят обърканите орди полицаи, стоварени от всички възможни провинции на Германия. Намерете си другарче, което да следи дали сте яли, дали сте пили вода, дали не измръзвате, как сте с главата, и тнт., намерете си другарче, защото, когато имаш за кого да се грижиш изтрещяваш по-трудно.

Ето тук в записът, докато нося началото на един транспарант и крещя някаква реч по мегафона пред мен се появява маниакално оцъклен тип. Насочва горяща цигара към лицето ми. Повтаря "We're making history here, mate!", и мирише на хашиш, но това на видеото не личи. Отминавам извън кадър. Ето те, хванала другия край на транспаранта, не знаех че си там, не се обръщах назад, носех се на вълните на своята правота, или на вълните на адреналиновата си възбуда, кой би могъл да ги раздели, вълните на Big Time Sensuality, носех се по празния булевард, в началото на шествието към пристанището, където щяхме да предприемаме крайни действия. Или не знам какво. Изветрях бързо. Енергията ми изтече в грешна посока.

За пръв път те видях, когато полицията отцепи половината шествие, и ни накара да седнем на земята. Предишната нощ бяха принудили няколко хиляди души да седят на мокрия асфалт около четири часа. Това бе предизвикало твърде много възмущение у датчаните, за това сега по нас мятаха шалтета. Това също го имам на видео. Шалтетата меко отскачат от телата ни. Не боли. Смешно е. Някои ги мятат обратно по бронираните куки. Тях веднага ги отвеждат към автобусите, които трябва да ни закарат в ареста. Ти хващаш нашето. Точно до мен си, всички заемаме странни позиции, докато го разгънем, тъй като сме натясно и не ни е позволено да ставаме. На него сядаме четирима – аз, ти и двойка източноевропейци, които не спират да се целуват, сякаш въздух има само в техните дробове и иначе не биха оцелели, или пък, помислих си тогава, това е някаква декларация, нещо, което имат да казват на нямата и непоклатима стена от полицаи, нещо като FUCK YOU, момичето държи фотоапарат, момчето просто седи и изглежда право, всички носим тези горди и щастливи мъченически физиономии. Ти захващаш разговор с момичето, но какво си казвате чувам само в главата си, кадъра е твърде общ, нашето шалте, нашия сал в тази лудост е само едно от ъгълчетата.

- Нали не Ви преча? - казва източноевропейката на английски, и мога да чуя уважителната форма във въпроса й, защото, когато си принудително наблъскан до някого най-добре все пак да му говориш на вие, да си донесеш това усещане, което липсва в английския.
- Не, не - казваш ти - даже ми е много приятно да се допирам до някого в този студ.
- Американка ли сте? – поглежда тя, право в азиатските ти очи.
- От Калифорния. – потвърждаваш.

Тогава вече те гледам. Откак хвана шалтето те следя много внимателно. Носиш парфюм, което е наистина странно в тази ситуация. Сигурно спиш в хотел или хостел а не в някой от младежките центрове, предоставили подовете си на нас, ордите протестиращи млади европейци. Непрекъснато щракаш с миниатюрното си апаратче. Източноевропейката насочва своя дрсл към седналите хора и полицията, и щастливо обявява че работи. Посочва ни цепнатината в пластмасата на обектива си, изял няколко бронирани полицейски юмрука. На носа й има червена подутина, там където апаратът се е удрял в лицето й, казва, че искала да снима полицая, който я млател, защото не можел да чуе какво му говори тя.
- В ушите им има тапички - казва - за да не могат да ни чуват, докато ни блъскат. Твоето лице изглежда все по-уплашено, тялото ти все по-малко. Изобщо не знам как съм обвил ръка около кръста ти.

От полицейски мегафон долита нещо като „арестувани сте“.
- О не - казваш ти - мъжът ми каза "прави каквото щеш, само не ме карай да идвам да те вадя от ареста" - и се изхилваш, достигнала нова вълна на еуфория. Няколко души се обръщат да те поздравят, и всичките са ми познати с по един детайл от първите минути, когато полицията ни загради и още не бяхме седнали и утихнали. Обръщат се тримата финландци – две момичета и едно момче, макар под катовете дрехи изобщо да не си личи полът им, много по-възрастни, отколкото изглеждат лицата им, лудият ирландец с хеша, латвийката, на която подарих празната си картонена чашка, за да успее да се изпишка скришом, докато тълпата все още стоеше изправена, дори двойката до нас, която сякаш вече плава в по-добри води.
- Добре ви е на вас – казваш ти. гласът ти трепери от нужда, необходимостта да не си сама в средата на урагана, страхът да не отдръпна ръката си, цялото нещо, което е излязло от контрол в сърцата ни, вълнението, което ни докарва до сълзи, докато скандираме с хиляди други гърла.
- Просто Big Time Sensuality - свива рамене момичето. И вече знам, че няма да те пусна. В джоба на пухенката ти пускам едно камъченце. Просто така.

Около час по-късно диви и щастливи танцуваме по улиците на Копенхаген, нямало достатъчно автобуси, казва мегафонът и ни пускат, недоарестувани, претърсват и прибират когото си харесат, но повечето тръгват към алтернативната климатична конференция или различните места където раздават супи, зад един от кордоните все още се чуват крясъци и чупене на стъкла, долита дим и сълзотворен газ. Ние двамата лягаме на пода в един инфоцентър, под звуците на австралийско кънтри, пием чай от анасон и лакрица, все по-поносим всеки следващ ден. В три и половина навън вече е дезориентиращо тъмно. Лежим един до друг на дюшемето, а ти плачеш. По някаква причина смятам това за много ценно и те прегръщам до безкрай. Това което се случва не сме ние, казваш, това е цялото това огромно нещо, огромното време, в което всички се напъваме да променим света от центъра му, защото точно сега центърът е тук.

По улиците на Кохенхаген бродят стотици хиляди – всякакви ангажирани младежи от Европа, жители на южните страни, които потъват или пък пресъхват, учени и политици, хипари, анархисти, всякакви луди, представители на всички възможни непеота на света. За тях са организирани спане и топла храна, има доброволци, които се грижат за доброволците, които се грижат за доброволците. Има хиляди места с хиляди дискусии, уъркшопи, спорове и тренинги. Има алтернативна климатична конференция с хиляди участници. Има инструкции за оцеляване в мокрия и отчайващ студ на тези тъмни дни преди Коледа, има пожари и размирици, има телефони за спешна психологическа и правна консултация, по улиците крачат хиляди, които са преписали тези телефони с перманентен маркер на ръцете си, според съвета на наръчника, а когато ни обгради полицията, ние също си ги преписахме с перманентен маркер от ръцете на източноевропейската двойка. Датчаните стоят по улиците с огромни казани и раздават чай. Провесват лозунги от прозорците си. Шестват с нас по протестите, борят се активно срещу това страната им да стане малко по-приятна за живеене. Телефоните не се изтриват от ръцете ни, защото в общите спални няма бани, а ти вече не спиш в хостела, няма и време за бани, будим се към девет, прегръщаме се и си шепнем, между десетките други тела, жужат луминесцентни лампи, още е тъмно и едва успяваме да изпълзим от чувала ми, преди да яхнем поредните изоставени колелета и да караме бавно, много бавно в студа към поредния протест.

Прегръщаме се много. Ти не можеш да спреш да говориш, особено вечерта, когато попадаме в Кристияния, натъпкани в огромната палатка, където говори Наоми Клайн. Много ти се е събрало за един ден – президентът на Малдивите, а сега и това. Защо ги няма на филм моментите, когато се целуваме, когато топля измръзналия ти нос с ръце, когато заспиваме с глави на някаква маса, в малък бар, където свирят джаз, защо не съществува образ на онзи момент, в който лежахме на пода в инфоцентърът, аз те прегръщах, ти плачеше, къде беше Полякът, когато накрая наистина те арестуваха, понабита и добре опръскана с парлив спрей, а аз крещях иззад кордона. Защо няма снимка на хипнотизираните ни лица пред телевизора в халето, където се събирахме да рисуваме плакати, докато гледахме втрещени, как полицията нахлува в Кристияния с бой и сълзотворен газ, в същата палатка, от която се бяхме изнизали с първите звуци на техното?

Ти не можеше да спреш да говориш, ей така, от превъзбуда, даже докато му целуваше, аз се смеех, пъхнах в джоба ти една бисквита веднъж, друг път полуизпушения джойнт, който оцъкленият ирландец ми остави след един разговор за Системата (смешна ми е тази дума, обобщението в нея, сякаш тази система не сме ние самите, сякаш се борим срещу някого, а не срещу вредните си навици и неоправданите си желания, сякаш е възможно някой да бъде подтиснат от нещо, което не съществува в самия него...), Пуснах веднъж и листче с имейла и телефона си, не че не знаех, че си имаш мъж, просто исках да засвидетелствам нещо – привързаност, участие в изневяра, знам ли какво.

Сутринта, когато тръгнахме да превземаме Бела Център, заедно с още трийсетина хиляди души пуснах в друг от джобовете ти текстът на една песен. Знам, че си го прочела преди да го изхвърлиш. По-добре да не беше. Не беше верен този текст, това, което се случваше между нас не идваше от вън, не беше big time sensuality. Вървяхме със шествието, валеше съвсем лек сняг в мрачното поле около заседателния център. Обсъждаха се тактики, някои носеха клещи за да режат оградата, периодично минаваше полицията претърсваха ни и ги конфискуваха. После идваха други хора с други клещи. Бяхме смешни – орда диваци, тръгнали с примитивни оръжия да завладяват сградата, в която заседаваше ООН, тръгнали да де борят с бронираните и напълно недостъпни робокопи, с песни и банери, при това напълно решени да не наранят никого. Всеки беше поел някоя голяма военна задача и се чувстваше горд. Предишната нощ на теб ти дадоха датска симкарта – задачата ти беше да поддържаш връзка с организаторите и да им описваш положението около себе си. Сама беше доброволствала за това и се чувстваше важна. Движехме се на групи, и твоята работа беше да информираш някакви неизвестни диспечери дали ние сме добре, да пратят ли първа помощ, дали ентусиазмът спада или се покачва, дали се движим или сме блокирани от полицията. Имаше и по-смешни задачи. Съществуваше велоблок, част от който трябваше да разсейва полицията от опитите ни да прережем телената ограда. Аз носех клещи, но ми ги взеха още на първата проверка. Бяхме ужасно смешни, но и ужасно прави.

