събота, 29 януари 2011 г.

От гара Аточа

Смъденето

В края на всяко пътуване се изплаквам,
заключена в тоалетните по гарите,
и от очите ми текат реки
порои, водопади,  океани, пустинни бури,
във опит да отмият песъчинките
на всичко, което съм видяла.
На всичко, което вече е издрало
своята рана по вътрешното на очите ми.
Обичам да седя заключена,
да слушам шумовете зад преградките,
хартиите, ключалките, водите...
Но най-добре ми е да чувам,
че и във другите кабинки някой плаче.

На Гарата

С клошарките е друго -
първо са пеперуди,
после са какавиди.
Ето и тази
увива огромния си денк
с чували за боклук и тиксо,
в една тропическа градина.

вторник, 11 януари 2011 г.

скок от петицата

Ади и Йорго се смеят на нещо. Червената коса на Йорго се люшва назад като перука, и много ми се ще наистина да е, да падне от главата му при някой по-бурен пристъп на смях и да престанат най-накрая всички да се прехласват по къдриците му. Откакто е дошъл в класа ни думата къдрици е по-заразна от шарка, макар на всички да е ясно, че момичетата го харесват, просто защото е по-висок, идва от другаде, има навика шумно да се изсмива в час и постоянно разправя за някакви острови, лодки и морета, каквито впрочем проверих, че в родния му Серес няма никакви.

Ади не се смее толкова много, навела се е към него, защото все пак тя е най-висока от трима ни ("на тая възраст - нормално" изхили се майка ми, но на мен хич не ми е нормално, в този момент когато момичетата станаха с една глава по-високи от нас), прегърбила се е и двете й лопатки сякаш ей сега ще пробият мургавата кожа на кльощавия й гръб. Днес забелязах, че кожата на Адиния гръб е покрита с черни косъмчета, съвсем тънички и нежни, които образуват двe две такива като водовъртежи точно там, върху тези лопатки, които сега стърчат подигравателно към мен, и краката ми се разтрепераха, коремът ми все едно се напълни с хелий, а мозъкът ми абсолютно се газира.

Не стига това, ами Ади стана най-високото момиче в класа, вече има гърди, и спря да ходи с мен на тренировките по карате. Доскоро никой не я броеше към момичетата, а сега, когато застане до мен, все едно е класната. Само дето е много по-хубава. „От грамаданските ти обувки, до конската ти опашка има цяла безкрайност, става за училищни екскурзии“ казах й веднъж, пък тя взе, че се обиди, размаха гневно дългите си и тънки като пергели крака и затръшна вратата на класната стая след себе си. Доскоро съвсем спокойно й разказвах за колекцията си от насекоми, а днес едва успях да изпелтеча един поздрав и се изчервих като варен рак, в момента в който тя ме тупна по рамото. Ето такива неща родителите ми наричат "нормални".

Така или иначе, може би е време да скачам, защото спасителят долу трескаво ми дава сигнали, че пътят ми е свободен. Да взема да скоча и да получа вътрешен кръвоизлив, което можело и от петицата да се случи според бащата на Йорго. Бащата на Йорго идва по-късно на басейна, да прави масажи на контузените, и веднъж изрично ни забрани да скачаме от където и да било. Впрочем каза си съвсем нормално "вътрешен", "изрично" и "скачате", въпреки, че очаквах от него да звучи като гърците по "Комиците". Бащата на Йорго е нещо като спортен лекар, и много ги разбира тия работи. Йорго, обаче си скача като пич, и Ади сигурно вече много го харесва. Само като си спомня как се разпищя днес, когато той реши да пресече Цариградското от горе, направо почти плачеше.

Засилвам се, и отново спирам точно преди ръба. Едвам запазвам равновесие, преди да полетя по корем. Оглеждам се, дали някой друг освен Ади и Йорго ме е видял, но хората около басейна са заети с кръстословиците си, или лежат по гръб, закрили очите си с вестници и шапки. Толкова жалък страхливец съм, че никой дори не си прави труда да ме зяпа. Сигурно дори и Ади скоро ще престане да поглежда към мен и изобщо не е смръщила чело срещу слънцето, а точно на мен си ми се мръщи.

