вторник, 30 юни 2009 г.

когато не пиша тук

избледняват спомените и ме е страх че ще ги загубя - за да проверя хронологията на живота си доверчиво се връщам и чета, какво съм правила, кога как съм се чувствала, кой какъв беше...
когато не пиша тук, това е защото живота се втурва нанякъде с бясна скорост и ме повлича, защото точно сега се случват нещата (дрезгав мъжки глас се запечатва в главата ми с 25 пъти повторената фраза "We live now" после ги броя. какво иска да каже? това довод ли е или горест? защо е толкова важно това "We live now"?) сега живеем.
сега живея и нямам никакво време да пиша, вместо това разказвам, разказвам притисната от ужас, че после нищо няма да си спомням, че всяко нещо се изтрива от следващото, а това е някаква много важна поредица от неща. разказвам неща, които са лични, на хора, които по-добре да не ги знаят, с надеждата, че именно заради това могат да вземат да ги запомнят.
последния ми месец звучи като врачуване - хвърлил е някой тестето на масата и всяка карта носи отделна история, сякаш несвързана с другите. как се сглобява живот от това? или просто всеки сегашен момент е различен от другите.
и вчера се събудих с неочаквана горчивина, затрупана от умората си и се попитах "каква става с мен? какви ги върша? това добро ли е?", защото аз много съм се променила, и гордостта ми от промяната стои на една много тънка нишка над смазващото чувство за вина (представям си го като някакъв механизъм със зъбчати колела, от който ще излеза на кайма, ако залитна и се подхлъзна от въжето). Най-ужасната част е, че в момента наистина вече не помня поне половината невероятни неща от този невероятен юни в който съвсем безпътно се бях разпиляла. Невероятностите се изместваха една друга твърде бързо:
някой поглежда на мен с нови очи
първа безсмислена свалка
идва най-страшната буря на света
на шега правя нещо, за което мечтая на сериозно от години
втора прекрасна буря
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която пяхме с някого и гласовете ни избухваха от неща, които няма да си кажем
една вечер, в която твърде много граници паднаха, а една беше случайно поставена от приятелка
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която се маскирам на твърде прекрасна
парклайв ме изкарва от релси, втора безсмислена свалка
една сутрин, която прекарвам в беседа с демонично създание, а после си взимам рейса обратно към нормалността, ям банички, отвързвам си колелото от пред ялта, ходя на работа
парклайв ме изтощава, някой упорито ме нарича елфче, правя опит да се наспя
парклайв ме вкарва обратно в релси, трета безсмислена свалка
запознавам се с дете без коса
имам имен ден, черпя хората с плодове и бисквити
оказвам се за втори път в хотел метрополитен, после слушам сара тавареш,
отиваме на гей парад, после скинарите ни взимат знаменцата, после слушам ана моура
трета безсмислена свалка
това са дебелите линии, между които ходя на въже (рекордът ми е 7 крачки), забравям си шала при едни хора, които не харесвам, гоня избягалата от пиратките Хъси, мълча три часа на едно стълбище до един мълчащ по природа, чудя се дали не съм обидила някой с вид на светец, обяснявам на някого че е тъпо да се целуваме на гей парада, защото е мъж, събирам някакви телефони, на които не ми се ще да звъня, оставям бележки на хората да ми върнат обиците, почти никога не успявам да си напазарувам за закуска, изобщо отдала съм се на жегата и хипарията, и това ми се вижда перфектно до вчерашната сутрин на отрезвяване, когато прозирам в цялата работа едно безплодно търсене, а аз съм така непоносимо уморена и то така непоносимо не ще да спре да вали.
Днес е 30 юли и няма да имам шанса да празнувам джулая. мисля, че това, което търся ми се случи миналата година по същото време, и може би няма да се повтори. въпросът за надеждата и живеенето сега си стои.

сряда, 10 юни 2009 г.

град

набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.

набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.

набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.

понеделник, 1 юни 2009 г.

Зад стъклото






в засенчения хол на Латинка цветята някак се опитват да оцелеят...