Разбира се няма те на видеото от Събранието на Народите, което проведохме на шосето пред заседателния център. Полякът снима цялото събрание, групите, които обсъждаха различни проблеми, общия кръг и ораторите, полицията, която ни беше обградила, трите момчета с надуваемата лодка, които пробваха да прекосят рекичката до Бела Център и се оказаха в позицията да избират между две арестантски коли и две двойки кучета, неистовия вой на едно от тези кучета, когато някой по по грешка или нарочно пръсна в лицето му парлив спрей, ние заседавахме с воя зад нас, скандирахме за да го заглушим, но той продължаваше, снима и как шествието продължава обратно към града след като полицаите ни отварят нещо като коридор. Тръгваме около хиляда, колкото сме били в кръга, но по-надолу по улицата се събираме десетки хиляди заедно с другите, които полицията е задържала по спирките на кръстоносния ни поход.

Когато стигнахме до Бела Център и ни обградиха настана истинско меле. В предишните дни хората общо взето бяха стояли търпеливо, докато полицията ги биеше, но сега някои се катереха по оградите, други образуваха живи вериги около камионите с озвучаването, трети просто се опитваха да се измъкнат между разните ровове, рекички и мрежи и цялата тъпа се люшкаше напред назад. С теб се хванахме на веригите, но двама полицаи успяха да те издърпат, по-лекичка беше. Наоколо ни всички кашляха от сълзотворния газ, а анархистите от първа помощ плакнеха с вода побелелите лица на опръсканите със спрей, пръснаха и теб, и после беше много лесна за издърпване, точно в последния момент преди кордона да се затвори и камионите и веригите да останат отделени от действието. Гледах как те влачат и се скъсвах да крещя, спреят по лицето ти беше започнал да побелява, когато те качиха в една от плашещите арестантски коли.

Лежа в леглото си и преповтарям тази история, за да не я забравим и двамата. Защото тя вече ми прилича по-скоро на филм, и мисля, че съвсем скоро няма да е истина. Защото от момента в който прекрачи прага на ареста, ти се опомни и излезе от голямото време на нещата, върна се в онова състояние в което си живяла, преди да си купиш самолетен билет от Лос Анжелис до Копенхаген, би си мислено два шамара и престана да вярваш в толкова много неща. Престанах да вярвам и аз, но на мен двата шамара ми ги би случайността. Ти не ме видя, но когато накрая успях да разбера къде си, аз се втурнах към един от временните арести, без изобщо да знам какво ще правя като стигна, може би щяха да ми дадат да те видя, втурнах се и пристигнах, точно когато висеше на врата на един американец, като от карикатура, мъжът ти, помислих си, и продължих да наблюдавам от далече. Прегръщаше го и плачеше от гняв, на рамото му, мразеше го, защото е долетял да те изкара от ареста, прегръщаше го и нали си мислеше, как само да се прибереш, и ще се освободиш от него, ще останеш напълно сама и ще ни преживееш. Разказвам ти тази история, за да те освободя. За да знаеш, че не сме вече другарчета.

петък, 19 ноември 2010 г.

Той пише поезия

Обича да го гледа така -
лицето му наполовина синьо от екрана,
докато дъвче дъвка или пуши,
или и двете,
докато се спъва в нейните клавиши,
косата му се къдри като огън от гравюра
издялана с длето в очите й.
Когато пита я за името на цвете,
тя мисли за тъмния си двор,
където нищо не вирее,
за джунглата зад къщата,
където е адът, мъртвата пръст,
и някакви си храсти,
които казват, хващали се в мрака,
добре растяли, ако има влага.
когато пита я и за "прозрачно",
тя още мисли как ще ги полива -
казва вода,
а мисли :
зъбите ти са прозрачни, мили мой,
защото целият отвътре светиш,
лицето - остро като запетайка,
забита по средата на история.

неделя, 17 октомври 2010 г.

Важното нещо

Най-важното нещо от списъка за заминаването
четка за зъби, лична карта, пари,
най-важната точка от списъка е забравеното.
Нещо трябва да липсва, да се търси най-важното,
между ребрата задължително да пари празнина,
да побера вълните ужас, които се надигат по завоите,
несниманите снимки,
листата натежали във очите ми,
накъсаните облаци по склоновете.
Ще има смисъл търсенето
щом нещо е забравено или оставено
във бързането преди преди заминаването
бързането преди подраняването,
защото винаги съм много преди рейса или влака,
седя без важните неща и чакам.

вторник, 14 септември 2010 г.

Кам се прибира у дома

Днес целунах мъжа, когото обичам. Излезе от все същата тоалетна на третия вагон, аз го чаках, сигурен бях, че ще е там. Излезе на все същото място, някъде на средата на пътя между София и Перник, все така блед, със сухи зачервени клепачи зад елипсовидните си очила, с розови краища на ушите и подсмърчащ нос. Все така кльощав и несръчен, от както го наблюдавам, от както откривам билетите му вече продупчени, макар, че аз съм кондукторът във влака, вече няколко години. От комините на селските къщи върху влака се сипеше пушек, дългите плоски лица на шопкините, мартенски лъснати и зачервени, не се откъсваха от мен. Мъжът, когото обичам, стискаше дръжката на раницата си с със зачервени пръсти – дълги и фини като изкривените клони на магнолиите, които още не бяха цъфнали нито в София, нито в Перник... Всъщност, съмнявам се че в Перник някога е имало магнолии.

Бях го следил години наред, но никога не разбрах, от къде се появява с вече продупчен билет от Централна Гара някъде в средата на пътя, в малкият влак, който особено сега, като нямаше купета, можех да обхвана с един поглед. Някъде около Банкя излизаше тихо от тоалетната, с пръсти спазматично увити около дръжката на раницата си, внимателно я поставяше на седалката към пътеката, качваше крак на една издатинка под прозореца, опираше лакът на гумираното первазче и вперваше поглед навън. Толкова години се бях наслаждавал на пръстите му, подаващи билета, на болезнено чувствителните му уши, които винаги се зачервяваха, на гладкото чело, с охота приемах смените в неделя сутрин, защото тогава той се прибираше в Перник, уморен като че бяха извадили костите му, обгърнат с тежко но сладко напоително мълчание, луничав, винаги леко хремав, изобщо толкова различен от мъжете, с които обикновено се оказвах, гледах го и си мислех как отива да обядва у семейството си, сигурно има жена и деца, може би преподава нещо в университет, или не, по-вероятно е библиотекар, бях сигурен обаче, че прекарва дните си в сумрак, сред прах и книги, че не е помирисвал потта във фитнеса, никога не е влизал във солариум, не му и трябваше обаче - приличаше на тъжен англичанин от дъждовен филм.

Отначало действитетелно го взех за чужденец. Всяка неделя минавах, проверявах билета му и нищо не казвах. Бях си научил урока – не се мешай в другите светове на другите хора, мълчи и се усмихвай. Един ден чужденецът престана да е чужденец - попита ме нещо на български, попита ме дали още работел еди кой си магазин във Перник, проговори ми, без да вдига към мен сънливите си очи.


Навикът е по-силен от нея. Нищо от това вече няма смисъл, повтаря се като болезнен ритуал, който на никъде не води, но не може да спре. Прави едно и също всеки път. Излиза от клубове, леко несигурна на високите си обувки, с глава уморено люшната над рамената на първите минувачи. Грее слънце или вали дъжд, или вали сняг, понякога тротоарите са хлъзгави, друг път полените я карат да киха, но ушите й винаги пищят и бучат, опънати от отминалото напрежение, халюцинират мелодии от сутрешните градски звуци, неделната песен на отсъствието, на празните тротоари, на ехтящите улици, на затихващите купони и понякога на вятъра, който също се лута дезориентиран по това време, блъска дърветата, премества прахоляка от един тротоар на друг, изследва отпадъците на бурните нощи в центъра.

Това трае години и отдавна вече е изгубило своя смисъл, но тя продължава да се връща в това тяло, веднъж седмично, въпреки че животът се мени, клубовете, които е обичала изчезват от града, хората се променят, появяват се нови, сменят се моди, момчетата с които танцува нощем често са по-млади от нея.

Това трае години и тялото се е преместило, сега живее в София, но въпреки това предприема разочарованото си пътешествие всяка неделя сутрин, задължително пеша, по празните улици, купува си кафе и закуска от някъде, умълчана си мисли, колко близо бях този път, почти докоснах този човек, или докоснах го и почти го целунах, но винаги, винаги е сама със сандвича си и твърде нестабилната си походка, обича да слуша как токчетата й чаткат по тротоара докато се олюлява. Всяка неделя сутрин поема на тъжното си пътешествие от от някой клуб, където е танцувала, седи по спирките, чака рейсове и трамваи, на които после не се качва, мълчи като затисната под нещо неспособна да помръдне бетонната плоча на самотата и разочарованието си.

Забелязва детайли – кучета с белязани уши и големи търбуси, свити на кълбета в студа или разплути преди настъпленията на Софийската жега, котки по огради и балкони, с годините се увеличават прозорците, на които някои хора държат и поливат саксии с цветя, велосипедистите, уличните лампи, които в някои сезони още светят, докато тя излиза от клуба, но неделните утрини си остават във властта на лудите, клошарите и алкохолиците, от тяхната сива светлина струи отчаяние, не много различно от нейното. Разбира се, музиката все още я кара да настръхва, понякога и да си поплаква смело под водоустойчивия грим, но с годините нещо се е променило и това което е имала, вече не може да го намери, а това което е търсила още го няма.

Изветряло е и усещането за чудо, преображенията й са се превърнали в болезнен тик. Може ли да е сигурна кой направлява ръката й в съботните вечери когато нанася грима си, обува дългите си тънки крака в твърде младежки чоропогащник, плътен, дюс, в един цвят, слага нещата си в почти десетгодишната раница. На опашките до нея долитат баси и нетърпение, охранителите не коментират личната й карта, вътре събира късчетата от това, което още й е нужно – изтръпването, настръхването, моментът в който тълпата крещи в един глас, красивите лица под блицовете. Мрази думата екстаз, която иначе би била подходяща за това състояние. Екстазът, обаче, се продава на хапчета, и тя не е от хората, които биха им се доверили. По-скоро обича маските и светлините, и сега, когато толкова малко хора се маскират преди парти, се чувства самотна след тези дневни лица, тя се е появила от блицовете, живяла е с къса коса в странни цветове, изпълнявала е ритуала си чинно, но никога не се е докоснала до никого, носи самотата си като непробиваем похлупак, мъчи се да не очаква нищо.

И все пак повтаря процедурата всяка събота и неделя. От известно време го нарича процедура. Приготвя се, чака на опашка, влиза, танцува, излиза, съмва се или пък съмва се, излиза, крачи по онемелите неделни улици до гарата, купува си билет и се качва на влака. После нервно поклаща полу събутия си крак в дамска обувка до към средата на пътя. Това не може да трае дълго, трае някъде до средата на пътя.