Бедата с такива като Йорго е, че обират всичките овации. Преди той да се появи в класа ни беше достатъчно да имаш очила, или големи уши, или пък да подариш на някое момиче цвете, за да се съгласи да те целуне. Откакто той открадна и изгори дневника, всички говорят за къдрици, и изобщо не ти обръщат внимание, ако не се сбиеш с някого. Не че имам нещо против, от целия клас само аз поисках да седна до него, още когато всички му говореха само за "цаси и цинии", но честно, хич не ме бива да се бия, а и той ме видя как помолих един от седмокласниците да не ме удря с очилата, и сигурно сега точно това разказва на Ади, а тя се смее. Не че ме беше толкова страх, просто извънредно много харесвам очилата си, пък и, както казах, до скоро те имаха не лош ефект върху момичетата...

Та сега стърча тук - на петицата. За четвърти път се приближавам към ръба и ме обзема непреодололим страх. Спасителят ми дава знаци - ту да скачам ту да не скачам, според това кой какво се кани да прави по другите етажи на кулата. Сега се очаква да спра. Някой се готви да прави салта от десетката и никой няма съмнения, че след малко ще е полетял. Спасителят ръкомаха ядно с огромните си загорени ръце, и нервно шляпа с марковите си джапанки. Всеки път, когато погледна към пустите води на скоковия басейн, кулата се залюлява под краката ми а между ушите ми забучава като сода.

Естествено има го и "предателството с дневника" и ако е казал на Ади и за това, то по-добре да скоча от другата страна на кулата и направо да се размажа на жълтите релефни плочки пред душовете, където точно сега двама полусини-получервени чичовци обливат шкембетата си с ледена вода, ако й е казал за дневника, по-добре да се пръсна на толкова парчета,че изобщо да не могат да ме съберат. Защото когато Йорго открадна дневника за да го изгори, аз отидох да му се моля да го върне. Само два дни по-рано класната беше обявила, че това е най-успешния ни срок изобщо някъде, и че на този дневник мястото му било при наградите зад витрината във фоайето. Тогава дори и Йорго не се изсмя.

Чувам свирката на спасителя, но и този път не е за мене. Всъщност, тук до стълбите, той вече изобщо не може да ме види. Чичовците се поизтръскват от ледената вода и тръгват нагоре към мен.  Подпират се на парапета съвсем делово докато чакат реда си за петицата. Усещам как се изчервявам като рак, докато ми дават знаци да скачам, защото съм преди тях. Така се изчервявам, че може и да се разплача, а тогава вече наистина най-добре да се хвърля на плочките. Обръщам се рязко и се втурвам нагоре към стълбищата, тичам като луд,  такова тичане пада, че и да поискам вече не мога да спра. Тичам към ръба на седмицата и после продължавам още малко дори във въздуха, после докато успея да се изумя, от факта че летя към водата, без дори да съм проверил дали Ади ме гледа, стъпалата ми отнасят такъв удар, все едно са се подпалили на влизане в басейна. Отварям очи в хлорираната вода за да се уверя, че не съм се превърнал в метеорит, и точно тогава главата ми изскача като шамандура на повърхността. Ади и Йорго все още си говорят, само дето така са се завъртели, че сега Ади е с гръб към басейна и кулата. По-голяма прецакня от това, здраве му кажи.

- Скочи ли? - сепва се Ади, когато се изправям до нея на нивото на мургавото й рамо. - Не успях да те видя, била съм с гръб. Йорго замлъква по средата на изречението си, явно не много доволен от това, че тя ми е обърнала някакво внимание изобщо.
- Скочих - потвърждавам докато бавно се спускам върху хавлията си. Стъпалата ми пулсират с неописуема болка, и не ми е съвсем ясно как ще се прибера.
- Какво пъшкаш? Забрави да си пазиш оная работа ли? - изсмива се Йорго, но Ади вече е впила поглед във все по-огромните ми и червени стъпала.
- Боли ли?
- Не. Изобщо. - надувам се аз.

Малко по-късно, когато оставяме Йорго да чака баща си и си тръгваме през парка, става точно като по тъпите филми, където момичето в крайна сметка харесва пострадалия. Влачим се просто трагично и Ади ще закъснее, защото аз ходя като пате, мога да стъпвам само на петите си, и на всяка крачка пуфтя като пенсионерка с мрежи, а тя, представете си, минава пред мене и ме целува по устата. Не ми се мисли какво би направила само ако бях получил и вътрешен кръвоизлив....

понеделник, 3 януари 2011 г.

