петък, 22 август 2008 г.

Две посоки

Цялата ужасна драма около искам и трябва някак се изпари, преболедувах я, забравих я във фестивалния унес и хилядите летни пътувания. Митя замина за рейнбоу, все едно кола ме беше сгазила и отминала, преди въобще да разбера какво става, замина след една отчаяна нощ, в която просихме на витошка, подариха ни кутия с 48лв на стотинки, въртях огън и хората се побъркваха, пеехме как ще си правим салата, талази от смях, ей така изведнъж, ама някакъв тежък, завързан смях, и после във къщи само се погледнахме и замлъкнахме, изведнъж ни се стовари на главата, въпреки няколкото подготвителни плач-сесии в предишните дни.



Лежахме един до друг цяла нощ в най-удобната възможна поза, замръзнали, неподвижни, сякаш по никакъв начин не биваше да нарушаваме разположението на нещата, не говорехме, не заспивахме, лежахме и се опитвах да запомня всичко наведнъж - ритъмът на дишането му, точната температура на кожата, побоцването на брадата, миризмите, всеки малък детайл за който по-късно бих могла да изпитвам жажда, лежахме сковани от усещането, че този миг трябва да продължи завинаги, че всяко действие може да освободи копчето на паузата, и край, край, край.



На сутринта слушах песента на Финк! която така подхожда на ситуацията, вървях в гората и си мислех, за момичето което изпадна в ступор на Попа, защото чуло лоша новина. Тогава, когато това се случи, си мислех, че някой трябва просто да я научи да плаче и нещата ще станат по-добре. В онази сутрин обаче нещата изглеждаха точно наопаки - щеше ми се да мога да изпадна в ступор, вместо да плача. Да се срина на алеята в парка, и просто да лежа там, часове в яркосинята си рокля докато все пак някой ме види и викне линейка. Представях си докторите които казват "нищо не може да се направи за нея. тя просто е на пауза. можем само да чакаме сама да пожелае да се събуди. не можем и да я обвиняваме ако това не стане скоро". Щях да лежа някъде дни наред без желание да пристъпвам обратно в реалността, в затъмнено и проветриво помещение, месец два почивка от съществуването, месец два пълно изклчюване, докато събера сили да се върна в живота след това помитащо, изтощително, едва преполовено лято. Лятото тогава ми се струваше едва-преполовено. Най -дългото ми лято от много време насам.

Момичето, което припадна на Попа остана някакъв образ в главата ми. Особено ми се запечата момента, в който тръгна да се свестява, брадичката й затрепера и за малко щеше да се разплаче. Дойде някаква попска харпия, от наркоманките, които ежедневно тормозят Илонка, огромно властно женище, дойде, хвана момичето за ръката и каза "Само няма да ми плачеш, ей! Само да съм видяла една сълзичка! Само да си посмяла!" И очите на момичето отново започнаха да се опразват, сякаш сянката й се отдалечаваше в някакъв безкраен коридор. Видях я, видях я как избра да остане в безсъзнание пред този насилствен контакт. И леко й завидях, че има умението да оставя живота си на пауза, в моментите, когато й е най- непоносим.

Двете посоки, които ме теглят са Рейнбоу, на повторната раздяла, и Кремена, която цъфти по телефона в един ужасно горещ следобед, така цъфти, че ми се ще да се телепортирам при нея, изведнъж съм така закотвена в София, така тежко закотвена. И решавам : ще си взема билет за Варна, ще ида на море, на изключване, на приключение, ще сложа София на пауза, и ще направя някакви безразсъдни неща. Имам нужда да правя безразсъдство напоследък. На Сигет смятах да го проявя, но така си останах с намеренията, плахостта ми не можа да прескочи преградата на фестивалния страх, тълпите вилнееха, аз обикалях и гледах.

Избрах посоката а после с чисто сърце легнах и изболедувах в собственото си легло два дни. Никъде не заминах и на никъде не оздравях. Всеки ден е все по дълъг и все по-труден за закрепяне, днес до степента на пълно прекипяване. Време за тичане и стрес. Време за раздираши кашлици в тоалетните. И малка пауза - книга от сергия, друга реалност в 280.





всичко това е усещане на няколко седмици. отдели се от мен. капна.

сряда, 20 август 2008 г.

и ми го няма

колелото - изчезнало е точно преди да се върна, вчера в 11 било пред нас, днес, когато се приблах вече го нямаше. и ме хваща яката параноя, възможно ли е типът с цветята да го е задигнал? и как е знаел точно кога се връщам?

сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.

преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!