Така си го представям от както видях обувките. Веднъж беше забравил да смени обувките си в тоалетната на трети вагон. Бях ги запомнил на краката на високата жена с уморено лице и абсурдно синя перука. Бях ги запомнил, защото ги бях харесал. Това че не си падам по жени, не значи че не обичам нещата им, обувките, шаловете, парфюмите, обиците, но обувките най-вече. Преди да разбера за себе си сънувах повтарящ се сън – всички мъже на улицата са обули дамски обувки, панталоните им чудотворно са се скъсили и разкриват фини глезени и топчести, трепкащи прасци. Мъжете имат по-красиви крака. Това е ясно дори и на жените.

Когато видях обувките, не казах нищо, с нищо не показах, че съм ги забелязал, както винаги поисках билета му, и той както винаги беше вече продупчен, винаги беше купен на Централна Гара, сигурно от висока жена с тесни панталони и синя коса. От тогава си го представям – седнал на неделния обед с родителите си, може да ги понесе, само защото както винаги е убийствено уморен, думите на майка му придобиват физическа форма, обли камъни, които се търкалят на долу в мека пръст, сега е момента да изградиш семейството си, ние няма да сме вечно живи, пльокват в мазната супа, изплискват капки, които опръскват лицето му, бих искала да ти помагам с внуците, но ако продължаваш така, Камене, когато си намериш жена, ще съм твърде стара да ги гледам, за това помисли, не е ли време, ти не си успял мъж, но си грижовен, а кое момиче би устояло на това, само за нас не те е грижа Камене, макар да живеем на час път от работата ти, на толкова живееш и ти, додава бащата, който до тогава мрачно е дращил с лъжицата си по дъното на чинията, ти предпочете да живееш в София и за какво? Там няма място в твоята боксониера. Няма място момиче да си доведеш дори.

Камен обърсва потните си очила в специална кърпичка, каквато държи в джоба си само в неделите, ръцете му треперят от копнеж да използва покривката вместо това, но просто седи с ръце прибрани до тялото си и яде всичко поставено пред него с чувството, че не се храни, а повръща на обратно, тъпчейки все повече бълвоч в себе си. Слуша тупуркащата реч на майка си над кюфтетата с печени чушки, после над щрудела, не отваря дума за това, че макар да е написал два учебника по микро-биология, до чинията му все още го чака лимонада, докато техните си наливат домашно вино от омачкана пластмасова бутилка, даже изпива лимонадата на екс, и с жест на алкохолик тропва чашата обратно на масата, преди да пожелае приятен следобед на родителите си и тихо да затвори вратата. Баща му е с плешиво теме, дебел врат и рунтави вежди, като високи есенни треви, стърчащи във всички посоки над паницата му. Пръстите му са дебели, приличат на готовите за печене щрудели, които майка му купува и сервира за десерт, и Камен винаги нарича чиниите на баща си паници. Не им отива да са чинии. Бащата на Камен също нарича чиниите на сина си паници, но това е нелепо.

Майката на Кам със сигурност е пълна и отпусната жена, която сякаш тече на долу докато седи. В Камелия, разбира се, няма нищо от това. Наблюдавах я как седи в необяснимо напрежение на стола до пътеката. Наблюдавах я, как влиза в тоалетната на третия вагон, влаковете са нови, но вратите на тоалетните са вече разбити, и през цепката на вратата наблюдавах как се навежда напред за да извади лещите от очите си, чисти грима си с намокрена на мивката хартиена кърпичка, после обира хартиените топчета от бузите си с ръце, докато влакът се клати, сменя дрехите си, прибира синята перука, приглажда косата си, после я разрошва, после пак я приглажда ядно, за да не позволи на родителите си да го направят на входната врата. Накрая вади и кутията с елипсовидните очила. Когато се поглежда с тях в огледалото, помисля, че все още си играе на Камелия на пук на родителите си, може би изпитва нужда да крие от тях неща, в които могат лесно да го спипат, може би не се е напълно откачил от тях... Виждам лицето му мътното влаково огледало, излиза с тихата си походка, аз съм там, чакам го, взимам лицето му в шепи, повдигам се на пръсти и го целувам. Това се случва в главата ми стотици недели, преди да се случи наистина.

Днес целунах мъжа, когото обичам. Той се стегна се като дете пред разплакване, но не се дръпна. После хвана ръката ми и застана до мен, кльощав и висок като удивителна.

сряда, 1 септември 2010 г.

Ден 1

и нека вятъра се блъска в него -
старецът, който се гневи на облаците рано сутрин
забучва пръст в окото на небето,
нека септември го връхлети,
защото жените слагат бели ръкавици
върху артитните си пръсти
последните сандали се разхождат посинели
и в радостта си керемидите си мислят,
че могат да летят.
това е някакво начало,
което ме дочаква по кръстовищата,
помитащи вълни във локвите,
в които корабите ми не се разбиват,
плющящи шлифери и облаците,
които цяла сутрин се люшкат по небето
празнуващи,
пияни от студа и от листата.
Обръщат се чадърите и спиците на лятото се чупят.

Това е някакво начало,
обелване на лятото,
обелване на тялото,
начало на кожата ти,
на косата ти,
начало на едно протягане до пролетта...

неделя, 1 август 2010 г.

Пеещата Курва Стефка

Пеещата Курва Стефка не идва вече тук. Преди сядаше при нас по пейките и предлагаше дебелите си телеса срещу бира или трева, понякога оставаше и с часове си говорехме за живота. Пеещата Курва Стефка беше учудващо начетена, особено за музика. Беше ни се представила с това име но не ни беше въвела в историята му, никой не я беше чувал да пее, но пък може би то си беше част от услугата, а и с клиент не я бяхме виждали да си тръгва. Просто прескачаше от пейка на пейка и "разговаряше с младите", дърпаше от цигарите им, цялата воали, тюлове корсажи и кокетни усмивки. Пеещата Курва Стефка винаги имаше абитуриентска прическа накачулена с фалшиви черни букли и фуркети, и изглежда никога за никъде не бързаше.

Предполагаемият й сводник, едър тийнейджър в костюм, идваше чест-често да я провери, но никога не я юркаше, напротив, задължително носеше букет цветя, сядаха на пейка или направо на тревата, говореха, смееха се. Изобщо, ако не ни се беше представила така, на никого нямаше да хрумне нито че е пееща, нито че е курва. Колкото до Стефка - доказателства за това нямаме и сега, но ще се доверим на историята, както ни я разказаха една вечер, когато се запитахме защо Пеещата Курва Стефка вече не се появява.

Пеещата Курва Стефка заминала на околосветско пътешествие, разказаха ни. Младият й сводник спечелил около милион и й го подарил, целия. Тя и без това отдавна не работела по специалността си, от както Роби Дебелият контролирал центъра, нейната работа се състояла само в едно - да му казва, че може - каквото там искал да чуе, че може точно в момента младият сводник. Хората му въртели бизнеса, а той бил затънал в сборници по математика, та чак занемарил следването си. Отдал се бил на детинщини заедно със старата курва, и бързо губел контрол над ситуацията. Явно не му й пукало, защото се хванал да върши истински глупости. Скачали с бънджи, ходили на рафтинг, на караоке, където Стефка се сринала в неподражаеми спазми, малко след като пуснала невероятно мощното си гласище, една вечер дори бил забелязан върху балканче вместо в черния си Лексъс.

Когато Роби Дебелия изчезнал от пейзажа, във вестниците зашумяли, че вероятно е убит. Отписали го толкова бързо от редиците на живите, колкото и бързо го били направили велик мафиот, защото Роби бил съвсем млад и само от скоро присъствал в криминалните хроники. Стефка в началото също счели за мъртва, докато тя, по-щастлива от всякога пълнела новия си лаптоп, със снимки от новия си апарат някъде в Индонезия. Мъртви било добре и никой от двамата не се пробвал да опровергае вестниците. Нека забравят. Нека ги оставят на мира.

А някога Стефка се казвала Ния, всъщност Стефания Караиванова, пълна, белокожа и прилежна, била солистка в училищния си хор, след седми клас я приели в музикалното, гласът й растял и се пълнел заедно с тялото и всички й предричали бляскава оперна кариера, особено световноизвестното сопрано, при което ходела на уроци. Животът обещавал много на Ния, и тя смело се хвърляла в радостите му, ядяла по много, пеела по много, слагала по много грим, подтиквана от нетипична за възрастта й увереност, докато един ден не се влюбила, естествено, как иначе в един тенор. Нещата вървели добре, дребен като лястовичка, тенорът всеки ден почти долитал в черния си фрак, понесъл огромен букет в едната ръка и огромна кутия шоколадови бонбони в другата. Въобще, тенорът обичал огромните неща, но от всичко на света най обичал огромния глас на Ния.

По това време, когато страната била замръзнала безвремието на зрелия соц, певците се радвали на по-голяма свобода, особено младите таланти, надеждите на България, специално подбирани да печелят конкурси в чужбина и да доказват така превъзходството на работническия строй. Не че дарованията били виждали някога работнически строй. Те си живеели в своя хармоничен свят пълен с фракове и бонбони, на Ния било позволено да ходи на училище без униформа, не че ходела толкова често на училище, а и не че имало униформа неин размер, тенорът вече бил един от солистите в пловдивската опера и го карал съвсем по бохемски, та никой не му държал сметка, че спи с гимназистка.

Всичко вървяло напред и нагоре и така щяло да си остане ако една нощ не им била хрумнала следната фрапантна идея. "Ния" похванал тенорът, вече освободен от лястовичия си фрак "искам да ми пееш, докато правя любов с теб". Били на нечия вила, съседи нямало, на долния етаж се въртяла една от първите плочи на Секс Пистълс в България и цялата къщичка се тресяла от дивашките ритми. Ния поела дълбоко дъх, яхнала тенора, който почти се изгубил под огромните й млечно-бели бедра, осеяни, за допълнителен разкош с шоколадови и вишневи на цвят бенки, и се люшнала в лекия валсов ритъм на "За Жестокатата Изолда". В хоровите части тенорчето припявало и се втурвало нагоре в нея, в главата му светът се бил обърнал, и то се чувствало като пикиращо за пръв път лястовиче, обхванато от самоубийственото щастие на свободното падане, сърчицето му ей сега щяло да се пръсне и, макар арията да не предлагала някакъв особен климакс, в един момент изревало далеч не-оперно, сляло се с екстатичния писък на Ния и съвсем наистина си умряло от вроден порок на сърцето. Ния изчакала чашите да спрат да се тресат, музиката от долу да замре и се разпищяла, вече извън всякакви хармонии и певчески правила.