Лалу се прибира у дома

Адски е трудно, когато си толкова недоспал и щастлив, да се държиш възпитано пред продавачката на точно онова кафе, което ще те отнесе до вкъщи. Не мога да го обясня. Все едно устата ми е разчекната и мозъкът с нея, а тялото ми с гъдел се е разтваряло цяла нощ в музиката, като една от тея еферевсцентни таблетки за вана. Ефервесцентни, само как взучи фффффффффффффффссссссссссссссссссссссс и се сссссссссссссттттттапяяяяям.

Цикля на всичко това и сивото утро, и сивия Граф през прозореца, а момичето е киселото като кафето си, и вече трети път повтаря зад тезгяха “Заповядай”. Шест и половина сутринта. Опитвам се, едвам се сдържам, да не й кажа, че ужасно губи като не разбира колко парализиращо прекрасно е всичко и е било, и главозамайващо, и партито, и сутринта след него, и всичката светлина, и шеметен звук, оная миризма на Индиго, на моята и твоята и тяхната пот, всичкото станало наше, басът в гръбнака и отново съм забил на сивото утро зад стъклото, докато думите ме връхлитат вътрешно, а външно не мога да си спомня как се казваше довиждане. Това е едно такова тъжно щастие сред парите на кисела робуста.
Винаги трябва да се боря с пристъпи на диво желание за общуване след партитата. Изведнъж искам да обясня на всички колко е красив света. Хората не разбират, и тогава ми става толкова мъчно, че това момиче примерно не знае, и сега мога да се разрева направо със всичката тая сутрешна лабилност и недоспала любов в мен, и предишната нощ:

Хора, които спите в тая неделя сутрин,
Ледено сива и филигранна от скреж
Хора, задрямали след късния филм,
Приспани със световни проблеми,
Хора, които пропускате леда и тишината
И прозорците ви са слепи,
Дано никога не осъзнаете какво сте загубили.


Не бих го крещял, сякаш нещо ще счупя, затова пък го пиша с маркера на Кам на една булфонка.

Малко по-надолу към баничарницата виждам някакъв огромен Огромен, който замахва с огромен юмрук към лудия Алек, и после дали е паднал или е седнал, но Алек с пембената си коса е на земята и дърпа Огромния за крака, така че оня сяда през тънката коричка в някаква локва. Лудия Алек, сигурно единственото пембено петно, което ще видя днес, а той си клечи на тротоара и се хили.

Всичко това е в далечината, а докато доближа, огромния Огромен се е засрамил, подпалил е шкодата си, и е оставил още клечащия Алек в мръсна газ. Губи ми се нещо скоростта, с която нещата се случват днес, и се оказвам повлечен към накакъв нет-клуб където си били качили Fruity Loops, Алек ей сега се връщал от купона у Нели и клошарията там го била заредила с идеи за ново парче. Опитвам се да го вкарам във филмите си, но сам не схващам какво говоря, пък и той много трудно си намества света май. Твърде много психодрама за една нощ, твърде много маскарад, плюс съзнателното усилие да си останем щастливи.

Сега е светло и има трамваи по Графа и Дондуков, и звънтят, нанадолнища край операта, докато градът бавно размърдва на сън неделните си махмурлуци. Улиците са само наши. Алек, обаче е обсебен от идейката си и затъва в черно зеления клуб из езера от цигарен дим и непрогледни блатисти местности, а аз имам чувството, че кофти рагата, която операторът е пуснал, върти три пъти по-бързо от оборотите в главата ми и сякаш бавно ме зачуква в пода. Пълен блокаж. Изискват от мен адекватност и бодрост в крайно неподходящ момент. Болка в очите и завръщане в ежедневието.