От тук нататък започнало падението на Ния. Обзета от скръб и любовна мъка взела да слабее, и макар да я не я обвинявали за нищо, и изобщо животът привидно да не се бил променил, нещо в нея за дълго замлъкнало. Тя си ходела на уроците и си пеела, но не смеела да пусне гласа си на воля, сякаш се страхувала да не погуби слушателите си. В очите й напирали сълзи, от всяка по-фриволна песен, та гледала да учи само трагични арии, при това ги пеела слабовато, "Започнала си да си мрънкаш под носа, какво ти става", скастряло я пенсионираното световноизвестно сопрано "ако не се пуснеш, няма да полетиш, а пеенето, Ния, е летене." Ния хич и не искала повече да лети, но все пак чинно се явявала по конкурсите, където като кокошка прескачала от нота на нота с прекомерно пърхане, пак според думите на учителката й.

Веднъж, обаче, не издържала. Подвела се по извивките на любимата си Liebestod, съвсем неподходяща както за възрастта й, така и за конкурси, според световно-извеството сопрано. Примесила отчаянието на Изолда със собствената си мъка, Ния напълно се сляла с гласа си, разтворила го и се понесла на него, запремятала се из скръбта в лупинги, които биха пресекли дъха на всеки друг, тежкото й тяло изтръпнало и най-неочаквано за самата нея получила оргазъм. При това, пеенето й изобщо не пострадало от тръпките, а сякаш разцъфнало и когато погледнала смаяното жури, всички бършели сълзи и не смеели да се погледнат един друг. Ния, разбира се, спечелила конкурса, и така на осемнайсет заминала за Италия.

Проблемът, обаче се задълбочавал. В началото тръпките идвали само на любимите места от любимите и арии, но постепенно се умножили, започнали да тресат мощния й глас и да я принуждават шумно да си поема дъх на най-неприемливи места. Не минало много време и всяка нота, която излезела от устата на Ния предизвиквала у нея едно особено препотяване, а някои от певците с които репетирала взели да я ухажват твърде открито и вулгарно. Нямало цветя и шоколадови бонбони, но дори и корепетиторът й изпъшквал, когато минавала покрай него, и няколко пъти пробвал да я покани в къщи да си попеят.

Разнесла й се слава на лека жена, и макар Ния да не била лягала с никого след смъртта на тенорчето, скоро се заговорило, че ще загуби стипендията си. "Освен ако..." подхванал партиецът, който се грижел за моралното здраве на българските оперни надежди в Италия, и нататък е ясно. Макар че такъв е изразът, Ния не стиснала зъби, защото единстеният начин да изтърпи неприятния контакт с доста простия, оплешивяващ, говорещ на шопски чичо, бил да пее ли пее през целите тези безкрайни минути, всъщност равняващи се на половината от Con Onor Muore, защото той даже не дочакал горката Мадам Бътърфлай да се сбогува като хората, а изпръхтял, станал от нея, закопчал си панталона, прочистил си гърлото и в настъпилото неудобно мълчание треснал вратата.


Така Ния преживяла в Италия, така преживявала и в България, когато всичко се сринало и успяла да се завърне. Никога повече не излязла на сцената, но славата й се разнесла и клиенти не липсвали. Годините минавали, а на нея заради пълнотата не й личало. Лекувала душата си по три начина - колекционирала карти, на които чертаела бъдещите си околосветски маршрути, напълно уверена, че един ден съдбата ще й поднесе заслужена отплата за цялата мъка, под формата примерно на едногодишен круиз с огромен презокеански кораб (обичала думата "круиз", която изкача като мехурче от устата, побивали я тръпки от нея, но думата "лайнер" по разбираеми причини не искала да използва в мечтите си. "Лайнер" по-скоро вървяла на някои от по-неприятните й клиенти); пускала редовно тотофишове в очакване на въпросната отплата или пък просто лягала сама в леглото си и пеела ли пеела, довършвала запъхтяна ариите си и свършвала по няколко пъти. Имала и такива клиенти, които й се възхищавали, водели я по театри, опери и вечери, понякога дори на някой интелектуалски купон, където се научила да пуши трева, и противно на всички предупреждения това никак не повредило гласа й. Търпяла, пушела и чертаела с розова химикалка по картите си. Изобщо почувствала ли се крайно нещастна, купувала си по нещо розово, и след един момент целия й гардероб се лигавел в този цвят.

Такава била Ния, когато за пръв път й се наложило да общува със сводник, само дето отдавна се била отказала от Ния и с присъщата си още от ранното детство самоувереност директно се представяла като "Пеещата Курва Стефка - запея ли, свършвам, ще ти хареса" Роби Дебелия можел да й е син, но един ден имал наглостта да дойде при нея и да й заяви, че тя повече сама не може да работи. Стефка се разфучала и му изсипала буквално целия си живот. Досега почти нищо от него не била споделяла и Роби я слушал напълно втрещен, докато на лицето му се изписало разкаяние. "Ти повече нищо няма да трябва да правиш" заключил. "Ще правиш само каквото искаш, а за парите не се тревожи, каквото ти трябва, имаш го от мен". И така започнали дните, в които двамата се срещали за да си говорят, шушукали си, хилели се и сякаш се учели един друг да ходят. Хората ги виждали да правят какви ли не странни неща и мафиотското реноме на Роби взело да страда, но той съвсем очевидно нехаел, затварял се вкъщи да решава задачи, попълвал судоку-та, докато чакал следващата пратка, взел да се изтупва (дотогава винаги се бил обличал съвършено обикновено, по съвет на вечно киселата си майка, която не пропускала да му повтори да се скатава и да не се прави на много хубав, защото не е).

После Роби Дебелия изчезнал, а с него и Пеещата Курва Стефка, и се разнесъл слуха че са ги убили. Само че, Пеещата Курва Стефка е жива, ние сме сигурни - обикаля света с огромен презокеански кораб.

Роби Дебелия - дете на прехода

Лястовиците се сурват в небето, сякаш ще се разбият и всеки път Роберто замръзва с нос залепен за стъклото на прозореца, впил поглед в тях, напълно уверен, че ако помисли малко на криво, или ги изпусне от очи за секунда, ще ги изпусне, именно това е думата, ще ги изпусне и те ще продължат да падат малко по-дълго от поправимото, като въжеиграчката с цикламеното трико, която след три изненадващи салта, уцели точно средата на манежа, преди още някой да изпищи, чу се само как публиката едновременно шууумно пое въздух, въжеиграчката надигна неестествено извита ръка, сякаш махна "хайде, хайде, не го взимайте на сериозно", но междувременно двама клоуни я бяха качили на празнично украсено парче шперплат, може би нещо необходимо на акробатите. В паниката клоуните бяха забравили да вървят смешно, и съвсем наистина се спъваха в огромните си обувки, докато успеят да се скрият зад дебелата червена завеса. На третото спъване момиченцето от ляво на Роберто се сгъна в сподавени хлипове, но от колоните проби панаирджийска музика и хората панически наставаха от столовете си, без да обръщат внимание на номера с пуделите. Роберто продължаваше да седи на мястото си като хипнотизиран от единствената капка кръв на пясъка, едната му ръка го дърпаше на горе, майка му се опитваше да го помръдне, но Роберто си знаеше - мръдне ли той - край - въжеиграчката ще издъхне зад завесата, въжеиграчката, която падна, точно когато, точно защото той се усъмни, запита се как по-дяволите тая хубава госпожица в цикламена тюлена рокличка се крепи там и изобщо възможно ли е.

Роберто гледа лястовиците като заробен, коремът му се е свил на топка, стои вкаменен, подпрян на перваза и се мооооли вече да се стъмни и лястовиците да се приберат да спят, защото му е невъзможно повече да ги крепи. В далечината изревава самолет и по челото му избиват капки пот, дано не се наложи и него да носи, как, как по дяволите шестгодишно момче ще износи самолет, дано не се появи пред очите ми, в юмруците му ноктите дълбаят сини полумесеци, светът се олюлява по залез, докато лястовиците се прибират, небето потъмнява, някой някъде пържи риба, а майка му се чуди къде да премести момчето, за да отвори и другото крило на прозореца в задушната нощ. Самолетът отминава невидян, Роберто се втурва да повръща, настъпва септември през прозореца, трябвало е да се отвори и лявото крило. На другия ден избират чанта, нови маратонки, тетрадки, моливи...


Роберто изобщо си остана един такъв, никого не гледа в очите, всичко прави както му искат, но нищо ново не смее да пробва, с колелото падна още веднага и втори път отказа да се качи, шестици от горе до долу, не рисува, не плува, не пее в хора, не рискува изобщо, но пък порасна стана едро и злобно момче, с поглед забит в обувките си тормозеше връстници, че и по-големи, и някак между другото класът го избра за тартор, та някъде между яростните юмруци и яростното решаване на задачи в къщи, направи първите си пари, направи първия си секс, някак на сила без да ги иска, вършеше каквото се изправеше пред него и продължаваше на пред мълчалив и прегърбен. Учителите не възразяваха - нямали са чак пък такъв отличник до тоя момент, а и като че целия клас способства на Роберто да си тормози тоя и оня.

Първия път като кара колело, викна "не мога", пусна кормилото и се върна вкъщи с колена набити с кръв и камъчета, стърчащи през дупките в панталона. Майка му - тиха и някак тежка жена цял час мрачно му обяснява колко е важно човек да не прави така, колко струват едни панталони, как й е трудно, толкова трудно, сама да се справя с него, защото децата са страшно бреме Роберто, и как всеки може да живее и без да кара колело. Изобщо, обясняваше му тя, ти не гледаш реално на нещата, въобразяваш си че от теб ще излезе я космонавт, я детектив, я рок-звезда, а истината, Роберто, е че трябва да си седнеш на малкото дупенце, да си вършиш работата, да взимаш каквото можеш и повече да не искаш. Роберто може би не я слушаше, отново залепил нос на стъклото, абсолютно зомбиран от някакъв хеликоптер, който се люшкаше в сивия октомврийски дъжд, не мърдаше, не реагираше, и по челото му бяха избили капки пот.
- Не си мисли, че ти е писано да ставаш пилот или нещо такова, приключи майка му, триумфално - щом едно колело не можеш да подкараш. На нас хората не ни е дадено да хвърчим наоколо като някакви пилета. Опичай си акъла.

Изобщо майка му не пропускаше да му пълни главата с мъдрости като тази, изречени със все същия тих и внимателен глас, все едно никога нямаше да му прости, че се е родил. Шестгодишният Роберто не желаеше да стъпи на цирк, мъчеше да не гледа към птици, самолети и велосипедисти и тихомълком посиняваше окото на всеки, осмелил се да каже нещо за името му. За цял живот Роберто запомни : "Сега е преход, взимай каквото можеш и се прави на невинен" "Щом не са те видели, значи не си го направил" "Важно е на нас да ни е добре, пък другите кучета ги яли" "Рано или късно всичко опира до пари" "Прав е този с по-скъпия костюм" и тези житейски правила добре му служеха. От горе на всичко, талантът му да предизвиква бедствия си остана. Достатъчто беше Роберто да се сприятели с някой от местните дилъри и да се позачуди как всъщност се справя той с трудния си занаят, защо още не го е отнесъл от едикой си, и на пазара оставаше един по-малко, така че около петнайстата си година Роберто вече носеше доста пари в къщи. Учителите свиваха рамене - дете на прехода, а и трудно отказваха комбинацията от перфектни контролни и скъпи часовници. Момчето беше желязно, обличаше се спретнато, не пиеше, не пушеше, не взимаше наркотици, не се занимаваше с жени, готвеше се усърдно за кандидатстудентски изпити и някак между другото държеше целия квартал в едрия си, възпълен юмрук.


Всичко това ви разказах, все едно съм го видяла, но всъщност не съм. Първия път, когато видях Роберто, не го познавах. Първия път, когато видях Роберто, той лежеше на една полянка в градската градина до възрастна пълна жена. И двамата бяха събрали ръце под главите си и ми направиха огромно впечатление - пълната леличка облечена в странно разголено розово воалесто нещо като рокля, с почти течни от възрастта бели бедра и младият мъж - изтупан и пристегнат в бяла риза и тъмносив костюм. Двамата гледаха нещо в небето, сякаш можеха да прозрат през тъмнината на кафеникавия смог и се смееха. На това отгоре, леличката пушеше джойнт. Минах край тях няколко пъти с колелото си, но те лежаха там цяла вечер и явно нищо не ги интересуваше.

Лятото таман се беше пречупило и всички бяха станали някак амбициозни и организирани, вечер се говореше за проекти и протести, а клепачите ни се затваряха огромни и пресъхнали както тенти се спускат над кафенетата, по-рано ставаше по-студено, и никой освен тях не се търкаляше в тревата. Пеещата Курва Стефка - заключи компанията ми, така се казвала дебелата жена, тя често търсела клиенти из центъра, а защо й викат пееща не знаем, но както го описваш с куфарчето и златния часовник надали е клиент, по-скоро е сводникът й, тя предпочита странни птици за клиенти, даже и при нас е сядала.

Миришеше на сухи кестенови листа, а аз видях Роберто още няколко пъти с тази жена - веднъж играеха федербал, друг път, още по светло, газеха във фонтана, понякога тичаха наоколо с разперени ръце и бръмчаха, а мисля че беше последния път, когато го видях да кара колело, да се учи, Пеещата Курва Стефка едва държеше багажника на едно покафенняло от употреба балканче, но Роберто успя да се отдели, и с невероятна грация врътна няколко кръгчета из Градската, лек като перце, въпреки огромното си костюмирано туловище и невъзможно учуденото си лице. Летииииииш! Лееееееееетииииииш!Лееееееееееетииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииииш! крещеше Стефка. Разбира се, тогава изобщо не знаех, че това е Роберто. Щях да се запозная с него години по-късно...


Работех за един много тъп вестник. От онея, които публикуват двойни вътрешни страници за разводите на звездите, и не се интересуват от екология. От горе на всичкото звездите не се и развеждаха, след целия шум, но айде, нека си раждат децата и си дърпат косите, в крайна сметка не е моя работа да се бъркам в животите им. Всъщност предпочитам да не се бъркам в живота на никого от името на тоя тъп вестник. Дайте ми два месеца, и ще се науча да пиша икономически новини. Един ден обаче ме пратиха да говоря с Роберто Петров. Роберто Петров бил наистина интересен човек, решил едно уравнение и взел една много голяма награда. Бил само на двайсет и нещо. Като я взел се заключил в апартамента си, спрял да си плаща сметките и скоро останал без ток. Пуснал дълга мръсна брада и излизал само нощем, в търсене на вечеря по кофите. Роберто преди бил нещо като мафиотски бос, властен бизнесмен с неясни доходи и перфектно досие. Естествено учел право - всички мафиоти това учат, само че той го учел в Софийския и бил пълен отличник, представи си.

Пратиха ме директно на адреса му. Панелен блок, панелен квартал, панелия. Стисках изпринтена снимка на мечкоподобен брадат мъж до контейнер, когато звъннах на вратата. Отвори ми гладко-избръснат и костюмиран, човекът когото с такова изумление бях шпионирала във Градската и заразказва : Първо името : кръстила го Роберто защото, имало такъв певец в края на соца, когато забременяла. Певецът се изпарил в историята, името останало, бебето се родило от другата страна и пораснало голямо и гладно като прехода. Всъщност - то си било голямо и гладно по рождение. Изпило на майка си силите, а баща нямало. После правото : майка му поискала, той бил по-добър в математиката, но все пак се явил на изпитите и влязъл. Трето уравнението : не бил решавал задачи от години. После срещнал един човек. Един човек го научил да лети. Напомнил му, че може да прави разни неща. Видял новина за наградата във вестника. Решил го между две судокута, едно кафе и едно разчистване на сметки. Пратил го на майтап. Пари си имал, но знаел какво да направи с наградата. Майка си изпратил да живее на запад - тя само това повтаряла, далеч от тук та далеч от тук. Далеч от теб, искаше да ми каже, добави. Стояхме прави в антрето - зад гърба му стена от велпапе и воня, планини от щайги, реки от хлебарки. Четвърто престъпленията : правел каквото очаквали от него и го правел добре. Просто се подчинявал на течението, загубил толкова много приятели. Пето наградата : не му трябвала. Искал да пробва дали може да живее и така. Можел. Преди това съмненията му предизвиквали бедствия. Но вече не. Освен това имал и вина да изкупва - пет самолетни катастрофи, безчет мъртви птици, една парализирана въжеиграчка, дилърите и сводниците не ги броял. Всяка нощ събирал хартия за вторични. Денем решавал задачи. Хлебарките обичал, защото не летели. Нямало нужда да ги крепи. Това бил неговия преход. Защото той бил преди всичко дете на прехода...

понеделник, 5 юли 2010 г.

а ти си юни

А ти си юни -
юни, юли, август,
подутинните от ужилено, където си ме целувал,
този заради който се развяват роклите,
този заради който се носят роклите,
а ти си отблясъците от прозорците
във осем и половина на безкраен юнски следобяд,
а ти си тежкото мълчание на бурята,
която сърдита ще ни отмине на магистралата,
с моторен рев,
ти си свободното ми падане -
дъхът ми спира
миг преди лястовиците да се върнат нагоре.

А ти си юни -
юни, юли, август,
ти си мехурчетата във главата ми,
голите хора нощем около огъня
и капките по тях,
ти си залитането по разтопения асфалт,
ти си рибарска кука, законтрена във мен
и няма как да се извадят без кръв и писък
твоите думи и твоите ръце.

А ти си юни -
юни, юли, аввгуст,
ти си упорито пияно дете по обед на пътя,
горски пожари, сбивания,
срещи в задушни стаи,
ти си планктонът, който свети нощем,
и болката, която предизвиква във гърдите ми,
ти си падащи и парещи звезди,
и бурята повлякла двама мъртъвци в един леген
през язовира,
и острова, на който се спасяват, пак си ти.

А ти си юни -
юни, юли, август,
ти си остриетата на лятото,
онази ниска светлина, която ме прерязва на парчета
в отделните реалности на улиците,
а ти си невъздържаните облаци,
ти си моментите, в които гълъбите застиват във небето,
и острова, на който се спасявам пак си ти.

А ти си юни -
юни, юли, август...
Ти си рибарска кука законтрена във мен...

събота, 12 юни 2010 г.

Катастрофата

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже преки
на улиците си, но помежду ни вият сирени,
около целувките ни се сриват цели квартали,
по кожите ни настръхват градските градини,
когато плачем, небето потича над ларгото,
дъхът ни налита от чайки и гълъби.
Всяко докосване води до произшествие,
нощем се състезаваме по сънните артерии,
после по вените ни се втурват полицейски коли.

Ние двамата, сплетени, сме града.

По отделно не бихме били даже пързалки
из комплексите си, но помежду си строим катедрали,
около ръцете ни се образуват паркове,
редят се павета по площадите на гърбовете ни,
когато се смеем, в Младост, Надежда и Дружба падат тополи,
и топлината ни се отпечатва по асфалта на булевардите.
Всяко докосване издига куполи,
пред които денем въздишаме като туристи,
неспособни да ги поберем във кадъра си.

Ние двамата, вкопчени, сме града.

И без това не можем да се избродим...
Упорито копаем нови тунели,
впили зъби в земята, развъждаме плъхове,
а когато настъпи катастрофата в метростанцията,
не събрахме телата,
засмяхме се само,
и увеличихме броя на жертвите
с още една...

Звън

Помисли,
че тогава нещо трябва да се счупи,
да падне някоя чаша,
да се пръсне на парчета моментът
най-добре.

Повтаряха се ударите и чудесата,
и неспособна да излезе от този ритъм,
във който нещо трябва да се счупи,
на мивката се пръсна на парчета тя.

Оттогава,
парчетата непроехтели висят във въздуха
и чакат.
Когато отминава кафенетата
във тях се чупят чаши
и непрестанно я преследва този звън.

понеделник, 31 май 2010 г.

Пастичката

Един ден Пастичката съвсем престана да идва. В последните месеци все по-малко го виждаха на любимата му пейка, а и когато се появеше, се държеше по-скоро прилично. Накрая съвсем изчезна. Да го бяха били кварталните гадове, не го бяха или поне никой не го беше срещал другаде по улиците с насинено око или счупен нос, наистина от месеци. Кварталът започна да свиква с идеята, че Пастичката се е укротил, седи си вкъщи при своята Вела-Дебела и изтрезнява. Беше си логичен завършек на целия кулинарен роман, а и никой не видя некролог. Седеше си в къщи Пастичката, изтрезняваше, и сигурно го беше срам носа да си подаде заради всичко, което беше наговорил на момичетата в последните години.

Сигурно искаше да го забравим, мислехме си, даже вече милостиво бяхме поизтрили някоя негова черта, някоя извивка на интонацията, специфичен нюанс от непрания му аромат, тази или онази произволна прическа, която се беше появявала на главата му в по-ветровитите дни. Най-ясно усещахме липсите в графата „преди Вела“, колкото по го нямаше Пастичката, толкова по-трудно ни беше да си представим, че го е имало преди нея.