Изпълзявам към Синия, който живее съвсем на близо, и дворът му с високата ограда е почти черен, толкова рано сутринта. Бели котки с изрязани тъмни петна сноват из краката ми. Сядам и галя. Разпарчетосан. Върти ми се нещо тая дума. А на вратата, на вратата, стои синята баба на синия, със синята си коса и дебелите лупи.
- Добро утро, Митко.
- Добро утро, бабо на Синия. Искам да кажа, Госпожо-Бабо Синя… - думите ми пак си забравят пътя на вън, залутват се из отраженията си, спъвам се отново, и отново в краищата на една мисъл, без да успея да я формулирам друго яче, освен с изтръпналата усмивка от чадсове усмивка на лицето ми.
- Надявам се котките ми да не са те уплашили, направени такива, точно като вас, от светлина и изрязани тъмни парчета, те сигурно също цяла нощ са лудували, потънали в ритми по-дълбоки от тях и, съвсем като племе, усещали щастието с върховете на пръстите, а не с някакъв ум и онова красиво момиче, което целуна, а то изтрещя, вместо да се отпусне и се заизвинява, сред йерихонски тръби и накълцващи блицове, толкова тъжни случайности, но ръцете на горе към онзи човек. Оня човек там горе. Който знае какво ни причинява. Съвсем едно сме всички в кресчендото, заредено с истерия.
- Котките нямат, госпожо бабо нагоре сини пръсти госпожо, но аз я целунах, да. И това я обърка. Те и котки нямат. Но всичко това вече е толква бледо.
- А ти тука ли спиш, бе Лалу? Що не се качи горе – Синия е тръгнал към Витоша май, с раница в нелепа разцветка, а сега стои над мен и яко загрижен ме ръчка да се събудя, а на входа се белее некролога на баба му.
- Май съм заспал, човеко, след парти е така, щом седнеш или млъкнеш – заспиваш… Само дето аз сънувах че говоря.

Размърдвам схванатите си пръсти, горни и долни, ръце и крака вдигам и тръгвам бавно към университета, за 280. Улички пълни с несметни котки, купища кафяви листа и павета, небето е бяло и как мирише на Ноември само. Над мене избухват ята от събудени гълъби, а оня глас, оня глас се е събудили описва всичко, което видя тязи нощ, почти в рима. На някакъв несръчен и непознат език.

В 280 са Мимеца и Жоро, с някаква трева, и една мацка, със огромен пембен шал, който безмислено се пробвам да тълкувам, докато тя си спи. И те цяла сутрин са се мотали след Индиго. Подръпваме с Жоро, а Мимеца си омотава зеления поглед около тая мацка, като някакъв втори шал и въобще не ни обръща внимание на тъпнята, докато Жорката не решава да го включи и него.
- Ах. Бонбонка. Как спи само. Мимо, копел, кво си зацикли като някво зомби имаш ли си идея на квосисе (направил. Кво я гледаш, ако се събуди ще я уплашиш направо.
- Аре бе, Жоре, не му вкарвай паранои…
- Кво да не му вкарвам паранои, кви паранои, само седи и зяпа като някво гладно кученце. Баси колко сте ми абсурдни всички, и ти Лалугер, с тая синя коса, като някви арлекинчета от картички сте… Клоуни нещасти…- След което, Жорката скача от рейса на Плиска и побягва в неизвестна за самия него посока. Мимеца почти винаги мълчи, но сега и аз съм занемял след кофти изявлението. Къв му беше проблема. Сутринта след парти. Красивата ми сутрин. Моята. С безлюдните улици. Влиза вътре и чупи. Всичко е от лед и толкова крехко и красиво.
Мадамата се поразмърдва, пита кво става, и ритнатия Мимо, който винаги си е бил някакъв тъжен придатък на Жоро, тръгва да й обяснява за хроничните му избухвания, след някаква терапия на депресия със незнам си какво си, и как не бил виновен Жоро и всъщност бил много як и тнт.
- Пак е прекофтил - вклинявам се грубо в разговора, Мимеца ми хвърля един яко наранен поглед. Не мога да се справя с любовта на тея двамата към психоатаките, я да си слизам на спирката.

280то ги отнася в Студград, а аз влизам в Дървеница. Панелката е съвсем умряла след съботните изцепки и панелните хора спят. Спят преди да решат да си измият косата и колата, да гледат сапунката, да седнат над Малинова Долина по паянтови пейки със биричка, преди олигофренчетата от осмо да решат да се напият и сбият до кръв, просто от скука, преди да бъдат изпържени неизброимите неделни кюфтета за неизброими усти на котлони по балкони, които ще бъдат по-късно остъклени, за да се отлага мазнината по прозорците и да ги чупят децата, докато големите сестри си купуват ластични, черни панталони, по които пък се лепят и отлагат перца от пухенките им, тебеширен прах и ръце на съученици, а през това време, само за мен, слънцето изгрява над неделята, която ще проспя, за да се върна после избледнял в късните филми, луминисцентния циклаж на понеделник и скърцането на столове в училище.
Дрехите ми още миришат на парти.

ПП: този разказ е от преди 6 години. Публикувам го с минимални редакции...