Когато Вела заработи в супермаркета, не беше много сигурна как да й викат и как да се представя. Беше мастодонтална сръбкиня, не обичаше да стои в кухнята зад кулинарния щанд, защото й беше тясно, вместо това все пушеше цигари на задния вход, навиваше си дългата изрусена куса около някой пръст и даже понякога изкарваше на дечурлигата от смачканите пастички, на които всичко си им беше наред, но поради лошия си вид не можеха да се продадат. В отплата хлапетата упорито отказваха да й викат Леля Вела, както им се беше представила, и крещяха по нея Вела-Дебела всеки път, когато сутрин се разминаваха по улицата - те към някое от фиктивно работещите и даже фиктивно престижни квартални училища, тя с вечната цигара в една ръка на път от метрото към супера.

Вела и Пастичката бяха от кварталните герои, обичаха да стоят навън, да зяпат и да бъдат зяпани всеки на своето си любимо място - пейките на площадката или задния вход на супера. В същност, от 30 души които работеха в незнайно как оцелелия от седемдесетте ламаринен магазин, който изведнъж се беше извъдил едва ли не елитен, само сръбкинята подаваше нос навън. Другите си стояха по щандовете, свираха по нещичко под тезгяха и рядко проронваха дори по едно "добърден" на прекалено възпитаните клиенти в леко парвенюшкия квартал. Презираха Изгрев и вероятно богатите му жители, псуваха странните прически на тийнейджърите, възмущаваха се от перфектния български на рускините и виетнамките от посолствата и гледаха да свеждат контакта си с тях до минимум.

Не че Паситчката беше един от тия клиенти, но някак той им беше още по-противен. Щом времето го позволяваше ден и нощ седеше на своята пейка с пластмасовата си бутилка наливна ракия в едната ръка, леко килнал глава на страни, със все същия "посран" според думите на продавачките и склададжиите панталон, с порасла точно до никъде коса, която се диплеше и и наелектризираше по всякакви начини, а от това изглеждаше още по-мръсна. Седеше си Пастиката на пейката и си пийваше, а най-дразнещото беше, че минеше ли понякога младо момиче напряко през площадката, почваше да крещи по нея. По времето, когато се прибираха ученичките направо откарваше по два часа непрекъснат вълчи вой - "пастичке, петифурчице, ела тука, седни при мен, плезииирче, посприии сеее, еклерче, седни до мене, захарче" и така нататък, при това Пастичката имаше завидни сладкарски познания, а никой не помнеше някога два го е виждал с друг вид сладкиш освен дестилирания. Когато се преместих в квартала вече никой не помнеше как се е казвал или с какво се е занимавал, преди веднъж за винаги да седне на пейката пред детската площадка.

Ежедневието на Пастичката течеше съвсем безметежно - пейката, ракията, посраните панталони, вечните крясъци след момичетата, някои и друг бой, когато подразнеше някоя от мацките на кварталните гадове, и на другия ден пак си беше на мястото, леко разбит но винаги на пост. Никога не прегракваше, защото гласът му отдавна беше загубил всички излишни украшения на тембъра, беше си останал с едната сурова нишка на крясъка, като папагал, който може през целия си двайсетгодишен живот в непрестанна еуфория да повтаря една и съща мръсна дума.

Един ден Вела-Дебела видяла Пастичката. Кой се е отклонил от обичайния си маршрут, къде е станала срещата и как са се харесали двамата не знаехме, но Пастичката взе да похапва салати цезар и гръцки сармички в квадратните пластмасови кутии от кулинарния щанд, а даже понякога напускаше и поста си, за да прави компанния на сръбкинята във все по-честите й пуш-паузи на задния вход. Тя пък взе да се маца, както сама казваше, тепърва заменяше шминка с грим в речника си, но от детските тайфи, които вечно ритаха на паркинга зад супера беше понаучила някой грозен български израз. Взе и да се вталява, както забелязаха кварталните квачки.

От ден на ден Пастичката ставаше все по-спретнат - първо единия край на ризата се оказа изненадващо загащен в онова страховито панталонище, после другия, един ден го видели сресан, после дори се появиха чифт чисти дънки, и не, че не пиеше, но вече пазеше равновесие, почти не заваляше и взе да се отказва от виковете по гимназистките. Не че не пиеше, но вечер Вела-Дебела го хващаше под ръка и го прибираше някъде, и всеки следващ ден Пастичката все по-малко висеше от огромния й розов като сладкиш лакът. Денем седеше на все същата пейка и набиваше кулинарните чудеса от супера, а нощем, казват, случвало се дори да стигне до под душа. В някои дни пък направо изчезваше и после го виждахме, примерно, подстриган.

Вела-Дебела се разхубави, нищо че беше огромна и не особено млада, и дечурлигата тичаха след нея припявайки сватбения марш, но тя нищо не казваше, все така им изнасяше смачканите пастички, дето не можеха да се продадат, само спря да пуши между палеца и показлеца с нейното си ожесточение, сега повече гледаше света около задния вход на супера, и едвам придръпваше, с телевизионно изтънчен жест. Покрай всичко това, никой не се учуди, когато Пастичката съвсем изчезна, изостави пейката си и спря разходките до наливния на пазара. Както бях тръгнала да ви разказвам, щяхме съвсем да го изтрием от паметта си, да го признаем за официално поправил се, и да го забравим, ако една вечер не го бяхме видели по новините. Беше юни, задушно и таман започваше буря, съседите подпираха прозорците за да устоят отворени на силните пориви, пускаха вятърът,а с него и капките, прахуляка и пухчетата, да вилнеят из къщите по няколко минути за да ги охладят, прибираха от терасите си масички, столчета и котараци, и точно в осем без нещо, когато предупредителния ръмеж се превърна в истински потоп, затвориха балконските врати и пуснаха телевизорите.

Трупът на еди-кой-си бил открит на Суходолското сметище, казаха, човекът имаше три съвсем нормални имена и , макар да му липсваше един от пръстите на крака, изглежда беше умрял от естествена смърт. Никой не би обърнал внимание на подобна новина, точно в този заспал квартал, където вратите стояха незаключени, а децата висяха навън чак докато пенсионерите започнеха да се оплакват от среднощната врява. Трупът на еди-кой-си не би могъл да бъде част от нашата реалност, ако от новините не ни гледаше паспортна (или може би полицейска) снимка на Пастичката от неговия най-пиянски период. Смъртта настъпила преди месец, как точно – от външния оглед на тялото не личало, било открито преди седмица, но полицията срещнала доста трудности при идентификацията. „Хората си представят, че като по сериалите за аутопсии българската полиция разполага едва ли не със снимка и досие на зъбите на всеки наш сънародник“ каза пред камерата изненадващо интелигентния на вид сержант Еди-кой-си „но истината е, че моргите са пълни с неидентифицирани трупове. Хиляди тела лежат и чакат някой да ги потърси, дълбоко замразени, увити във войнишки одеяла и струпани на купчини, и точно там е проблемът, че никой никога не ги е обявявал за издирване. В случая с лицето еди-кое-си имахме небивал късмет, в джоба му имаше касова бележка, но дори и с нея ни трябваха седем дни докато успеем да потвърдим самоличността му. Живи роднини лицето еди-кой-си няма, живял е сам, бил е безработен, издържал се е от наеми.“ Интелигентният сержант отвори уста да каже още нещо, но беше грубо прекъснат от поредния материал за войната по пътищата, поучително зловещ паралелен монтаж на криви криви ламарини, катаджии с дебели гласове и още по-дебели акценти и трагични последствия.

За да се разплете историята на смъртта му, трябваше да мине още около седмица. Първо се чу, че едра, изрусена жена бил видяна да изхвърля огромен черен чувал за боклук с подозрително съдържание в контейнер край супермаркета Х в квартала И, много рано сутринта срещу първи май. Сметта от този район по принцип се балирала, но поради неясни корупционни схеми, в някои нощи била извозвана незаконно на уж вече закритото сметище в Суходол. Случая с тялото на еди-кой-си даде начало на поредното разследване за източване на пари по не-знам-си-коя-си програма, което по-късно щеше да стигне точно до никъде, или още по-точно до сметището в Суходол, под формата на добре нарязана папка с преписки, сигнали, уведомления и кой знае още какво. Така или иначе, цял късмет бил, че тялото било открито преди поредния опит за рекултивация, а също и преди епичните ята от софийски чайки, побеснели от потомствената липса на море, да го разпръснат на парчета по планините отпадъци.

Един ден през юни специален отряд от страховити маскирани полицаи нахлу в кухнята на супера за да арестува Вела-Дебела. За няколкото часа преди аутопсията официално да потвърди естествената смърт н Пастичката, кадрите с кръвожадната сръбкиня, водена под ръка от двама робо-копа обиколиха всички телевизии, а срещу супера започна разследване за наемането на нелегално-пребиваващи чужденци. Скоро се разчу, че сръбската гражданка В.С. била в близки отношения с жертвата си и често нощем го канела насаме в кухнята зад кулинарния щанд. Очевидно лицето еди-кой-си вече знаел кода на алармата, а също и къде колежките на Вела крият резервния ключ за задния вход, защото в ранната сутрин на първи май В.С. го открила мъртъв на пода, и уплашена да не загуби работата си, или още по-зле, да не бъде екстрадирана, бързо се погрижила за тялото му.

А сега си представете Пастичката. Пастичката, който веднъж-дваж вече е щял да умре от пиене, организмът му се е отказвал от живота и лекарите с ритници са го връщали обратно в нашия свят. Пастичката, който обича сладко, разбира се, но му е казано, че ако продължи да пие или докосне нещо сладко, ще умре, "разбираш ли бе боклук, и тоя път няма да те спасяваме", е казал последният млад и намръщен доктор, в последното интензивно, в което напоследък е попаднал, умиращ от срам, че трябва да загуби първия от може би многото пръсти на крака си, все едно е загубил поредната битка, пристига в болницата с наведена глава, докторите мразят, направо презират хората, които системно се самоунищожават, Пастичката излиза, накуцвайки от болницата и продължава да следва избора си – пие и не докосва нищо сладко. После среща Вела и даже намалява пиенето. С Вела играта е ясна – той иска някой да го гледа, тя иска гражданство, вече почти са се оженили, освен това той я харесва, такава розова и изобилна, планина от ягодов крем, сметана, карамелени гънки, лимоновия аромат на кожата й, другите места с лъх на ром, пъпеш и маскарпоне, те обичат храната, посветили са й се, учили са в готварски техникуми, често нощем лежат безпомощно един до друг, харесва Вела и се старае да си стъпи на краката, но една нощ се изкушава. Тя отдавна му е казала как да влиза в супера, защото не винаги спи при него, а той огладнява като вълк понякога, и има толков хубава храна, която като не се продаде, трябва да се изхвърли, направо грехота. Влиза треперещ, в кухнята и пътя му прегражда огромна тава петифури. Картофи, ще си взема картофи, казва той на тавата, пиян е, оправдава се, моли се, но тавата не иска да чуе, линиите застинал шоколад го повличат като пипала на октопод, ароматът на сметана го влудява, тавата расте срещу него, какво пък ако си вземе една петифура, или пък втора. Всеки си взима. От три или четири нищо не може да се случи, пет няма да навредят, шест досега никого не са убили, брои Пастичката и омита тавата, открива тресящите се формички крем карамел, две малки торти гараш го връщат в годините, когато е бил главен готвач, и доста по-едър при това, истински мъж бях, промълвява Пастичката, докато се нахвърля на тирамисуто, главата му се мае от изпития алкохол, мае се но не достатъчно за да пропусне толумбите, с баклавата решава да отвори един ликьор, докато приключи с последното парче сахер е минал на водка и някъде около еклерите, леко разплакан губи съзнание. „Сутринта“ е последнта му мисъл "моята Вела-Дебела ще трябва да лъже, че е припаднала върху целия щанд, ще трябва да лъже милата Вела, заради мен, ще има проблеми заради мен, горкичката“ и очите му се затварят в сладостно умиление, даже с лека гордост, че видите ли, той съвсем не е за изхвърляне.

петък, 21 май 2010 г.

Burnout

Ти не си този,
който увеличава звука на залата,
докато ме залеят вълните,
аз съм мравката, блъскана от разговорите,
изронвам се и скоро ще съм под вода,
ти не си този, който ме е метнал в тези вълни.

Даже не си и онзи,
с черните очи,
който печели прошка с трите си пакета макарони,
трите си бири,
трите си думи пред мен на касата,
мъжът с красиво лице и твърде фини пръсти,
с когото нарочно не срещам погледа си.

Ти не си този.
Не си и този,
заради който компютърът ми се включва целишибанитрийсетминути,
в които губя поне четири пъти началото,
и почвам от начало,
да пиша в главата си какво ни се пише,
като мравката, която качва по стената
огромна бисквитена троха.

Ти не си този,
който ме мята в най-страшните вълни.
Ти си този, обаче,
заради който не спя,
боря се да не изпусна дъха ти,
лежа нощем и те слушам,
обвита в черупката ти,
как лазиш по мен.

Ти си този, обаче,
който трябва да лепне
горещите петна на дланите си
на ушите ми,
като черупка,
за да не се удавя.

Ти си този, който казва,
че мравките са тук заради чинията,
която счупих,
и бисквитите, които се разсипаха.
Ти си този който донесе бисквитите,
от горе на всичкото.

Аз не съм тази,
която храни мравките,
за да си правят мравуняк под леглото ми,
и някоя нощ да ни изядат докато спиш.
Мравките живеят над главите ни,
снасят ларви в зимните ми шапки,
интересуват се само от вълна и от вълни,
интересуват се само от очи и от шансове.
Аз не съм тази, която храни мравките.

Аз съм тази, обаче,
от която познават само пръстите,
и пръските препарат,
ларвите стават на пихтия,
избърсавм ги с парцал,
тук и там някоя мравка спасява по бял вързоп,
абсолютно на никъде,
умира царицата.

Аз съм царицата,
язък за босилека,
който наръсих под леглото,
за да си тръгнат с добро,
аз съм тази която убива мравките.

Аз не съм тази,
която ще каже на онзи,
почакай,
ще му хване бялата ръка, докато си тъпче макароните в раницата,
хубав си като картинка,
малко им трябва на мравките да изядат това.

По-скоро ще легна до тебе,
и нека ни почват,
като се събудиш,
ще сме перфектно почистени скелети,
като полирани от хилядолетно вълнение.

По някоя мравка още се лута в чаршафите,
търси царицата и без нея умира,
аз съм тази, която уби царицата,
и нямаш представа колко време ми струваше първото "ти"...

понеделник, 3 май 2010 г.

Човекът Дето Седи на Попа

Вървя по улицата и буквално усещам погледите на мъжете как се лепят по мен, нищо че така се казва в твърде много романи. Лепят се като плахите ръце на съучениците в девети клас, лепят се и се застояват, срамежливи, не смеят да мръднат от мястото, където са паднали, направо се потят по бедрата ми. Улавям ги в моите очи, здраво ги заклещвам, и пренебрежително ги мятам на някъде. Така се прави - ако притеснено отклоня поглед, мъжете няма да разберат колко точно не са ми нужни. Днес ми е от острите дни. Усещам всичко и всички, всеки лъч се забива в сърцето ми, всеки парфюм ме главозамайва, градския шум заглушава всяка мисъл, нося се на вълните на тази блажена лудост и вкусвам от центъра.

Появили са се лястовици, все още белите стъпала на момичетата блестят голи в малки обувчици, и макар да е понеделник сутрин, всички мъже са се олели в празнични реки от одеколон, някой направо ме карат да кихам, докато мятам погледите им настрани от пътя си. В дни като този всеки детайл изглежда важен, бременен с истории, и поемам света на огромни глътки, които почти ме задавят. Зяпам хората и им измислям минало. В дни като този ми трябват часове да измина 500те метра до работа.

На Попа го виждам. Само неговият поглед е невъзможен за срещане. Седи може би сломен на бордюрчето пред паметника, лицето му разполовено от хоризонтален сутрешен лъч, отразил се от него без да го докосне, седи забил очи в иначе новите си кецове, в ръката му изгаснала цигара, и изобщо – невъзможен за срещане. Напълно отсъстващ. Не го познавам, но сядам до него. Все едно си чакам трамвая, има ли значение?
- Извинете – казвам, нищо че видимо е на моя възраст и от моята среда, което автоматично ми позволява да мина на ти - Извинете, дали знаете колко е часа? - Отсреща на Одеон часовникът на име Радо е запрял на дванайсет без пет, според легендата от нощта на Нова година, и тук, на Попа, 2010 никога не е дошла, но все пак добре е да знам, нали колко е часа. Не че си нямам мобилен. Обаче като не пуша, има ли друг начин да започна разговор? Залисана в тези мисловни оправдания, отначало не забелязвам, че човекът не ми е отговорил.
- Извинете – подхващам отново на вие, така де, чуждият ступор трябва да се уважава – ъм.... – продължавам безсилно и почти веднага се отказвам. Човекът си седи, забил очи в кецовете.

Ами, тогава ставам и започвам активно да чакам трамвая. Трамваят идва веднъж на 21 минути, защото от Попа, и без това, къде ти трябва да ходиш. Въртя се около таблото и цъкам с език. Казах ли ви вече, че работата ми е на 500 метра от къщи? Е, Попа е на средата на пътя.

Човекът се появил предишната вечер, седнал на бордюрчето, запалил цигара и така си и останал, казва попската харпия, която ми се лепва. Познава ме, защото вече няколко пъти ми се е натрапвала с наркотичните си истории, и вездесъщото попско крънкане, цигарапеесестотинкидайединесемесдайеднахапкаотсандвича, и покрай учтивите ми откази е сметнала, че сме приятелки. Даже миналото лято щяла да набие някой заради мен, разказа ми веднъж, нещо казал някой там от попските херци по мой адрес и тя скокнала да защитава честта и късите ми панталонки. Чудя се дали е действително толкова отчаяна, че да се влюбва във всеки, който не я почва директно с псувни. Човекът се появил предишната вечер, цигарата, бордюрчето и така си останал. Чак до сутринта. Тя знаела, защото цяла нощ чакала своя човек. Дали „своя човек“ значи гадже, дилър или спонсор, не знам. Седял си там значи, във все същата поза, тя му искала цигара, той не й давал, изобщо не ре.а.ги.рал. По едно време не издържала, взела неговата, ръчно свита, вече изгаснала, а той пак не помръднал. Все едно бил някакъв шибан манекен. „Шибан“ го казва достатъчно силно, за да чуе човекът, който продължава да си седи на Попа и да рови с очи между връзките на кецовете си. Тръгнала да си търси огънче, и като се върнала, оп, той бил извадил нова цигара, запалил я бил и стоял ама-в-тооочно-същата-поза, само по-малко било извитото връхче от пепел на края й. „Ти си мръсно копеле“, казала харпията и се върнала обратно на пейките, за да е ясно на всички кого чака и защо. Сигурно я свалял, добавя, защото цяла нощ си седял на Попа и „бдял над съня й“. „Бдеше над съня ми“ е фраза която изпада като зле имплантиран орган от устата на подобна харпия. Звънва шефката и отивам на работа.

Ранен следобед е и от мен се очаква да ида до някакво ателие за печат, пече като да е лято, люляците миришат и изобщо, благодаря ти, там горе, който и да си, че имам задължения извън офиса, и от само себе си се генерират поводи да се разкарвам по слънчевите улици. Взимам си един от ужасно сухите фалафели в Мимас, и естествено минавам край Попа. Човекът все така си седи, цигара, суичър и всичко, а по челото му нито капка пот. Между краката му, обаче, бабата с фрезиите стратегически е разположила дълбока и тясна кофа, този път пълна с бели и сини ириси. Седи си, продава си по-малките букети, които стоят пред нея в една тенджерка, и само от време на време „Подай ми син, момче! Подай ми бял, момче!“ Обръща се и си взима каквото й трябва и после „Благодаря момче!“ Главата на човека си клюма от сутринта, та все едно се е навел да повръща между ирисите. Заставам над нея, както си е седнала на трикракото столче.
- Свършиха лалетата, момиче, нема вече и у дворо – геройски подхваща на нейния си измислен шопски, който хич не може да й прикрие мекото. Купих веднъж от нея лалета за една рожденица, и от тогава все се мъчи да ме привлече за клиент. А защо говори на шопски никой не знае, но едно от попските злета веднъж подметна, че някак пропуснала покрай ушите си новината, че от 21 години няма вече софийско гражданство, не вярвала и това си е, та от както мъжът й се споминал, правела се на местна за да не я интернират.
- Това синът ли ви е?
- Амчи – изпуска се бабето – син ми е, да знаеш как ми помага. Сам донесе до тука всичките кофи! - след което прихва да се смее та чак от дървото над нас се посипват мръсните гълъби – Син ми, как не! Тука го намерих сутринта, на мойто си място. Седи и не мърда, цигарата му изгаснала. Викам му, бре момче, стани да работя бе, що си ми седнал на местото. Не мърда. Бих му два шамара, не мърда. Рекох да го поместя ама тежък. Накрая си викам, нищо де, ше ми пази цветята и виж как добре го аранжирах. В РУМ-а някога като редехме стоките така му викахме – аранжировка. Седи си тука, не мърда, цветята ми пази. Клиенти спира, идват да питат, син ли ми е, добре ли е, пък си идат с по некое цвете. Добре ми тръгна с това момче, да си го зема в къщи да ми пълни печката, ама не се буди. Очите отворени, а не се буди. По едно време дойде съседската щерка, бабо Лиле, вика, туй моя колега, Иванчо лудия. Тръгна нещо да му говори, „Иванчо тва, Иванчо онова“ ръката му стисна, зе да го щипе по ушите. Тя при мене живее в съседната къща, ние сме си у Кремиковци, нищо че моят почина, лека му пръст, спре да кашля накрая. Попляска го, поговори му, зе му цигарата, той не мърда. Па дигна ръце и се качи на трамвая. Обърнах се малко, клиенти имаше, по едно време гледам, той пак така си седи, и в ръката му пак цигара. Стои и си гледа в гуменките. Спират разни женички да го позяпат, па си купят букет за извинение. Знам ги аз тея работи, нали и аз младо съм била.

Бабата е от лютите и стигне ли до „и аз младо съм била“ впуска се в такива откровения за себе си и дядото, дето изобщо не искам да ги знам. Дали си посръбва или я е вече подхванала старческата не мога да кажа, но избързвам да я прекъсна, преди да ме сгащи с поредната си история, неминуемо завършваща с игла за плетене.
- Добре де, а съседското момиче какво ти разказа? Защото това момче все тука си седи от снощи, все така с цигарата в ръката...

Иван работел в нейната фирма, нещо с компютрите правели, и бил малко нещо гений. В повечето време мълчал, щракал си на клавиатурата, на ушите слушалки, бюрото празно, имало една снимка, която гледал ли гледал, но тя била в портфейла му, и никога никому не я показвал. От време на време за някоя риза твърдял, че била от жена му, но само в редките случаи, когато колегите му забележели, че е по-изтупан от обикновено.Веднъж дори дошъл с одеколон. Момичетата в службата веднага го подхванали, и пак жена му го била купила. Жена му никой не я бил виждал никога. Фирмата била малка и всеки си идвал със семейството на банкетите. Само той – сам. Идвал, изпивал набързо три чаши бяло вино и си тръгвал. Жена му го чакала. Бяло вино никой друг във фирмата не пиел, купували го само за него, и понеже три чаши никога не опразват бутилката, наблъсквали обратно тапата, прибирали го до следващото фирмено събиране, и Иван винаги пиел изветряло вино. Казвал, че музиката в слушалките също била от жена му, и не ги свалял почти никога. Деца нямал, но никой във фирмата не се оплаквал от работата му.

Един ден, когато изглеждал тъжен, или поне бил още по-затворен от обикновено, колегите издебнали, да му отворят портфейла. От начало търсили снимката в прозрачния джоб, където държали магнитните си карти, после в отделението за банкнотите, после в една сгъвка, където стояли рецепти за разни лекарства, накрая дори при монетите проверили, но никъде не открили никаква снимка. Това бил и първият от много дни, в които Иван дума не продумал, а никой не видял повече хубавите му ризи. Въртял едни и същи две надупчени тениски, които явно все пак перял нощем, защото миришели отчетливо на тоалетен сапун. Идвал на работа в девет, щракал на клавиатурата до пет, ядял неизменния си сандвич с филе, кашкавал и маруля, без да става от бюрото, но нито му правели забележка, нито го глобявали. Това с яденето на работното място си било чиста проба нарушение, но какво можели да му кажат – първи идвал, последен си отивал, всеки ден написвал нещо гениално, което правело още повече пари на фирмата, а от горе на всичко даже обедна почивка не си взимал. Стоял със слушалките, поклащал се с ритъма на някаква музика, която само той си чувал, и щракал ли щракал по клавиатурата.

Вярно, колежките разправяли, как докато седели в тоалетната, забили нос в книжките с еднообразни корици (полуприпаднала латино-жена , увиснала сластно в ръцете на мускулест гол до кръста мъжага, който нямал нищо, ама нищо общо с прегърбените очилатковци от фирмата), често го чували да си налива вода, после тежко да диша, или пък напротив, тихо да плаче, и чак гърлото им се свивало от мъка вътре в кабинката, като го чували как гълта водата насила. Носела се клюката, че пие някакви хапчета, и по-романтичните колежки, вече го жалели, защото си го представяли смъртно болен, а възрастната секретарка на шефа, която била нещо като майка на офиса, направо се вайкала под носа си „Такова хубаво момче, такова добро, а младо ще си отиде, виж го как е отслабнал, съвсем се стопил“, докато разнасяла преподсладени чайчета по бюрата, нещо, от което нито изричните забрани на шефа, нито недокоснатите, изстинали и изоставени чаши можели някога да я откажат. В неговия, специално, слагала три пъти повече мед, дано се отвърне болестта и отново започне момчето да се усмихва. А, че от както бил постъпил на тая работа, изобщо не се бил усмихвал не помнела, тя си го представяла съвсем другояче...

Веднъж, докато Иван се двоумял над хапчето си, един от колегите се спрял пред компютъра му и нахлупил слушалките, но нищо не чул. Нямало включен плейър. Продължавал да се бави и колегата задал на търсачката мп3. Когато Иван най-после се върнал и се скрил обратно в слушалките си, целият офис вече знаел, че музиката само той я чувал.

На връщане от ателието направо ме дострашава да мина отново през Попа. Свървам по Шишман, но все ми се струва, че Иван е станал, и ей сега ще ме пресрещне. Представям си всичко, което ще му кажа, как ще го целуна, но това е по-малкото. Само като си помисля, че ще срещна очите му, краката ми се разтреперват. Разбирате ли, Иван не е луд, сигурна съм, той е бил брутално и жестоко изоставен, сърцето му е разбито, и просто не може повече да продължава с живота си. Опитал се е и сигурно наистина е пил хапчета за да притъпи болката, но няма хапче, което да върне някого, а животът без нея му се е струвал все по-ненужен и нетърпим. Натиснал паузата. Гледал го отстрани, пиел си хапчетата, а по едно време спрял и да го гледа. Предпочел кецовете си. Вживявам се в ролята на принцесата, която ще целуне спящият красавец и ще го върне в живота. Толкова ясно си го представям, че чак свят ми се завива. Следобеда прекарвам в опити да пазя равновесие върху стола си, и нищо не свършвам.


Вечерта е точно от онези, майските, когато слънцето ляга по улиците все по-червено, и изобщо не бърза да си тръгне, кестените светят, в ниските лъчи се лутат мушици и пухчета, а на Попа се е събрала цяла София с двулитровите бири, малко преди да се разпределят по градинките. Ясно е, че Човекът Дето Седи на Попа още си седи. Ясно е, че е в същата поза, със същите дрехи, и същата цигара, и очите му още са забити в кецовете. Ясно е, че ме чака, и че някак ще се престраша да го целуна. Цял следобед съм рисувала картината, добавила съм точно такова осветление, каквото е ясно, че майската вечер ще предложи, вървя към паметника и сърцето ми блъска в ушите. Ясно е, че като го целуна ще се събуди.

Само дето той не е там. В първия момент до толкова не ми се вярва, че продължавам да го виждам. Всъщност, налага се да седна на бордюрчето и да попипам камъка от двете си страни, за да се уверя в липсата му. И в линейката. Сестрата, като от стар филм, е наистина само по престилка, чорапогащник телесен цвят и даже касинка, това не може да бъде истина. Сестрите по дефолт са ячки и носят от онези операционно-зелени панталони, но тази дори е извила краищата на косата си с маша. Сестрата го гледа на криво през котешките си очила, говори по мобилния, а той, Човекът Дето Седи на Попа, стои на чифт разтреперани крака, и в очите му напират сълзи.
- Абе от нашите, бе. Спрял да си пие хапчетата. Свили му портфейла ама ние си му имаме данните, седял тука от снощи и никой не звъннал за линейка. Червата да му се бяха изсипали на плочките, нямаше да го погледнат. Трябвало Петрова да мине случайно, че да ни звънне. Абе, Ленче, Иванчо, на Попа, изпаднал в ступор. Идвайте с линейката, че не мога да го поместя. Тя пък една психиатърка, чИтирсе кила с мокри дрехи, па иди се оправяй с лудите. За тва се някви такива й дават, заступорени, че ако я погне някой по буден, направо ще я изяде. Та говорила му Петрова, свестил се едва-едва, казал, че хапчетата не ги пиел, щото откакто ги почнал жена му си отишла, напуснала го, взела си нещата, изтрила си музиката от компютъра му, накъсала му ризите, разбила единственото му шише одеколон точно пред асансьора, даже снимките й изчезнали. Като не си вземел хапчето един ден, и тя видиш ли, му се обаждала по телефона. „Ако спреш да се друсаш“, казвала му, „ще се върна“ и той спрял да си взима хапчетата. На третия ден си уговорили среща на Попа и той седнал да я чака. Това разказал на Петрова, докато се домъкнем през задръстването. Сега стои тука до мен, ама едвам се държи, кой знае от кога нито е ял, нито вода пил и изобщо пак ше трябва да го приемаме...

Стоя и гледам право в насълзените очи на Човека Дето Седи на Попа. Той наистина едва стои на крака, сигурно съсредоточен върху болката, с която го държи маникюрестата ръка на сестрата. Кожата на лакътя му се е зачервила около перлените й нокти. Стои, крепи сълзите си да не се излеят и целият ужас на света го е сполетял. Гледаме се, и не знам какво да му кажа, но дори да целуна принца, мисля си, той няма да пожелае да се събуди за мен. Гледам го и краката ми треперят поне колкото неговите.
- Няма да ми плачеш, само, забранявам – изревава от някъде попската харпия – не искам да виждам нито сълзичка, аз отговарям за теб - къде е била, и кога се е оказала до него не знам, но сега и в другия му лакът се е впил чудовищен маникюр, а устата й почти докосва ухото му - Нито сълзичка, забранявам, не искам нито сълзичка!
И го виждам, как бързо се отдалечава навътре в очите си, потъва като в някакъв полутъмен болничен коридор, надникнал за малко в живота, и се отказал, прибрал си се, натиснал паузата, опитвам се да го задържа в очите си, но човекът се срутва, пада назад, и никакви маникюрища не могат да го закрепят. Пада назад прав като талпа, и го откарват с линейката.

Месец по-късно Иван са го пуснали от диспансера. Пак не си пие хапчетата и седи на Попа до безкрай, но сега вече никой не го закача. Историята е плъпнала и всички я знаят, няма значение дали е трийсет градусов обед, юнски порой или топла вечер, той си седи на Попа а рамото му е обвила женска ръка, толкова истинска, че дори ние понякога я виждаме...